Форумната платформа беше обновена на версия phpbb 3.2. За повече информация моля посетете следната тема

Ловци на сънища [дневник]

Литературен кът за колективни изяви и разкази, вдъхновени от ролеви игри. Тук може да пуснете разказ за вашите приключения, да пишете историйки с продължение или пък просто да споделите интересни случки и герои от ролеви сесии.
ChoChan
Кифла
Мнения: 2970
Регистриран: съб авг 24, 2002 5:43 pm

Ловци на сънища [дневник]

Мнение от ChoChan » ср авг 03, 2005 11:55 am

Това е дневникът по приключението, което Станимир ни води в момента, по-подробно рзисквано ето м тази тема http://forums.rpgbg.net/viewtopic.php?t=3616 - там са описани героите и пролога, а ето и самата история. :)
note: героят на Валери е писан просто В., защото така и не разбрахме как е името му, тъй-като не присъстваще на първата ни сесия.

еnjoy

Човек би казал, че историята ни започна по един съвсем обикновен начин, е или може би почти съвсем обикновен начин. С Алукард бяхме в Шарн вече почти две седмици, след инцидента с онзи подкупен свещеник в едно малко селце на юг. Един ден, както спокойно се разхождахме по улиците в търсене на някое приятно местенце за обяд – за предпочитане такова, което не бяхме посещавали, пред нас се изпречи непознат мъж. Беше облечен спретнато и изискано, но си личеше, че е е приклужник в някоя голяма къща. Та този господинчо не връчи две покани за някакво светско събитие на годината, организирано от Луциус някой си – явно важна клечка в магьосническия университет. Естествено ние с Алукард не можехме да откажем на такова щедро предложение и на следващата вечер се отправихме към адреса, описан на поканата. Отведоха ни на една от най-високите кули на Шарн, а на вратата учтиво ни посрещна самият декан, отведе ни до масата определена за нас, където вече се беше събрала малка групичка – един рошав халфлинг, млад гърчав млад мъж с нервозен поглед и вид на човек, прекарвал твърде много време, заровен в книги, или иначе казано - маг, придружен от обаятелна и властна на вид червенокоска и един опасан с брадви чернокос мъж. За разлика от хората по другите маси, те явно не се познаваха, защото всички стояха като истукани и запаха в чиниите си. Някак си смътно в съзнанието ми се промъкна мисълта, че познавах жената и спътника й, можех да се закълна, че ги познавах от някъде, но нито Алукард, нито аз можехме да се сетим откъде точно. Представихме се един на друг, полуръстът се казваше Протън, жената – Лина, спътникът й – Дамар, а мъжът с бравдите се казваше Анвар.
Приказката никак не вървеше, защото колегите по маса бяха твърде мълчаливи и всеки някак вглъбен в своите мисли, което не ми остави друга за правене освен това, да зяпам из помещението. С изненада забелязах няколко доста странни на вид гости, чиито очи шареха из помещението доста по-напористо от моите собствени. Замислих се за какво точно бяхме поканени тукм не се съмнявах, че подобна мисъл минаваше през умовете и на другите поканени на масата. Побъбрих си с Протън относно некадърносттана наетитети елфически музиканти и накрая реших да се поразстъпча наоколо; последва танц с един досаден, представящ се за магьосник простак, който ми направи куп неприлични предложения и плати скъпо за това – буквално... Лина също се поразкърши с едно изумително похотливо на вид джудже, което й обещаваше да я заведе в пещерата си и да я направи кралица на джуджетата..или нещо такова. След това Протън реши да поеме музикалното оформление в свои ръце, защото празненството и без това беше доста умряло. Затова той се качи на сцената и изпълни няколко халфлингски песни, прочути от неговото родно място, после, по мое желание, продължи с “На мага жезъла”, а след това дори аз се включих и “Дините на доли”, която си е чиста класика. Както се и очакваше публика ни посрещна с бурни овации и одобрение, но накрая все пак решихме да оставим на елфите да си заслужат платата и се върнахме на масата. Протън се позастоя да си поговори с полуръстовете от фамилия Гланада, които се грижеха за празненството.
Обратно на масата Дамар сподели, че е озадачен от празненството и най-вече присъстващите му, тъй-като сред тях липсваха всеизвестни, проявили се магльосници, а повечето дори нямаха мистични познания. Сред тях моят спътник Алукард Забеляза един мъж с доста съмнително минало, който бяхме изобличили в измама неотдавна, което само допълваще общите ми наблюдения, че никой тук не е по-богат или известен, от колкото съм аз самата, а просто сякаш си даваха вид на такива. Изненадани от коментара на Дамар останалите присъстващи на масата се спогледаха още по-умислено. Протън сподели, че според него полуръстовете на празненството изобщо не принадлежали към фамилия Галанда, а той тях много добре можел да ги познае където и да е. Лина реши да използва духовната си сила, за да надникне в душата и сърцето на нашия домакин – Луциус, което едва не й коства живота и ни разкри неописуемата злонамереност, която се таеше в него.
Опасенията, които всеки един от нас хранеше от известно време насам, започваха да се превръщат в реалност и вече аз лично обмислях най-бързия и безопасен начин да се измъкна оттук. Демонстративно се изправих и заявих, че с Алукард Е крайно време да си тръгваме. Не се изненадах, щогато и останалите споделиха същото намерение. Заедно се отправихме към изхода, където въоръжените, както забелязахме, стражи ни съпроводиха с присмехулни погледи и подигравки. Доволна, че най-сетне се бяхме измъкнали от това странно място доволно се огледах наоколо, където не ме посрещна нищо друго освен лекия нощен ветрец и тъмнината на бездната навсякъде около нас.. О..да..бях забравила, че се намираме на върха на една от най-високите кули на Шарн..
Последна промяна от ChoChan на пон сеп 12, 2005 4:17 pm, променено общо 1 път.
give me love so that I can kill...she's so unreal

