Форумната платформа беше обновена на версия phpbb 3.2. За повече информация моля посетете следната тема

"Дете на зората" [фентъзи роман]

Литературен кът за колективни изяви и разкази, вдъхновени от ролеви игри. Тук може да пуснете разказ за вашите приключения, да пишете историйки с продължение или пък просто да споделите интересни случки и герои от ролеви сесии.
Потребителски аватар
Super M
Мнения: 36
Регистриран: съб фев 05, 2005 12:40 am
Местоположение: Sofia/Bourgas
Контакти:

"Дете на зората" [фентъзи роман]

Мнение от Super M » чет фев 10, 2005 11:51 pm

Здравейте, хора!
Позволил съм си да изпратя началото на една фентъзи история. Имайте предвид, че в главата ми се въртят идеи за цяла сага, но още в началото, макар да не знаете какво ще се случи нататък, ще ви помоля за мнения и препоръки, най-малко относно атмосферата и стила. Ако ви заинтригува пишете във форума или ми пратете ЛС. Ще се радвам на вашата помощ и градивна критика.
Последна промяна от Super M на съб мар 19, 2005 4:38 pm, променено общо 1 път.
Самовлюбено егоцентрично копеле

Потребителски аватар
Super M
Мнения: 36
Регистриран: съб фев 05, 2005 12:40 am
Местоположение: Sofia/Bourgas
Контакти:

Мнение от Super M » чет фев 10, 2005 11:55 pm

Марин П. Трошанов

Глава 1

Кошмари и спомени

Сега ще чуете една история за далечни и непознати места и събития, която многобройни безименни автори помнели, допълвали и предавали от поколение на поколение. В тази история се разказва за отдавна потънали в забравата на времето чудеса, за съдбовни дни и велики дела на необикновени люде, които не знаели що е страх и отчаяние, а били силни и в болката, и в яростта, и в любовта си. В нея се разправя още за всепоглъщащия мрак на властолюбието и алчността, за погубването на душата в изпепеляващите пламъци на злобата и завистта. Но също така за несломимите обич, приятелство и вяра, за тънкият, неугасващ лъч светлина на надеждата, който пронизва дори гъстите сиви облаци, тегнещи и над най-обречения път. Ще започна разказа си в една тиха нощ през хладната, ветровита пролет на 1015 година от Прераждането на Света, такъв, какъвто го знаем. Тогава когато надвисваше заплахата от нови войни и кръвопролития. Тогава когато чрез силата на оръжието, огромната си хазна и ловката, подмолна дипломация държавата Идрия, известна вече като Империята, все по-бързо се разрастваше, опитвайки се да брани своите граници от многобройни и безпощадни врагове.

Последните слънчеви лъчи бавно, сякаш болезнено, умираха зад окъпания в постепенно помръкващи отблясъци хоризонт и над град Тарвен колебливо се появиха хладни бледи звезди. Създаден като малко гранично селище с важно стратегическо значение, той бързо се бе разрастнал най-вече заради изграждането на огромната стена, преминаваща на около половин километър от него. Тя трябваше да послужи за преграда към просторната, ветровита местност, наричана Ардения, която на изток граничеше с рязко издигащите се към небесата, непристъпни, скалисти зъбери на Талмарен, що значи “Островърх”. Обраслите с гъсти, труднопроходими гори Вълчи планини я обграждаха от запад. Плановете на Империята предвиждаха Арденската защитна система да свързва подножията на Талмаренските и Вълчите планини, за да предотврати зачестяващите варварски набези към севера и да послужи за стабилна позиция при предприемане на бъдещи походи в дивите и непознати южни земи.
Но този грандиозен строеж все още не бе напълно завършен според отдавна приетите амбициозни проекти, съставени лично от най-високо ценените и авторитетни архитекти, заслужили доверие с дългогодишна вярна служба при император Алдеор II. В осъществяването на своя замисъл самият той не пестеше усилия и средства. Докато в многобройните каменоломни кипеше безспирна трескава дейност, безчет работници денонощно се трудеха над строежа в продължение на години. Околните варварски племена не пропускаха удобен случай да саботират изграждането на стената и често нахлуваха в императорските земи с бързи конни отряди като изтребваха или отвличаха много хора и опожаряваха по-малките незащитени селца. За да съблюдават и охраняват финалната фаза на труднопостижимото начинание, в областта бяха изпратени около две хиляди бойци под командването на младия, отличен заради завидната си смелост и лидерски качества генерал Фен дан Шийр. Освен всичко друго той беше и любимият племенник на Алдеор, син на по-големия му брат, погубен от незнайна болест преди да успее да наследи трона. Военачалникът се беше отказал от короната, защото самият му дядо – вече мъртвият владетел Дамир, бе наредил тя да остане в ръцете на по-малкия му син Алдеор, вместо на внука му. И наистина, Фен не беше подготвен за отговорността да управлява държава. Той не обичаше книгите, изучаването на чужди езици и затворените пространства в дворците на столицата, отегчаваше се от дипломацията, страхуваше се от вземането на политически решения и презираше разкоша, но неповторимите му бойни умения, решителността, с която ръководеше армията и безотказната лоялност към чичо му, го бяха превърнали в един от най-обичаните и уважавани членове на владетелското семейство. Носеха се слухове, че с него са пристигнали и няколко от забулените в мистерия елитни бойци на Империята – наричаха ги адаини и всички се бояха от тях. Те можеха да бъдат тихи като предсмъртно дихание, ловки и безмилостни като нощен хищник. Понякога гордо носеха обшитите си със златни нишки черни униформи и бляскавите си шлемове, плътно закриващи лицата им, а когато ги видеха, хората неволно се покланяха, изпълнени със страхопочитание. Друг път бяха дегизирани в дрипави наметки с ниско свалени качулки, подобно на окаяни просяци, и никой не можеше да ги познае.

