Струни на вятъра

Литературен кът за колективни изяви и разкази, вдъхновени от ролеви игри. Тук може да пуснете разказ за вашите приключения, да пишете историйки с продължение или пък просто да споделите интересни случки и герои от ролеви сесии.
Потребителски аватар
Brakka
Мнения: 5
Регистриран: ср мар 16, 2005 1:47 pm

Струни на вятъра

Мнение от Brakka » нед апр 03, 2005 1:42 pm

Просто нещо което написах някога. Кажете си мнението.


СТРУНИ НА ВЯТЪРА

Мъжът се изкачваше към върха отчаян, изморен и сам. Богове колко сам беше...
Сълзите замъгляваха погледа му, а вятърът жестоко удряше лицето му. Небето бе сиво и студено.
Той държеше лирата си, същия вехт и толкова обикновен инструмент с който бе обикалял хановете в търсене на храна и огън на който да се сгрее.
Не беше свирил от деня в който я погреба.
Неуверено, треперещите му пръсти докоснаха струните. И мъжът засвири. Започна едва-едва, несигурно и тихо, но с всяка следваща крачка
мелодията ставаше все по-силна и по-ясна. Залиташе, краката му трепереха от хапещия студ и умора, ала пръстите му бяха сигурни.
Вятъра яростно подмяташе оръфания му, изтъркан плащ, като морска буря, деряща скъсано корабно платно. Но мелодията беше там.

Гробът беше пресен. В нощта, светлината на лагерния огън едва го осветяваше. Човекът стоеше сам пред гроба на жената, която обичаше.
Морския бриз довя до мъжа шепота на мъжете около огъня. Говореха си. За него може би. Това не го интересуваше. Той се обърна бавно и закрачи
към тях. Знаеше какво трябва да направи и беше решен да го направи.
Мъжете замълчаха. Не знаеха какво да кажат. Те не го познаваха и той не ги познаваше. Той беше просто поредния бард движещ се с кервана. Ала
дори и керваните ги нападаха. Гробовете го показваха.
Стотици мисли бяха минали през ума му. Той отиде до вещите и и взе меча. Бандитите го бяха оставили. Бяха оставили всичко което не можеха да
продадат, изпият или изядат. А меча беше толкова стар и обикновен, че едва ли ставаше за нещо.
Тя мразеше мечове. Тя не можеше даже да размахва меч. Но той я беше накарал да го вземе.
Ще се срещнем в Бенжеза, беше казал той тогава.
Тя не искаше да тръгва. Тя не искаше да се разделят. Но трябваше.
И сега беше мъртва.
Помнеше всеки миг от раздялата им. Тогава я видя за последно.
Бардът прибра нещата и и оседла коня си. После бързо се качи и препусна в мрака.
Никой не го спря. Никой не го познаваше. Никой не се интересуваше...

Вятърът повдигаше шепи пръст и ги запращаше в лицето на мъжа. Той продължаваше да свири.
После запя и гласа му се сля с звука на струните. Песента беше стара. Толкова стара, че никой не знаеше за какво се пее в нея. Беше на забравен
език. През целия си живот, барда така и не беше я свирил. Никой не можеше. Бардове и менестрели се опитваха с години, но езика бе труден, а
мелодията колкото и проста да беше, винаги се изплъзваше от струните. Но този път песента беше правилна. И за първи път от столетия някой
наистина разбра думите такива, каквито трябваше да бъдат...
За лицето, което нямаше да докосне. За косата, която нямаше да помирише. За устните, които нямаше да вкуси. За очите, които нямаше да види.
За гласа, който нямаше да чуе.
И най накрая, той достигна върха. За хиляди години, вечния и упорит западен вятър, бе издълбал едната му страна дотолкова, че сега
наподобяваше някаква чудовищна тераса, застинала като нокътя на огромен звяр сочещ морето.
И мъжът видя целия свят, който някога бе познавал. Гори и долини. Реки и езера. Градове и села...
И столицата. Бенджеза. Градът, който тя така и не видя... Градът, в който той бе израстнал. Спомни си всичко...
Пръстите му неуверено изсвириха последната нота, а устните му прошепнаха последната дума.

Той ги търсеше. Дни и седмици. Разпитваше всеки и обиколи целия свят. Месеци и години. Убиваше, крадеше и мамеше, но се приближаваше до тях.
Водеха го слухове и пиански бъртвежи. Имена прошепнати в мрака. Но беше близо. И един ден след повече от десет години той ги откри. Бяха на
другия край на света. Криеха се. Знаеха, че ги преследва. В страха си се, бяха скрили в най-старата и висока планина. Някога бяха трийсет. Той ги
бе убил един по един. Бавно и болезнино.
Сега бяха останали само петима. Срещна ги край върха. Битката беше трудна, но той ги уби. Само това имаше значение. Уби ги със същия меч
който беше и дал преди толкова време...

Вятърът яростно го удари и той трябваше да коленичи за да не падне. Обърна глава за да види клането зад себе си. Уби ги. И петимата. Лежаха
като дрипи нахвърляни от вятъра.
И той се засмя. Беше изсвирил песента на живота си, а нямаше кой да я чуе. Тя беше мъртва. Но въпреки сълзите в очите си и болката, той
продължи да се смее.
Тя беше отмъстена, извика той на вятъра.
Пръстите му докоснаха кървавото петно, избуяло под вехтия му плащ. Беше ранен. Умираше и го знаеше. Не, помисли си той, аз вече съм мъртъв.
Мъртъв от деня в който ми я отнеха. И се надигна, а кръвта и сълзите му капеха по твърдия и студен камък. После с последни сили мъжът се
хвърли от ръба.

А с последния си дъх прошепна името и.

Лирата се разби на скалите с ужасен звук, като грифът и се смачка жестоко. Вятърът си поигра малко със струните и после утихна.

02.III.2004

Заключена

Върни се в “Приказки Безкрай!”

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 1 гост