ChoChan
Кифла
Мнения: 2970
Регистриран: съб авг 24, 2002 5:43 pm

Мнение от ChoChan » ср авг 31, 2005 6:39 pm

... by Анвар Бран [lowstef]

Казвам се Анвар Бран. Е, това не е рожденото ми име, но за това може да четете другаде. След края на войната реших да напусна Остриетата. Е, не загърбих изцяло връзките със старите познати. Като ми скимнеше да “мръдна” все някак “случайно” се уреждах на някой керван като охрана. Не само, че не плащах, ами ми и плащаха (не колкото на официално Острие обаче, така че и те намазваха, да не си помислите че съм някакъв използвач, а и на нерядко ми се налагаше да си заслужа парите). През останалото време работех ту като ковач, ту мятах брадвите на разни панаири за сеир на зяпачите, не че ми беше приятно, но се упражнявах, а щом бяха склонни да ми платят за това, понасях някак тълпата. В един момент обаче и този живот ми омръзна. Реших да се опитам да се установя някъде, може би дори да създам семейство, знам ли. Та хванах се на първия подходящ керван и ‘айде към Шарн. В кервана имаше един полуръст – Протън. Голям образ. Малко досаден и шумен за моя вкус, но почти ми хареса. Почти към края на пътуването се присъединиха един магьосник (той не го каза направо, ама и аз не съм сляп все пак) – Дамар и една жена (дама?) – Лина, за която мога само да кажа, че беше червенокоса и трудно оставаше незабелязана.

Почти веднага след като пристигнах, получих една доста странна покана от една от “големите клечки” на местния магическия университет - Луциус. Знаех го по име, защото ми се беше налагало да съпровождам техни студенти тук и там през войната, а шефовете винаги се договаряха именно с него. “Празненството” се състоеше в една от най-високите кули в града. Там се оказа че ще съм на една маса с гореспоменатите Протън, Дамар и Лина (защо мислите ги споменах по-горе? :) ), както и с още двама души – изтормозен на вид мълчалив, мрачен, кльощав свещеник на Сребърния Пламък, който изглеждаше доста по-стар отколкото всъщност беше и една доста красива червенокоса жена (със сигурност не дама) – Мерле, чийто разказ можете да прочетете по-горе. Добре е описала първата част от вечерта. Освен да добавя, че и аз видях нещо странно – познавах един от хората в залата и не мога да кажа, че се гордея с това познанство. Веднъж беше участвал в нападение над охраняван от мен керван. Причини ни доста главоболия. Толкова много, че после се поразрових – оказа се “способен” наемник, продажник с умения и без скрупули. Присъствието му ме изнервяше. Това бе и една от причините да пожелая да си тръгна по-рано. Само дето бяхме на върха на една от най-високите кули в Шарн. Щем не щем тръгнахме да се връщаме в залата. “Горилите” на входа към залата нещо се опитаха да се подиграват, но полуръста (доста изненадващо между впрочем) ги сложи на мястото им.