Слаб, но жилав чернокос мъж в обикновена сива туника бе облегнал гръб върху хладния камък в подножието на една от високите крепостни кули на Тарвен. Името му беше Дарън Талдейн и той беше дошъл от крайбрежните провинции на малкото съседно кралство Дамория. Славеше се като изкусен майстор строител и тук му бяха поверили двадесет мъже, които изпълняваха нарежданията му, докато участваха в изграждането на последните километри от стената. Непосилните данъци на деспотичния местен лорд Сорак Башир го бяха накарали да потърси по-доходоносна печалба далеч от дома, но Дарън бе твърдо решен скоро да се прибере, защото там го очакваше любимата му годеница Елвийн. Дори и сега, докато наблюдаваше залязващото слънце, той си мислеше за нея и копнееше час по-скоро да я притисне до себе си. Гласът и́ звучеше омайващо в главата му, а образът и́ се очертаваше в съзнанието му, по-красив, светъл и нежен отвсякога. Дарън съжаляваше, че е заминал и проклинаше деня, в който взе това решение, но искаше да осигури най-доброто за бъдещото си семейство, а малкото селище в Дамория, където живееше, не предлагаше никакви възможности. Той се надяваше със спечеленото да има стабилна основа, върху която да продължи по някакъв начин напред, било то и в спокойното провинциално обкръжение на родния си край, който се славеше, ако не с друго, поне с прекрасната си девствена природа.
Мрачният поглед на Дарън падна върху високата защитна стена, която лъкатушеше плавно на изток като се извиваше в продължение на десетки километри и следваше непрестанно менящия се релеф на осеяните с безредно разпръснати ниски хълмчета, Арденски поля, а на запад свършваше рязко, недостроена, сякаш отсечена. Там се виждаха скеле от масивни дървени греди и купчини с доставен преди седмици от планинските каменоломни материал. Стената хвърляше все по-дълбоки и зловещи сенки върху потъналите в мека пролетна зеленина околни територии от надменната височина на величествените си, изградени от крепък камък, бастиони. Зад тях скоро започнаха да лумват факлите на стражите, неуморно бдящи към враждебните южни земи. В подножието на безкрайната стена пълзящият и постепенно сгъстяващ се мрак бавно, но ненаситно поглъщаше всеки цвят и пъстрота, за да обхване под покрова на прииждащата нощ, привидно заспалата местност в сковаваща и хладна прегръдка.
В този миг от кулата над главата му се понесе продължителен и настойчив камбанен звън, който оповестяваше затварянето на градските порти до настъпването на сутринта. Вятърът го пое с невидими крила и той полетя надалеч, за да смути покоя на притихналите полета. Дарън се изправи и побърза да влезе в Тарвен, защото идеята да остане да спи навън никак не му се нравеше. Въпреки че пролетната нощ с подходящи завивки и на завет нямаше да е прекалено студена, макар и неприятно хладна, всеки би предпочел топлината, вечерята и сигурността, които предлагаше градът.
Докато преминаваше през солидната, обкована с желязо, порта, погледът на Дарън неволно падна върху няколко от пазачите и той им кимна в поздрав, без лично да ги познава. Един от тях небрежно махна с ръка в отговор и му направи знак да побърза. Изпод островърхите лъскави шлемове, снабдени с предпазители, защитаващи единствено носа, строителят от Дамория успя да различи сурови и напрегнати лица. Те принадлежаха на мъже, които рядко имаха възможност да се отпуснат или повеселят на воля, защото вихърът на смъртта по тези земи беше чест макар и нежелан посетител, който винаги успяваше да нахлуе неочакван и безжалостен сред окаяните, безпомощни човеци. Всяко невнимание и липса на достатъчна отговорност тук можеше да има непредвидими и печални последствя. Вятърът се беше заиграл със сините плащове на войните и те се диплеха на бягащи вълни, подети от хладката му въздишка. Някои от пазачите държаха в ръцете си дълги копия или мечове и носеха на рамо кръгли метални щитове с малък заострен шип в центъра, заобграден от вътрешна окръжност, чиито обозначения отбелязваха съответното подразделение, към което принадлежаха. Други бяха подпрели снаряжението си на вътрешната страна на градската стена и след кратък оглед към пустеещите поля се канеха да затворят и залостят централната порта.
Точно в този момент вниманието на Дарън Талдейн и пазачите беше привлечено от внезапното появяване на двама внушителни конника. Първият, качен върху едър черен жребец с пръхтящи ноздри, от които изригваше горещ бял дъх, беше облечен в богато инкрустирани със златисти орнаменти доспехи. На гърдите му ясно се открояваше прекрасният герб на владетелския род Шийр. Излъчваща бледо сребристо сияние луна символизираше дълбока, непроницаема и достолепна мъдрост, търпение, благородство и справедливост. Обляно от бляскави, заслепителни лъчи слънце олицетворяваше доблестта, гордостта, непомръкващите слава и величие на императорското семейство. Двете небесни тела преливаха като едно цяло и от всяко беше изобразена само половината. Лицето на мъжа не се виждаше, прикрито зад масивната, непробиваема защита на здрав, плътен и прецизно излъскан метален шлем, украсен с буйна синя грива. Наметалото му беше със същия наситен цвят, но малко по-дълго от плащовете на обикновените войници. То беше изработено от ефирен и лек, но същевременно много здрав материал и беше пристегнато около врата със звездообразна брошка от бяло злато. Прелестната ножница с майсторски вградени скъпоценни камъни, която беше препасана около кръста на ездача, разкриваше дръжка на дълъг тежък меч с форма на драконова глава, чиито очи представляваха два малки рубина с омагьосващ червен блясък. На големия щит, прикачен отстрани на животното, отново ясно личеше владетелският герб. Нямаше съмнение, че това бе самият Фен дан Шийр, който явно минаваше, за да направи бърз оглед върху състоянието на градската защита или просто искаше да вдигне самочувствието и морала на войниците с присъствието си край стената.
Вторият конник беше доста възрастният управител на Тарвен Алтазар дан Елтедор. Неговият вид, при все не така внушителен, също вдъхваше голям респект. Той беше старец с дълга и гъста, но добре поддържана брада, омотан в черна връхна дреха и прикрил посивелите си коси с качулката и´. Под плата обаче се виждаше гладка и лъскава броня, която изкусен майстор беше гравирал с герба на Елтедорската благородническа фамилия – три кръстосани меча. Този знак не беше никак случаен. Още по волята на предишния император – Дамир дан Шийр, родът Елтедор се разпореждаше с много от новозавоюваните земи покрай границите с Дивото. Непрестанно защитавайки с оръжие в ръка тези територии от варварските набези, дедите на Алтазар с пълно право и високо достойнство можеха да използват символа на кръстосаните остриета. Самият старец, въпреки възрастта си, имаше едра и жилеста фигура, а затъкнатият в леко протъркана, черна, кожена ножница меч, който често влизаше в употреба и няколкото ясно видими белега по десницата и лицето му, красноречиво говореха, че той не използва само голи слова, а често му се е налагало да разчита на бойните си умения.
Войниците край градската порта мигом се извърнаха по посока на новодошлите и застанаха мирно, с леко сведени в знак на почитание глави. Дарън коленичи и зачака. Фен дан Шийр направи знак на всички да продължат с досегашните си занимания и отправи поглед през малките отвори на своя шлем към идващия насреща началник на стражата Той тъкмо излизаше от дървена пристройка към вътрешната част на стената. Около петдесет годишният мъж на име Валет застана пред двамата конници и отдаде почест. Докато се отдалечаваше, Дарън чу как Фен говори с него:
- Съгледвачите ми са забелязали голямо придвижване на диваци в околните гори. Навярно алкидийците и хектите са постигнали някакво споразумение или са образували нов военен съюз, защото... – гласът му постепенно заглъхна в далечината и стана недоловим.
Дарън Талдейн се движеше забързано из запустяващите улици на Тарвен. Правилата на живот в тези смутни времена повеляваха прекратяване на оживлението и глъчката след залез слънце. Търговските сергии и препълнените доскоро площади тънеха в мрак и глуха самота. В някои затънтени ъгли се чернееха фигурите на притихнали просяци, които скоро щяха да се раздвижат.
Като свободен майстор строител, който получаваше добри пари за труда си, Дарън не спеше с останалите работници в специално построените общежития, а беше заел стая в най-голямата градска странноприемница – “Строшеният меч”. Тя представляваше огромна сграда на три ката с форма на подкова. Дясната и́ страна беше едноетажна и по-ниска, съставена от самотно, просторно и високо помещение, служещо за конюшня. Преди да навлезе в широкия, на места окалян, но добре отъпкан двор, по който личаха безброй следи от колела на каруци и конски копита, той вдигна поглед към близкото възвишение. Върху него, в самия център на Тарвен, се издигаше, построеният от камък и дърво, замък на Алтазар дан Елтедор. На кулите, по стените и в еркерите се очертаваха силуети на войници, въоръжени с дълги копия и самострели. Желязната решетъчна порта не бе спусната, най-малкото, може би, защото управителят на града и генерал Шийр още не се бяха прибрали. Вятърът опъваше знамена с гербовете на слетите в едно сива луна и жълто слънце на син фон и кръстосаните мечове на червен.
В централната част на странноприемницата имаше голям салон. Вътре беше препълнено, задушно и шумно. Почти всички маси бяха заети от разнообразен и пъстър народ – богати, предприемчиви търговци с охраната си, за които войната беше по-скоро добра възможност за печалба, отколкото повод за покруса, войници, разпускащи от изморителната и отговорна служба, наемници, продаващи душите и животите си за пари, голтаци, търсещи евтино забавление, най-различни странници и пътници с тайнствени цели и способности. Напред-назад се щураха леки жени с щедро деколте, които се смееха на висок глас и се закачаха с посетителите в търсене на клиенти. Една красива чернокоса и едрогърда девойка с широко разтворена уста, разкриваща оголени зъби, залитайки се хвана за Дарън и се разхили заваляно като лъхаше силно на алкохол. Той се усмихна небрежно, внимателно я отдръпна от себе си и продължи към тезгяха, зад който стоеше много дебел, плешив мъж с голяма кръгла обеца на лявото ухо.
- Добър вечер, г-н Талдейн! – приветливо поздрави кръчмарят. – Как сте?
- Благодаря, добре, Адир ! – отвърна Дарън. – Виждам, че тази вечер не можеш да се оплачеш от липса на клиенти.
- Ха-ха-ха! – гръмогласно се разсмя мъжът. – Дано винаги е така, приятелю! Какво ще вечеряте? Има превъзходно свинско с фасул. Дъщерите ми прекараха цели часове в кухнята.
- Ще заръчаш ли да ми донесат една порция в стаята?
- Разбира се! Ще прибавя и една бира от мен. Бог ми е свидетел, че Адир син на Алид, винаги е щедър към редовните си клиенти и добрите приятели.
Дарън кимна в знак на благодарност и се отправи към стълбището в дъното на помещението, откъдето щеше да се качи до стаята си на втория етаж. Пътьом погледът му неволно падна върху две съседни маси, близо до стената, на които се бяха сместили около дузина странници, свалили ниско качулки и плътно загърнати с връхните си дрехи, изработени от груб кафяв плат. Те се стараеха да бъдат тихи и незабележими. Един от тях откри за момент част от лицето си, докато приглушено шепнеше нещо на останалите, които явно го слушаха с огромен интерес. Дарън веднага забеляза, че това е млада хубава жена с къса кестенява коса, но цялостното и́ излъчване, както и компанията, сред която се подвизаваше, го изпълниха с недоверие и някакво неясно съмнение.