Върнахме се ние на масата си, но аз все повече се изнервях. На “банкета” нямаше никаква охрана. От Денеит нямаше нито един представител (освен мен, ако се броя, в ролята на бивш служител), а доколкото разбирам от тези неща нямаше никой и от Медани (няколко пъти съм пътувал с техни представители с керваните, познавам ги що-годе). Съвсем малко бях и “показните” гардове (тъпи горилоподбни същества без мозък и с много мускули, такива ни бяха срещнали на вратата). Трудно ми беше да повярвам, че такъв могъщ маг, като домакина ни ще организира подобно нещо. И както си се изнервях все повече и повече, изведнъж стъклата на прозорците избухнаха навътре. Оттам се изсипаха една камара облечени в черно хора и започнаха да избиват гостите. Някои от самите гости (сред тях и моя “стар познат”) наизвадиха оръжия и също се включиха в касапницата. Повечето от гостите не оказваха особена съпротива. Май само нашата групичка се противопоставяше по-успешно. Макар че, за мой най-голям срам, аз бях повече от тежест. Имах невероятно лошия късмет не един, а два пъти да се препъна точно насред замаха за удар, а отгоре на всичко и двата пъти на пътя ми се оказваше Лина и (сигурно вече сте се досетили) и двата пъти ударът ми особено майсторски попадаше точно в нея. За моя лош късмет очевидно компенсираше иначе невзрачния свещеник. Двуръчният му меч донесе доста смърт на нападателите.

Всъщност не само ние се съпротивлявахме. Домакинът ни – Луциус вършееше из редиците на нападателите доста ефектно. И ефективно. Магията, която използваше, ми беше непозната (а очевидно беше някаква магическа сила) не беше от “нормалната” магия, която съм срещал из Корвеър. “Черните” обаче се размятаха около него като парцалени кукли. Доста впечатляващо! В един момент осъзнахме, че няма да се справим с всички и тръгнахме към изхода с надежда там да намерим някакво спасение. Луциус изглежда щеше да ни помогне, но изведнъж се появи още един нападател. Не беше като останалите. Двамата с нашия “домакин” поведоха нещо като дуел на техните непознати за мен сили. Луциус изглежда надвиваше, но противникът му изведнъж сякаш запрати нещо по нас (така изглеждаше). Лицето на “домакинът” ни показваше, че май не е особено щастлив от ставащото, а миг по-късно загубих съзнание.

Сънувах странен сън. Бях в пещера, но срещу мен имаше кръчма. Огромна кръчма! С огромен надпис над вратата. Е, кръчмата си е кръчма, а бирата е еднаква навсякъде, затова влязох вътре. Там обаче се намираше един ГИГАНТСКИ изкован – над 2 метра висок и почти толкова широк. И ми се усмихна доста зловещо. Точно в този момент ме събуди писък. Викаше полуръста Протън. И имаше защо – беше го награбил един грамаден паяк. Всички наскачахме и общо успяхме да утрепем гадината, като иначе доста наперения (даже доста наперен понякога) Протън през повечето пищеше. Май има нещо около това момче и паяците. Като се поуспокоихме, се заехме да се оглеждаме. Бяхме в нещо като пещера или много голяма зала без прозорци. Извън осветения от светещата пръчка кръг не се виждаше нищо, толкова тъмно беше. Намерихме един единствен изход и поехме по него.