Веднага щом се качи горе, той запали кандилото в мрачната си стая. Дълги бягащи сенки, сътворени от трепкащата светлина, мигом заиграха по стените и оскъдната мебелировка, докато се спотаят в далечните ъгли. След като една от слугините на кръчмаря Адир му донесе вечерята, той с охота се нахрани и дори не усети кога е заспал.
Дарън, обаче, въобще не предполагаше колко тежка нощ му предстои. Той се въртеше и стенеше в леглото, а съзнанието му бе измъчвано от гротескни и стряскащи, но неясни и преливащи един в друг образи. Изведнъж картините в главата му се проясниха и придобиха невероятна детайлност и реализъм. Погледът му се беше фокусирал и сякаш бавно се движеше по дължината на дълбоко забит в земята, висок, дървен кол, докато накрая достигна заострения му край, на който беше нанизана отсечена човешка глава. Дарън веднага я позна. Тя беше на управителя на град Тарвен – лорд Алтазар дан Елтедор. И точно тогава голям, черен гарван кацна отгоре и́́ като впи в нея своите нокти до кръв. Краката му бяха заровени в посивелите и рехави, но дълги кичури коса на Алтазар. След кратко колебание птицата започна да кълве с остри пробиви на клюна си едно от двете затворени очи. Изведнъж клепачите рязко се вдигнаха и от чернеещите цепнатини под тях прокапаха червени сруйки. Главата се разсмя гръмко, но зловещото и́ веселие бързо премина в оглушителен вик на неимоверна болка и отчаян зов за помощ. В този миг вичко пред погледа на Дарън се обля в завихрени оранжеви пламъци. От тях бавно изплува облечена в черна метална ръкавица ръка, която се протегна, за да го сграбчи.
Дарън разтвори очи с безумен крясък и огледа мрака около себе си. Беше настъпила пълна тишина, която ясно подсказваше, че гостите в централния салон са се разотишли. Точно в този миг, обаче, подобно безмълвие ни най-малко не го успокояваше. Чувстваше се така, сякаш се намира затворен в жестоката безизходица на коварен, мъртвешки унес потопил всичко наоколо в спотаен и неизказан ужас. През открехнатия прозорец на стаята проникваше хладен въздух, който накара всяка фибра на обляното му в лепкава пот тяло да потрепери. Той рязко се изправи и скочи от леглото. Знаеше, че тази нощ няма да може повече да спи. Всеки път щом опиташе да затвори очи, в съзнанието му светкавично нахлуваха потресаващите образи от зловещия му кошмар.
Строителят застана до прозореца и вдиша дълбока глътка въздух. Съблече влажните си дрехи, изсуши се и ги смени. Постепенно хрипливото му, учестено дишане се нормализира и мисълта, че всичко видяно е било просто лош сън започна да го успокоява. В него обаче се загнезди силното желание да се разведри с една нощна разходка из заспалите улици на Тарвен. Поради засиленото присъствие на военни гарнизони и непрекъснатата заплаха от варварски набези, престъпността беше рядкост. Въпреки, че градът беше много далеч от столицата, императорската власт не подлежеше на оспорване от местните жители, а суровият начин на живот бе наложил неписани морални правила, които никой не се осмеляваше да нарушава. По тъмно улиците на заспалия Тарвен обикновено бяха пусти като от време на време из тях сновяха военни патрули, зорко следящи за произшествия.
Дарън изпита истинско облекчение, едва след като прекоси леко проскърцващото стълбище и безлюдния, потънал в мрак, салон. Когато излезе навън, той реши да направи кратка обиколка и пак да се прибере в стаята си, за да почива, защото утре го очакваше поредният изморителен ден на строежа. Едва след като западното продължение на стената достигнеше затънтените Вълчи планини, южните граници на Империята щяха да се радват на относителна безопасност. Но дотогава, именно на този финален етап от осъществяването на проекта, беше необходима максимална мобилизация на вложените усилия и работните ресурси.
“Дано всичко това си заслужава” – помисли си Дарън – “Дано не изгубя Елвийн и собствените си мечти.” Той добре осъзнаваше, че това място не е неговата родина и продължителната кръвопролитна война за нови територии и власт му е чужда. Но също така не поставяше под съмнение границите на своите отговорности и очакваше жертвите, на които се подлага, да му се отплатят в едно отдавна запланувано и мечтано, ала все по-далечно и неясно бъдеще.
Защо го тревожеха такива грозни сънища? Дали не бяха предупреждение? Някаква зла прокоба, която яростно го преследва, за да оповести скорошната му смърт? Той се почувства по-изоставен и нещастен отвсякога. Образът на дома измести кошмарните съновидения и се превърна в изгарящ копнеж. Вълшебните, чудно-красиви гори, където всеки повей на вятъра караше дърветата да разказват приказки за древни времена с неясния си шепот, който само мъдреците можеха да разгадаят. В тях беше прекарал детството си.
Спомни си високата ръбеста скала, откъдето се откриваше широка гледка към могъщите, разпенени вълни на синьото море. Очите му се насълзиха, когато в тях се проясниха картини от най-хубавата нощ в живота му. Обленият в белезникаво сияние лунен диск, беше хвърлил меката си светлина върху плещите на непримирите в пробега си към стръмните брегове вълни и образуваше трепкаща пътека, която постепенно се разливаше в далечината и отвеждаше с горд и несломим блясък към потъналия в непрогледен мрак хоризонт. Според измеренията на вечния поток на времето, тази нощ беше нищожна и мимолетна. Но тя остана безсмъртна в неговото крехко и объркано съзнание, изпълнено с хаотични чувства и мисли, така присъщи за всеки човек. Тогава той остана с часове на същата онази скала, заровил пръсти в тъмната коса на Елвийн, слят с нея в незабравим миг на върховно щастие. И тогава тя му каза, че ще бъде негова до остатъка на дните си.
Дарън погледна луната и въздъхна с лека усмивка. Тя тъкмо изплуваше иззад гъста и сивкава облачна покривка. Внезапно го обзе необяснима твърдост и решителност – сякаш бе истински щастлив от постигнатото в живота си досега и му се бе приискало да се бори за още.
Той се озърна около себе си, за да осъзнае, че пътят му го е отвел край крепостната стена на града. Тя се разкриваше пред очите му с цялото си притихнало величие, малко след като зад него бяха останали последните няколко къщи от улицата, по която се беше движил досега. И тогава в главата му нахлу внезапен страх, който го накар да спре в объркана нерешителност. Той приклекна и видя пред себе си множество раздвижени силуети. Наоколо шареха бързи, тъмни фигури, облечени с кафеви наметки и хванали оголени оръжия, които Дарън свърза със странната група посетители в “Строшеният меч”. По земята се въргаляха труповете на няколко пазачи, а градската порта беше леко открехната. Междувременно трима от странниците се промъкнаха в пристройката на охраната и оттам се чу сподавен вик и глух шум. По всяка вероятност началникът Валет вече не беше между живите. Тогава Дарън забеляза, че на кулата вдясно от портата се беше покачил мъж. Той се опитваше да запали стрела, която скоро щеше да изстреля с големия си, окачен през рамото, лък. Дарън мигновено осъзна, че това е някакъв светлинен знак, който вероятно щеше да послужи като сигнал за атака на прикрита недалеч войска. Тя нямаше да бъде възпрепятствана от външната стена, защото съвсем близо до Тарвен строежът и́ не беше довършен и на запад се простираха откритите Арденски поля. През отворената порта също щеше да нахлуе безпроблемно, за да потопи заспалия град в кръв и ужас. Ако хукнеше за помощ, Дарън щеше да закъснее. Ако се развикаше, щяха да го убият преди да успее да привлече необходимото внимание. Можеше да опита да се покатери на кулата, да попречи на изстрелването на горящата стрела и да бие камбаната за тревога, което му се стори единственото разумно решение. Но ако загинеше или просто не успееше да се справи, всичко бе загубено. Тези хора със сигурност бяха по-опитни бойци от него и имаха значително надмощие както по отношение на числеността, така и на въоръжението си. Да се изправи сам срещу всички бе повече от немислимо. Трябваше да се справи със стрелеца и да удари камбаната, а после да избяга преди останалите да са го убили.
Това беше момент, в който нямаше време да се безпокои за себе си. Рискът беше огромен, но смъртта вече дебнеше всеки в Тарвен. Единственото, което осъзнаваше, бе, че ако избяга, дори да успее да се спаси, никога нямаше да си прости, че не е опитал да предотврати предстоящото клане. Затова предпочете да действа.
Дарън изтегли късия си кинжал и започна бързо да се промъква в сенките на къщите като се опитваше максимално да стесни ъгъла между кулата и първите сгради, откъдето щеше да прибяга разстоянието до нея. Искаше да ограничи видимостта на скупчените край портата и дървената пристройка нападатели, доколкото това изобщо бе възможно. Повечето от тях гледаха към върха на кулата, но не и в основата и́, което му даваше надежди, че ще се справи. За да се подсигури, той стисна първият по-голям камък, който успя да напипа и го метна върху покрива на една от къщите, останали вляво от него. Камъкът се търкулна и шумно падна върху калдъръма на някаква странична уличка. Трима от убийците се отправиха нататък и тогава Дарън притича до отворената дървена врата в основата на кулата. Всеки мускул на тялото му трепереше от вълнение. Напрегнатото му съзнание болезнено пулсираше. Оставаха му няколко нищожни стъпки, когато един от нападателите явно го видя и изкрещя силно. В този миг сърцето на строителя щеше да се пръсне, но той се докопа до вратата и забеляза, че отвътре има резе, което можеше да използва. Към него вече тичаше същата млада жена, която беше забелязал в централната зала на “Строшеният меч”, следвана по петите от двама мъже. Виждайки, че не и́ достигат няколко секунди, тя рязко се спря и изтегли от пояса си три метални звезди. Даморецът не долови зловещото им свистене, когато летяха към него, но ясно чу как се забиват във външната страна на вратата, докато я залостваше. Последваха няколко безполезни ритника и удара с рамо.
Дарън се катереше с всичка сила по стръмното каменно стълбище, но знаеше, че стрелецът горе вече е предупреден за идването му. Тъкмо подминаваше тясна площадка с още една врата, водеща към крепостната стена, отдясно на кулата. В този миг тя се отвори и от нея се показа забързан, чернокос и набит мъж с гъсти вежди. Досега той беше охранявал отвън, приклекнал в сянката на кулата със зареден арбалет, за да не дойдат други войници. Нападателят насочи към строителя своето оръжие, но извръщайки се, Дарън успя да го ритне по ръката. Една стрела почти мигновено след излитането си, се удари в камъка, отскочи с изкривено острие и безполезна падна на стълбите. Мъжът получи още един ритник, този път през лицето и залитна назад. Дарън продължи нагоре. Почти веднага след това, обаче, чу запъхтеният и силно разярен човек да го догонва. Ето защо се спря зад първия ъгъл и притихна с извадено оръжие. Когато зачуленият налетя, захвърлил арбалета и стиснал дълъг нож в десницата си, Дарън с трепереща ръка заби кинжала си в гърдите му. Вложи в удара всичката сила, на която бе способен. Мъжът стисна зъби, между които изклокочи кървава пяна и изръмжа, вдигайки острието на ножа. Дарън го удари с лакътя на свободната си ръка през лицето и тялото се изхлузи от оръжието, след което се затъркаля надолу по стълбището. През същата врата, ако се покачат на стената, можеха да нахлуят и останалите врагове, но на строителят не му мина през ума да се връща, за да залости и нея. В главата му имаше само една мисъл. Да спре стрелеца на върха на кулата. Но усилията му се оказаха напразни. Горящата стрела вече летеше към небето и след като описа широка дъга, се насочи огасваща към земята.
Самовлюбено егоцентрично копеле

Потребителски аватар
Super M
Мнения: 36
Регистриран: съб фев 05, 2005 12:40 am
Местоположение: Sofia/Bourgas
Контакти:

Мнение от Super M » чет фев 10, 2005 11:56 pm

Марин П. Трошанов

Глава 2
Дете на зората

Сред далечните мрачни облаци смътно се очертаваха бляскави мълнии. Отекваше приглушеният грохот на приближаващи гръмотевици, но дъжд нямаше. Внезапно засиленият вятър яростно брулеше плаща на един от покачените върху голямата недостроена стена пазачи, чиито присвити очи точно в този миг случайно бяха отправени към града. Погледът му изведнъж беше привлечен от изстреляната във висините пламтяща стрела, която се понесе нагоре, но скоро след това се изви във въздуха и тлееща, се устреми към земята. След кратко колебание войникът отиде при своя възрастен началник. След като чу новината в стаичката си в една невисока пристроена каменна кула, изненаданият мъж на име Едак дан Медир поглади посребрената си брада, замисли се и рече:
- Прати хора да проверят какво става в града! Такъв сигнал не ми е познат. – след това излезе на стената, заслуша се в шумовете наоколо и направи знак на войника да изчака.
Все по-ясно се долавяше засилващ се тътен, който сякаш заливаше цялата долина. Едак напрегна поглед в тъмнината на юг и след малко изкрещя:
- Бийте тревога! Всички да бягат към града! Тук няма да оцелеем и миг!
След това старият воин се облегна на една от бойниците и се загледа с напрежение и постепенно нарастващ уплах към необятното море от конници, което яздеше с вихрен тропот през полето. Те се бяха насочили към мястото, където стената просто свършваше недостроена.
- Какво е станало с проклетите ни съгледвачи? Защо не бяхме предупредени за атаката.
Тревогата му със сигурност щеше да се превърне в ужас, ако можеше да забележи, че портите на Тарвен са открехнати, а всеки момент щяха да бъдат широко разтворени.