Коридор. Със стенописи. Изображенията бяха основно на гиганти, властващи над елфи. Имаше и дракони в небето. Накрая стигнахме до една картина на двама сражаващи се гиганти – единия с меч, другия със секира. Тъкмо щяхме да отминем, когато Мерле скочи и натисна ефеса на меча. Отвори се тайна врата, водеща към нов, доста по-тесен и нисък коридор. Ние останалите я гледахме учудено известно време и тя ни каза, че видяла всичко това в съня си, точно преди викът на Протън да ни събуди. Коридора, картинките по него, биещите се гиганти, ефесът, тайната врата – всичко това точно преди да се събуди. Но не знаеше накъде води коридорът. Е, решихме че всяка посока в момента е… не-грешна и тръгнахме по коридора. Той ставаше все по-тесен и очевидно не беше предназначен за гиганти, както предполагахме за основния. В края му имаше едно помещение, в което едва се събрахме шестимата. В центъра му се намираше нещо като олтар, а върху него – странен жезълоподобен обект, издялан сякаш от черен, гладък камък или нещо подобно. Седеше си там мирно и тихо и след кратко колебание (и проверки за магия, капани и прочие) го взехме от поставката (не си спомням кой точно беше, а и едва ли има значение, не бях аз, но и това няма значение). В същия момент от стените на стаичката наизлязоха някакви пипала, които се заеха да ни бият, ама пък и ние не стояхме със скръстени ръце и бързо-бързо ги изпонакълцахме. Отворите, от които се бяха появили, се затвориха и ние пак си бяхме шестимата. Не можахме да установим какво представлява предмета, но решихме, че за момента е безопасен, и Дамар го взе да го ползва за оръжие.

След случката с пипалата и черния “жезъл”, продължихме по главния коридор. Накрая той свърши. Озовахме се в някаква зала. Приличаше на храм или нещо подобно. При всички положения беше предназначено за гиганти (както и всичко наоколо освен тайния коридор и стаята с олтара). Внимателния оглед разкри на пода няколко купчинки пепел, която разпознахме като човешки или по-скоро гигантски тленни останки. Та те бяха направо древни! Дори и костите се бяха разпаднали на прах, трябва да бяха минали хиляди години. Странно беше и разположението на купчинките. Като се опитах да си представя разположението на труповете нещо не ми се връзваше. Виждал съм доста сцени на масова смърт, но никоя не съответстваше на тукашната картинка. Нямаше петна от кръв, доколкото разгледах. Купчинките пепел бяха равномерно пръснати из цялата зала. На мен лично започваше да ми се струва, че тези хора (тъй де, гиганти) бяха просто заспали изведнъж, кой където си е стоял, и после бяха умрели в съня си. Покрай стените имаше нещо като ниши. За гигантите сигурно са били индивидуални молитвени стаички (ако приемем всички признаци, че сградата е храм), но на нас ни изглеждаха като нормални стаи, в които можехме спокойно да се настаним и шестимата. Излязохме накрая от храма, за да се огледаме наоколо. Бяхме в нещо като пещера. Таванът не се виждаше на бледата светлина на светещата пръчка, стени или нещо подобно също не се виждаха. Определено бяхме под земята, но подобно грамадно подземие в Корвеър няма дори и при джуджета. Храмът беше построен в тази огромна пещера. След като се огледахме в близката околност на храма не открихме нищо, а още не смеехме да се отдалечим от сградата, която поне засега ни изглеждаше празна, т.е. сравнително безопасна. Бяхме уморени, а и магьосника и свещеника бяха поизчерпали заклинанията си и имаха нужда от почивка. Решихме да се върнем в някоя от страничните стаички в храма и да преспим и после отпочинали да продължим.

Първа стража поехме аз и Мерле. Четири скучни часа, освен че се наложи да включим нова светеща пръчка. Втори застъпиха Протън и Лина. Почти веднага след като застъпиха на пост, виковете на Лина събудиха всички. В голямата зала имаше някакво същество и май беше враждебно. Такова си и беше. Е, убихме го. В момента обсъждаме по-нататъшните си действия, а аз довършвам дневника си. Засега.
give me love so that I can kill...she's so unreal