Дарън вдигна поглед към дървената капандура, до която извеждаше стълбището. Отвъд нея беше върхът на кулата. След кратък момент на колебание, той реши, че независимо дали човекът горе го очаква с извадено оръжие или не, най-правилният начин да атакува е като действа бързо и разчита на евентуална изненадваща поява. С мощен тласък на двете си ръце отхвърли капака и понечи да изскочи навън, когато зърна пред себе си стрелеца с насочен към него лък. Обтегнатите тетива пуснаха переста стрела, която полетя към гърдите му. Дарън се завъртя и падна назад. Като по чудо отбегна смъртоносния пробив на металното острие. То профуча край лявото му рамо, оставяйки дълга кървава диря. Строителят натърти гръб в грубите каменни стъпала, но успя да предпази главата си от нараняване. Без да обръща внимание на болката, той скочи напред и се прехвърли върху откритата площадка на върха на кулата. Целта му беше да нападне, преди стрелецът да е приготвил нова стрела от колчана си. Той обаче бе захвърлил лъка и възнамеряваше да довърши противника с острието на къса, извита сабя. Дарън освирепя в отчаянието си. Той налетя в атака, въоръжен със своя кинжал. Успя да парира първия замах на сабята като одраска китката на изправения пред него мъж – млад, не много висок, къдрокос и тъмноок, с белезникава кожа. Беше облечен в удобни кожени дрехи, с кафява наметка като съратниците си, но с отметната назад качулка. Той не остана длъжник на Дарън като светкавично му заби юмрук с дръжката на оръжието си в брадичката. Даморецът падна по гръб. Единствено огромната воля и издръжливост на тялото му, помогнаха да не загуби съзнание. Той изстреля десния си крак в слабините на противника, нанасяйки безжалостен и подъл удар, за който не изпитваше никакви угризения. Къдравият се отдръпна, стиснал зъби. След това вдигна сабята и нададе вик на силна болка и преливаща ярост. Дарън се надигна и метна кинжала си по него. Острието потъна в стомаха на врага. Той се люшна пребледнял, но не се строполи а бавно и несигурно, залитайки, продължи към обезоръжения си противник. От устата му се изтръгваха хрипливи звуци. След малко се прокашля и повърна кръв, но очите му оставаха приковани към него. Дарън го заобиколи отдалеч, като се надяваше, че скоро ще се омаломощи. Тогава забеляза, проснато в единия ъгъл на каменната площадка, тялото на войника от охраната. Гърлото му бе прерязано. До него имаше меч. В момента, в който десницата на Дарън стисна оръжието, къдравият се спусна срещу него. Даморецът се завъртя и го проряза през гърдите. После веднага насочи острието напред и прониза дълбоко противника в ребрата. Изтървана, сабята издрънча на каменните плочи. Къдрокосият вече се давеше в кръвта си. Дарън измъкна меча от тялото му и в този миг то се свлече бездиханно.
Строителят се приведе за няколко секунди. Адреналинът не му позволяваше да изпита болка, но очите му сълзяха от ужаса на смъртта и всичко ставащо наоколо. Ако в този миг на слабост, противниците му се бяха появили, сигурно щяха лесно да го победят, но те трябваше да задържат колкото се може по-дълго портата разтворена. Макар Дарън още да не знаеше, сигналът вече бе даден и варварите нашественици прииждаха като море по развълнуваните от побеснелия вятър Арденски поля. Той мъчително се изправи и точно тогава затръбиха рогове. Войните от строящата се извън Тарвен стена първи оповестиха атаката, преди да побягнат в отстъпление към града. Без да мисли, Дарън би тревогата почти едновременно с тях. Камбанен звън огласи нощтта. От други кули на градските защитни съоръжения и от замъка на лорд Алтазар дан Елтедор също се понесе непримирим, постоянно усилващ се зов, който настойчиво и зловещо подканяше заспалия Тарвен да се събуди. Прозорците на къщите започнаха да светват. Навсякъде се разтичаха забързани войни със сини плащове, които стискаха горящи факли.
Дарън притича до бойниците и надзърна отвъд. Един поглед му бе достатъчен, за да осъзнае какво се случва. Безчетна варварска конница галопираше през Арденските поля, заобикаляше външната стена и вече заливаше разстоянието между нея и Тарвен. Най-отпред, бърз като вихър, се носеше могъщ ездач, покрит с черни доспехи. Той беше качен върху едър вран жребец. Даморецът с огромен ужас забеляза, че портата на града вече бе широко отворена. Около нея се бяха скупчили десетимата нощни нападатели с тъмни платнени наметки и свалени качулки. Те бяха изтеглили оръжия, готови да отбраняват подстъпа към града с цената на животите си. Към тях се бяха отправили отстъпващите войни на Едак дан Медир, които с малка преднина бягаха от бързо застигащата ги конница. Освен тях, по стените и от улиците на Тарвен вече се стичаха бойци от градския гарнизон и въоръжени с брадви, ками и ножове граждани, поддържници на Империята. Десетимата щяха да паднат бързо, но дали това щеше да се окаже достатъчно в този съдбовен миг?
Край портата се завърза сражение. Предвождани от младата жена, малобройните бойци се топяха, обградени от две страни. Повечето бяха нанизани отдалеч с копия и стрели. Другите загинаха посечени. Последна остана водачката. Тя въртеше с изкусно изящество две бляскави ками. Беше захвърлила наметката си на земята. В стегнатите си кожени дрехи, изложена срещу многоброен противник и обзета от фанатична решителност, жената изглеждаше самотна, красива и смъртоносна. Около нея се бе образувал кръг от войници, които не смееха да я доближат. В краката и́ вече имаше няколко проснати в мътна кървава локва тела. Двама от враговете и́ – дебел, разгърден мъж в цивилни дрехи, който още стискаше в треперещата си ръка сатър и млад капитан от стражата, отдавна лежаха повалени от забитите в сърцата им звезди. Дарън Талдейн бе чувал, че варварското племе на хектите се слави с жените си войни, които често не отстъпвали по кураж и сила на своите мъже. Сякаш това, което се разиграваше пред погледа му, беше безспорното доказателство в подкрепа на подобни слухове.
- Мри, имперска измет! – изкрещя жената, миг преди внимателно насочена стрела да я прониже в гърдите.
Тя залитна, но се задържа на крака. Втора стрела безпощадно се заби в рамото и́. От всички страни я прободаха остриета. Падна мъртва. Тялото и́ бе стъпкано, а пазачите започнаха да бутат крилата на портата едно към друго.
В този миг, черният конник, който се бе откъснал напред и вече яздеше съвсем близо, забави ход, протегна дясната си ръка, облечена в метална ръкавица и започна да реди грозни слова с висок, напевен и яростен глас. Дълго, тъмно наметало, обшито с мека кожа се вееше зад гърба му. Тежкият му шлем бе с два извити напред рога и остър, насочен към небето шип. На гърдите му бе инкрустиран впечатляващ с изяществото си, вилнеещ дракон, който обаче оставаше почти незабележим. Причината бе в неговия сливащ се с останалата част от въоръжението на война черен цвят. Звярът бе разперил крила, а от широко разтворената му зъбата паст, бликаха пламъци.
Невидима сила не позволяваше на войниците да затворят портата. Те се струпаха пред нея и дружно започнаха да бутат, но крилата и́ се разтваряха назад, към самите тях. Пазачите заровиха крака в кървавата кал, а някои коленичиха и дори седнаха в нея като подложиха гърбовете и рамената си, за да ги спрат. С приближаването на конника натискът ставаше все по-силен. Накрая портите се открехнаха сами, а няколко от изправените войници се претъркулиха назад и се проснаха на земята. С все още протегната ръка, в града влетя варварският предводител, който спря и се приведе напред, явно омаломощен от собствената си магия. Твърде скоро, обаче, той се съвзе, надигна се на седлото и нададе гръмогласен боен вик. След това изтегли окачения на гърба си дълъг черен жезъл с голям яркочервен скъпоценен камък в единия край и криво метално острие в другия. Размаха го на вси страни, за да отблъсне атаката на скупчените около портата императорски войни. В следващия миг армията му започна да се излива в града и копитата на засилените животни стъпкаха обърканите защитници.
Дарън Талдейн, стиснал здраво меча в ръка, се спусна по стълбището на кулата и през горната врата изскочи на градската стена. Той се затича по дължината и́ с цялата бързина, на която бе способен. Непрекъснато се разминаваше с войници от гарнизона, които стреляха с лъкове и самострели по нахлулата в Тарвен конница. Някои се бяха изправили и мятаха надолу къси копия. Той знаеше, че в момента на стената е по-безопасно, отколкото долу, защото варварите бързаха да настъпят възможно най-дълбоко, за да овладеят по-голяма част от града. После щяха да изпратят пехотинци, които да потушат последните огнища на съпротива, съсредоточени при защитните съоръжения.
Дарън нямаше ясна представа какво точно иска да направи. В главата му се въртеше мисълта да напусне загиващия град, но не знаеше как точно да го стори. Спомни си, че в другия край на Тарвен има здраво обкована с желязо, малка врата, насочена към поляните на север, но никога не я бе виждал отворена. Ако войниците не я бяха придвидили за евакуация или ако нападателите вече ги бяха обградили отвсякъде, тя нямаше да послужи за нищо. Той реши да се насочи нататък като мине покрай замъка. Там сигурно вече се бяха подготвили за отбрана, но ако все още пускаха от своите, щеше да влезе и да участва в защитата. “Здравите каменни стени могат да издържат продължителна обсада или поне докато дойде помощ” – надяваше се Дарън. “Все пак император Алдеор II дан Шийр щеше да опита да избави племенника си Фен, ако има възможност той да е оцелял”.
Даморецът слезе долу в града по следващите стълби, които забеляза. Тук все още нямаше много варвари и по улиците се водеха спорадични схватки. Някои от жителите се бяха барикадирали в домовете си, но това надали щеше да ги спаси. Тичайки, Дарън погледна на юг. В близост до портите вече имаше няколко горящи сгради. Буйните пламъци, които ги бяха обгърнали, изпускаха в мрачното небе цели талази от гъст, задушлив дим. Отвсякъде се носеха ридания, писъци на изплашени жени и деца, звън на оръжие, бойни викове и предсмъртни крясъци на загиващи войни. Улиците трепереха, защото от вси страни ехтеше конски тропот. Вилнеещият ужас скоро щеше да предизвика поголовен хаос.
Дарън отбягваше нашествениците. На няколко пъти едва се размина с варварски ездачи. Един от тях неуспешно се опита да го посече, докато вихрено яздеше нагоре по калдъръмената улица.
Когато наближи странноприемницата “Строшеният меч”, пред погледа на Дарън се откри добра видимост към замъка. Под стените му се разиграваше страховита сеч. Отстъпващи войници и жители на града, стиснали различни оръжия, с мъка отблъскваха обградилите ги около петдесет конника. Защитниците един след друг минаваха през все още вдигнатата решетъчна порта към вътрешния двор на замъка. Отгоре ги прикриваха с дъжд от стрели и копия, но варварите прииждаха с десетки и скоро придобиха пълно надмощие. Явно бяха насочили основните си сили натам. Скоро се разбра и истинската причина портата да е все още отворена. Алтазар дан Елтедор бавно си пробиваше път към нея, обграден от своята лична охрана – бронирани с тежки доспехи, елитни конници, вдигнали разноцветни триъгълни щитове. Явно лордът бе излязъл да провери какво се случва по време на тревогата и да раздаде необходимите заповеди на подчинените си, но сега не можеше да се върне обратно. Надали бе очаквал такова внезапно и пробивно настъпление от страна на врага. От гърба му стърчеше забита стрела и той едва се крепеше върху седлото. В тясното пространство около себе си, рицарите му не можеха да използват преимуществата на въоръжението си. Нашествениците се опитваха с всички сили да достигнат управителя на Тарвен.
Изведнъж втора стрела прониза Алтазар в лявото око и той падна мъртъв. Деморализирани от загубата, неговите охранители не съумяха да опазят тялото му. Някои от тях намериха смъртта си до него, други се спасиха в замъка. Едър варварски боец, въоръжен с тежка брадва, слезе от коня и след малко отново го възседна, размахал дълго копие с една ръка. На върха му беше набил отсечената глава на лорда. От гърлото на боеца се изтръгна гръмогласен победен вик, секнат от нова стрела, този път дошла от големия дървен еркер над портата.
Скоро възникна опасност самите нападатели да нахлуят през отвора на замъка и Фен дан Шийр, който яздеше във вътрешния двор, даде заповед на пазачите да свалят решетката. Проскърцаха тежки вериги. Подстъпът беше затворен, а останалите навън защитници, отчаяни се облегнаха на стената, размахвайки с последни сили кървави оръжия. Бяха готови скъпо да продадат обречените си животи.