ChoChan
Кифла
Мнения: 2970
Регистриран: съб авг 24, 2002 5:43 pm

Мнение от ChoChan » пон сеп 12, 2005 3:35 pm

...by Merle



Останалата част от нощта премина нормално и сънят ни повече не бе обезспокояван от странни създания. Докато чакахме Алукард и Дамар да подготвят заклинанията си, Лина и Анвар излязоха от храма, за да огледат местността. През това време аз реших, че така и така нямам друга работа, та не би навредило да поразгледам помещението за ценни дрънкулки, забравени в праха. Протън изглежда имаше подобни намерения, затова в мълчаливо съгласие си поделихме храма. За съжаление не намерихме нищо, което поне в моите представи, да минава за ценно. Лина и Анвар се върнаха в храма и брадварят също се разровичка из помещенията, също явно в търсене на нещо специално. Надсмивайки му се за това, колко е закъснял се настаних удобно и се заех с храната, която измъкнах от Алукард. Потресаващо неподготвени, останалите спътници се заоплакваха, че нямали храна и накрая жената поиска от Алукард да измоли храна и вода от Сребърния пламък. Какъвто е услужлив и добричък, той се зае с това, без дори да им поиска пари. Понякога е просто невъзможен.
През това време Дамар използва мистичните си сили, за да разгадае способностите на предмета, който АЗ намерих в тайната стая. Но силите му явно не са чак толкова мистични, защото не откри нищо и на всичкото отгоре настоя да го задържи. Реших да му разреша тази волност този път, но щях да го държа под око.
Изведнъж в съзнанието ми закрещяха стотици ужасяващи гневни гласове, които ме принудиха да се сгърча на земята от болка и да се моля това мъчение да спре. Въпреки, че не продължи повече от миг, на мен се стори, че писъкът траеше цяла вечност. Когато посмях отново да отворя очи видях, че останалите ми спътници също държаха длани притиснати над ушите си, огледах помещението и видях Анвар да държи току-що отчупен крак на една от пейките в катедралата. Неговото лице, както и това на Протън и Дамар бяха видимо пребледнели от преживяния ужас. Никой не можа да си обясни какво точно беше това, но с удоволствие го приписахме на Анвар, след което най-накрая напуснахме храма.
Поехме по широкия път, който водеше от храма към мрака и не след дълго в далечината видяхме няколко постройки. Без да знаем какво да мислим или очакваме, се запътихме натам, първата постройка на пътя ни по всичко личеше да е най-обикновена кръчма, само че поне 3 пъти по голяма от нормалните кръчми, които бях виждала досега. И тя както явно всичко останало някога бе принадлежала на гигантите. Предположихме, че и тя най-вероятно е изоставена както и всичко останало наоколо и с бодра крачка се запътихме към вратата, но тогава Анвар ни помоли да спрем за момент и ни разказа за съня, който той бе имал в нощта след приема.

“...вървях в огромна пещера, когато пред мен изникна огромна кръчма, над вратата пишеше нещо с огромни букви на непознат за мен език, а зад надписа има по една халба от пенливата течност. Мда, и халбите бяха големи колкото буквите. Искаше ми се да грабна една точно такава в този момент, затова влязох в кръчмата и тръгнах към бара, обаче видях НАЙ-ОГРОМНИЯ ИЗКОВАН, който си мислех, че може да съществува - висок над 2 метра и също толкова широк, той се обръна към мен и се усмихна сякаш вижда вечерята си...”

Тази история поохлади ентусиазма на всички ни, но след малко обмисляне решихме, че на всички ни е писнало да спим свряни в прашни ъгли и на студен, твърд под. В кръчмата действително имаше ОГРОМЕН изкован, чиито очи светнаха в червено, веднага след като ни забеляза. Аз преглътнах в очакване и му се ухилих дружелюбно.