Щом видя как се спуска решетката, Дарън изруга и опита да намери спасение извън града. Силно се надяваше вратата на северната стена да е отворена. Той продължи да тича сред къщите. Нощта бе потопила Тарвен в кошмар, също толкова смразяващ, колкото неговия собствен, но тук смъртта и болката бяха истински.
На пресечката между две улици Дарън видя потресаваща картина, която го накара да спре стъписан. Близо до масивна каменна постройка имаше преобърната каруца с два впрегнати коня. Единият беше паднал в кървава локва. От жилестия му врат стърчеше късо копие. Второто животно цвилеше ужасено като от време на време опитваше да се изправи на задни крака и да побегне, но ремъците не му позволяваха. Отстрани лежеше пронизано със стрела русоляво момче, около чиято ръка още бяха усукани юздите на конете. Белобрад старец с червена роба, явно бе изпаднал от каруцата. Главата му бе неестествено килната на една страна, пробита от остър камък, който се виждаше под нея. На земята пълзеше красива млада жена – почти момиче, с чуплива черна коса и тъмни насълзени очи. Тя искаше да достигне паднало наблизо, повито в бели пелени бебе, което силно ревеше. До нея бе застанал висок, едър варварин с рядка, едва набола брада. На гърба му имаше окачена кожена ножница с дълъг меч. Кафевият му жребец стоеше наблизо. Мъжът тъкмо окачваше на пояса си кесия с жълтици, която бе отмъкнал от бездиханния старец. Той стисна силно момичето за косата и я дръпна рязко нагоре. Тя изпищя и се изправи, а варваринът я притисна грубо с тялото си към дървената каруца. После я стисна здраво за челюстта и разкъса горните и́ дрехи. Младата жена се бореше с всички сили, но съпротивата и́ бе нищожна.
Ревът на бебето се усили, а в небето блесна светкавица. Отекна оглушителен, сърдит гръм. Дарън Талдейн се изпълни със страховит гняв, а лицето му се изкриви от ярост. Той размаха меча и се притече на помощ. Точно тогава едната ръка на момичето изтегли от пояса на своя нападател дълъг остър нож и замахна към врата му. Той я улови за китката и с бързо движение изви ръката и́ настрани като острието неволно мина през шията и́. Лицето на мъжа се изпръска с алена кръв, а нейното помръкна и тя се свлече. Варваринът се отдръпна и в следващия миг с изненада видя меча на Дарън, който се спусна над него като символ на възмездието, за да го потопи във вечен мрак.
Строителят тъкмо се канеше да помогне на момичето, ако е още живо, когато застина на място. На около двадест стъпки от него бе застанала тъмнокожа варварка с обтегнат лък и насочена към сърцето му червенопера стрела. В очите и́ се четеше омраза, а на лицето и́ се изписа злостна усмивка. Дарън се приготви да умре и тялото му изтръпна в очакване на изстрела. За него последните няколко секунди сякаш се превърнаха в дълги минути. Тогава, невярващ, забеляза зад жената могъщ силует, което го накара да падне на колене, окаян и застигнат от пълно отчаяние. Самият предводител на вражеската армия се намираше там, а нова светкавица, раздрала за миг небето, озари черните му доспехи със зловеща светлина и сякаш накара дракона, инкрустиран на гърдите му да оживее. От скъпоценния камък на жезъла му бликаше червено сияние. Зад него имаше още няколко конника. Той вдигна глава към небето, замислен за момент и от страховития му рогат шлем проехтя силен глас.
- Доведете ми детето! – протегна метална ръка по посока на ревящото бебе.
Някакъв нищожен миг преди да простреля Дарън, ръцете на варварката отпуснаха тетивата. От гърлото и́ стърчеше безпогрешно запратен нож. Тя изпъшка тихо и всеки мускул на тялото и́ се обтегна. После сведе изумен поглед и падна възнак.
Между Дарън и варварският магьосник бавно пристъпи тъмна фигура в стегнато черно облекло. В една ръка стискаше дълъг и тънък, леко извит меч. Изящна бляскава маска в сребрист цвят покриваше лицето на новопоявилия се, като сякаш го пресъздаваше с изгладени и студени метални черти. Тя представляваше предната част на прекрасен, необикновено фин шлем, прикрит от свалена качулка. Върху черния плащ на война златисти нишки рисуваха налитащ в атака орел с протегнати нокти и разперени крила.
- Адаин! – невярващо простена Дарън. В съзнанието му нахлуха всички спомени и знания, които имаше за легендарните елитни войни на Империята. Чест беше дори да ги зърнеш отблизо.
- Бягай! – каза спокойно мъжът и направи недвусмислен жест към Дарън. После се обърна срещу врага си и рече – За теб дойдох, Галеб ин Тар!
- И ето, откри ме! – отвърна черният предводител. След това подвикна към конниците зад себе си – Убийте го!
Те се понесоха в атака. Адаинът ги изчака да се приближат, без да помръдне, след което отскочи с лекота във въздуха и започна да нанася безпощадни и бързи удари по ездачите и конете им. Движеше се като вятъра – грациозен, неуловим и смъртоносен. Противниците му падаха като покосени с грозни бойни крясъци, които преминаваха в рев на болка и хрипливи задавени стонове.
Дарън притича до младата жена и я пое в ръце. Тя трепереше от болка и напрежение. Опитваше се да каже нещо, но от устата и́ излизаха само неясни, тихи звуци. Успя да пъхне в десницата на строителя блестящ медальон с голям, синкав скъпоценен камък, вграден в златист кръг, гравиран с руни. Той го прибра у себе си. Момичето се насили за последно да говори, а после се отпусна и издъхна. Тъмните и́ очи угаснаха. Дарън присви с болка своите и върху нейното бледо лице падна сълза. Той много добре знаеше какво иска от него жената в предсмъртния си час. Изправи се и внимателно пое детето. То леко се успокои щом усети топлина и близост, затова спря да плаче. После даморецът безмълвно взе кесията с жълтици от пояса на мъртвия варварин. Бърз поглед в нея го убеди, че вътре има повече злато, отколкото можеше да изкара за цяла година уморителен труд на строежа. Дарън възседна поуплашения, но кротуващ жребец на посечения противник. След това, хванал бебето с едната си ръка, а в другата поел юздите, подкара животното към северната стена – последния, макар и твърде несигурен шанс за бягство. Той се обърна, за да види за последно своя спасител.
Адаинът вървеше бавно покрай повалените, потънали в кръв, тела на хора и животни. Черният магьосник изрева и занарежда могъщи гибелни слова. Вдигна властно ръка и въздухът пред нея затрептя като нагорещен от огън. Невидима ударна вълна се понесе към адаина, но той явно я усети и се претъркули встрани. Зад мястото, където преди секунда бе застанал, преобърнатата каруца сама се вдигна ниско над земята и рязко се стовари с трясък в каменната стена на близката сграда като се разби на големи дървени парчета.
Дарън не можеше да проследи двубоя. Той продължи напред в машинална езда. Нямаше сили да мисли за нищо друго освен бягството. Когато наближи стената и отдалеч забеляза как малката врата е отворена, а през нея минават забързани хора и дори дезертиращи войници, по тялото му се разля облекчение. Той се приведе, докато минаваше над ниския свод и пред радостния му поглед се ширнаха безкрайни, хълмисти поля. Дори вятърът, който обливаше гърба му с ледена вълна, се хареса на Дарън. Бегълците около него се разпръсваха, приведени сред тревата, като търсеха прикритие зад най-близкото възвишение, което се изпречеше пред погледа им. Даморецът пришпори жребеца с вик и препусна на север. Зад него група от тридесет варварски конника, която тъкмо заобикаляше западната стена, налетя към вратата и струпаните около нея. Отчаяни вопли се понесоха като последен отмиращ зов на една кошмарна, но паметна нощ.