Anyway, Изкованият нито ни нападна нито ни изяде, което беше приятна изненада за всички нас, на мен поне вече ми беше писнало от враждебно настроени непознати, които се опитват да ти забият нож в гърба във всеки един момент. Е, не че не бях свикнала с подобни реакции от страна на хората от време на време, но горкия Алукард – виж, той не е!
В края на краищата разбрахме, че това в действителност е кръчмарят Номер 5, който стои тук затворен от има-няма 40 хиляди години заедно с още неколцина изковани. Разказа ни, за това, че те някога били в служба на гигантите, но господарите им ги прокълнали да останат тук завинаги, защото изкованите се провалили в задачата си да опазят някакъв свещен артефакт, който тъмните елфи откраднали. Тъй-като нас главно ни интересуваше как да се измъкнем насочихме разговора в тази посока и Номер 5 ни обясни, че едно време имали верига от портали, която водела към повърхността, но за съжаление демони от други светове прекъснали веригата и я пренасочили към своите измерения. Сега нападения на всевъзможни същества били ежедневие тук. Като потвърждение на думите до нас достигна звука на водеща се ожесточена битка, която за радост приключи бързо. На въпроса ни няма ли някакъв друг начин, по който да излезем на повърхността изкованият ни отговори, че и да има Номер 1 ще знае, защото Номер едно можел да отговори на всичките ни въпроси. И така Номер 5 прати един друг изкован да ни заведе при техният, явно първи, Номер 1.
Щеше да е прекалено хубаво, ако Номер Едно беше здрав и читав, нали? Затова той не беше, в действителност си беше зъвсем мъртъв, ако така може да се каже за един изкован. Не стига, че беше мъртъв, ами бе затворен под купола на някаква магия, която не допускаше изкованите до него, както и, междувпрочем, до склада им с резервни части и провизии. След кратък оглед над тялото на Номер 1, Номер 5 ни каза, че паметната карта на техния водач е била открадната от тъмни елфи и тъй-като в следствие на проклятието, изкованите не могат да минат през порталите, познайте на кой се падна честта за това.
Така или иначе нямахме друг избор освен да поемем през порталите и да върнем паметната карта на Номер 1. Последваха няколко битки, които преодоляхме без проблем особено с моята незаменима помощ [ако някой се опита да каже, че не беше така – не е вярно] и накрая успяхме да върнем джаджата на Номер едно и отново да го “съживим”.



края на този епизод ще впиша като начало на следващия, който се надявам да свърша тия дни.
Последна промяна от ChoChan на пон сеп 12, 2005 4:11 pm, променено общо 1 път.
give me love so that I can kill...she's so unreal

Потребителски аватар
CTAHuMuP
Self-righteous
Мнения: 8349
Регистриран: нед фев 17, 2002 8:33 pm
Местоположение: София Любим клас: Паладин Любим цитат: Аз мога

Мнение от CTAHuMuP » пон сеп 12, 2005 3:47 pm

Половинчасовия епизод с разглеждането на статуята в центъра (ако някога повече сложа статуя в моя сесия, трамвай ще стана) и оскверняването й от страна на Протън умишлено ли е изпуснато? Щото и аз не бих се гордял с това:)
Какво е това уклон, накъде клони и като клони, пада ли?
За разлика от отмъщението, наредбата е ястие, което се сервира най-добре горещо.

ChoChan
Кифла
Мнения: 2970
Регистриран: съб авг 24, 2002 5:43 pm

Мнение от ChoChan » пон сеп 12, 2005 4:05 pm

Ами да, не е нищо чак толкова важно, пък и и без това материалът е достатъчно ОГРОМЕН, въпреки сбития начин, по който го разказах.
Иначе други коментари и забележки? :)
give me love so that I can kill...she's so unreal

Гост

Мнение от Гост » пон сеп 12, 2005 4:15 pm

Да поясниш някъде, че Алукард е клерика на Вальо. Иначе добре, изрязани са някои неща (тоя крак го отчупих за факел да не си хабиш sunrod-овете, ама предполагам, че на Мерле няма да й пука, тъй че...)

А статуята няма да е зле да се вмъкне, щото на хората извън групата, които ще четат (евентуално) това нещо, ще им е интересно (предполагам).

Потребителски аватар
Bohu
Мнения: 436
Регистриран: съб авг 23, 2003 12:22 pm
Местоположение: Пловдив
Контакти:

Мнение от Bohu » пон сеп 12, 2005 7:21 pm

Мда, и великата музикална революция на изкованите извоювана с помоща на титанично щедрия и добър към останите същества смел елфо-убиец Протън. :D

Трябва да знаете, че съм приказно красив !!!

My Place
Изображение

ChoChan
Кифла
Мнения: 2970
Регистриран: съб авг 24, 2002 5:43 pm

Мнение от ChoChan » пон сеп 12, 2005 7:46 pm

ChoChan написа:
края на този епизод ще впиша като начало на следващия, който се надявам да свърша тия дни.


както вече казах, а в първия пост В.-тата са променени с Алукард.
give me love so that I can kill...she's so unreal

Отговори

Върни се в “Приказки Безкрай!”

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 1 гост