Дарън яздеше от часове. Вече усещаше умора, глад и жажда, а раните го боляха все повече, но знаеше, че наблизо има селище, където ще намери храна и почивка за себе си и детето. Толкова много съдбовни неща се бяха случили за така кратко време. Работата на строежа вече бе напълно приключила за него. Засега бе намерил достатъчно пари, а вече и не искаше нищо друго, освен спокойствие и безопасност. Но което бе по-важно от всичко останало – вече имаше син, за когото да се грижи. Той вярваше, че Елвийн ще хареса детето и ще го дари с цялата обич, която заслужава, а самата мисъл, че скоро ще я види, окриляше дамореца и го водеше целеустремено напред, към родината му край морето.
Над останалите далеч на изток, постепенно снишаващи се Талмаренски чукари, се появи огромен, потопен в жълта светлина, слънчев диск, който заля света с лъчите си. Небето се оцвети в наситени розови пръски, сред които бавно се нижеха разкъсани лилави облаци. Тревата блестеше, окъпана в утринна роса, а въздухът ухаеше на свежест и ведрина.
Дарън въздъхна с радостно облекчение и погледна бебето, което, разбудено, тихо се разшава, но вместо да заплаче, както очакваше той, леко се усмихна. Ездачът се разсмя и заговори:
- Не знаеш какво ти се случи, нали, малкия? Изгуби смейството си, но... няма страшно, защото вече намери ново, което да се грижи за теб и да те обича. – после се замисли за миг. – Знаеш ли какво? Ще те нарека Арин – “дете на зората”, защото за теб изгря зората на нова надежда. Арин Талдейн! Красиво е, нали? Арин Талдейн! Някой ден жените ще полудяват по теб, още щом чуят името ти.
Смехът на конника отекна зад гърба му, докато той се превръщаше в стопяваща се малка точица на фона на далечния, облян от светлина и ярки цветове, хоризонт.
Самовлюбено егоцентрично копеле

Потребителски аватар
Super M
Мнения: 36
Регистриран: съб фев 05, 2005 12:40 am
Местоположение: Sofia/Bourgas
Контакти:

Мнение от Super M » пет фев 11, 2005 12:01 am

Ами това е. Трябва да знаете, че ако ви стане интересно не съм от най-продуктивните автори, а и работя по други проекти. Във форума има тема "Нестандартна комедия", където ще видите една поредичка, дето с аверчето ми Noal я гласим за издаване. Ако случайно на някои му хареса, мога да пусна и някои други, по-стари разкази. При всяко положение искам искреното ви мнение, защото кои разбира повече от вас от фентъзи.
Самовлюбено егоцентрично копеле

Потребителски аватар
Super M
Мнения: 36
Регистриран: съб фев 05, 2005 12:40 am
Местоположение: Sofia/Bourgas
Контакти:

Мнение от Super M » пет фев 18, 2005 5:15 pm

Марин П. Трошанов

Глава 3
Среща с мъртвите

Опадали листа изцяло покриваха, виещата се сред дърветата пътека. Повечето от тях бяха напукани и съсухрени, обагрени в различни нюанси на тъмнооранжево, ръждиво и бледокафяво. Някои, обаче, пъстрееха със свежи жълти и червени краски, а други все още бяха запазили част от живия си, макар и поувехнал, зелен цвят. Чуваше се хрущене, докато ботушите на двама пътници притискаха сухите листа в твърдата, студена земя. Те имаха не повече от седемнайсет години. Единият беше висок и слаб, покрит със сива вълнена наметка, а широките му рамене бяха леко приведени напред под тежестта на преметнатото отгоре им чувалче, пристегнато с тънка бяла връв. Тъмни кичури коса се спускаха почти до присвитите заради хладния вятър синьо-сиви очи, които зорко следяха пътя и околностите му. Вторият – по-нисък и едър, беше облечен в не особено дебели, но въпреки това плътни и топли кожени дрехи. Той мъкнеше по една здрава препълнена торба във всяка ръка, но тежестта им сякаш ни най-малко не го смущаваше.
Постепенно пътеката започна да лъкатуши под наклон, а дърветата сякаш леко се разредиха. Изведнъж тя се превърна в рязко надолнище и около нея се откри просторна и очарователна гледка. Склонът се спускаше към широка, открита долина, заобградена от могъщите плещи на планината Тан Шайдал, които бяха покрити с потънали в есенна забрава гори. Сред нея се намираше даморийското селище Калиен в граничната на Идрийската империя, крайморска област Адония. В далечината се очертаваха обгърнати в топъл пушек къщи, оградени дворове и пасища с добитък. На фона на безжизненото, разлято в бледа сивота небе, макар и трудно, се забелязваха тъмните каменни стени на замък, построен върху полегатите склоновете на отсрещните възвишения. Добре почистен, павиран път, по който играеха мътни слънчеви отблясъци, го свързваше със селото. Тук властваше лорд Сорак Башир, делящ управлението на Адония с лордовете Калаган и Морвен. Техните земи се намираха на запад и юг от неговите по волята на краля на Дамория Аламир, наречен от поданиците си Благочестиви.

- Радвам се, че въпреки забавянето, успяхме да се върнем преди залез слънце, приятелю. – сподели високото момче. – Не исках да тревожа баща си. Той не обича да замръквам на път.
- Знаеш, че когато сме двамата, нищо не може да застане срещу нас, Арин. – отвърна другият. Добре, че намерихме онова, което търсихме. Дано Дея оздравее по-бързо.
- Надявам се да се оправи още утре. Знахарят каза, че болестта не е твърде опасна, но държеше час по-скоро да отидем до града за лекарството. Нали знаеш колко обичам сестричките си. Когато едната е болна, сякаш и другата линее.
- Като стана дума за знахаря, Арин, виждал ли си скоро дъщеря му? – по устните на момчето заигра загадъчна, леко предизвикателна усмивка. – Чудя се как ли я кара Елина.
- По дяволите, Каен, знаеш, че не мога да се отърва от мисълта за това момиче. Всеки път, когато я видя, изтръпвам. Сковавам се от вълнение. Сърцето ми сякаш ще се пръсне.
- Не забравяй кой ден е утре! Есенният фестивал. Цяла нощ е празник. Ще можеш да я поканиш на танците.
- Не знам дали ще мога. Страхувам се. Откакто се премести да живее в Калиен и разбра, че я харесвам, непрекъснато ме отбягва. Тя не иска да има нищо общо с мен.
- Не можеш цял живот да гледаш отстрани, Арин. Ще изпуснеш възможността си да я спечелиш. И без това синът на ковача, онзи Халит, непрекъснато се навърта около нея.
- Не мога да го гледам. – стисна зъби Арин. – Ако не беше толкова огромен щях...
- По кротко, мъжки! – изсмя се Каен, освободи дясната си ръка и го перна леко по главата с длан.
Арин остави внимателно багажа си на земята, след което рязко се стрелна напред и блъсна приятеля си в гърдите. Каен залитна настрани и се приготви да отвърне на удара.
- Арин! – внезапно се чу строг женски глас. – Сестра ти е болна, вече е на легло и започна да я тресе, а ти, вместо да побързаш с лекарството, пилееш ценното време в закачки по пътя.
Улисани в разговора, без да забележат, двете момчета бяха стигнали до покрайнините на Калиен. Немощни слънчеви лъчи, промъкнали се през мъртвото небе, хвърляха бледи светлини по къщата на майстор Дарън Талдейн. Тя беше една от най-близките до гората, а малкото и́ дворче беше опасано от здрав каменен зид. Той превръщаше къщата в защитено убежище от върлуващите през студените зимни нощи хищници.
На прага на дворната порта беше застанала стопанката Елвийн Талдейн. Въпреки почти четиридесет годишната си възраст, тя все още бе запазила голяма част от неувяхващите си красота и чар. Тъмните и́ коси падаха свободно по раменете. Погледът и́ криеше онази игрива младежка искра, която годините даряват с нюансите на улегналата женственост, силата на духа и самочувствието на опита, стига да не успеят да я заличат с времето. Заради този омагьосващ плам мъжете са готови да отнемат нечий живот.
Арин Талдейн изпитваше по-скоро почит и преклонение пред волята на жената, която смяташе за своя майка, отколкото обич. Тя никога не се отнасяше към него с вниманието, което отделяше на сестричките му – четиринайсетгодишните близначки Дея и Вейлин. Това беше донякъде обяснимо, защото двете малки момичета пленяваха всеки, който ги погледнеше, включително и Дарън. Арин никога не бе изпитвал ревност към тях. Той знаеше, че би дал без колебание живота си, за да ги защити от всяко зло.
Но Елвийн беше твърде безразлична към него. Без да го мрази или обижда, без да се отнася лошо с него, тя налагаше някаква дистанция между двамата, която той не успя да преодолее нито в детството, нито в юношеството си. Имаше много по-голяма привързаност към баща си, който искрено го обичаше и се гордееше с него. Тревогата на Дарън при всяка същинска или възможна опасност за момчето, мъдрите му напътствия и доверието, с което го награждаваше, караха Арин да усеща още по ясно разликата в отношението на двамата му родители към него.
- Съжалявам, майко. – отрони с наведена глава Арин. – Взех лекарството, което заръча знахарят. – той пъхна ръка в джоба на дрехата си и когато я извади в нея имаше малко стъклено шише с гъста течност.
Елвийн пое шишенцето и после погледна момчето. Преди да влезе в двора, тя каза бързо:
- Благодаря, Арин! Знаеш, че съм много разтревожена за здравето на Дея.
В момента, в който вратата се открехна, от двора навън се затича Вейлин и се хвърли на врата на Арин.
- Откога те чакахме, Арин! – извика тя и го целуна по бузата. – Защо се забави?
Вятърът се заигра с хубавата и́ права, черна коса. Тъмните и́ очи блестяха от радост. Тя се извърна към другото момче и нежната и́ усмивка стана по-закачлива и предизвикателна.
- Как си, Каен? Защо забави брат ми? В какво го въвлече пак?
- Брат ти вече е достатъчно голям, за да се забърква съвсем сам в неприятности, Вейлин. Както и ти, струва ми се.
- Как е Дея? – попита загрижено Арин.
- На легло е, братче. По обяд имаше треска, но малко преди да се появиш и́ мина. Сигурно е усетила, че идваш. А сега и с лекарството, което предписа Ердам Далейл, трябва бързо да се оправи.
- Предполагам, че когато е твърде зле, това се отразява и на теб. Нали сте близначки! – вметна Каен.
- Правилно предполагаш. – отвърна Вейлин и стисна устни. – Но сега съм добре. Все пак може да е защото ви виждам, момчета. – допълни тя и удари леко с юмруче Каен в стомаха.
Арин я изгледа строго и я дръпна за косата.
- Прибирай се, разбойничке, за да не настинеш и ти. Времето захладнява.
- Аз ще тръгвам, Арин! – каза Каен. – Утре ще се видим.
- Добре, довиждане! Поздрави вашите! – отвърна Арин, преметна чувалчето на лявото си рамо, а с дясната си ръка обгърна Вейлин и леко я щипна по ребрата. Тя подскочи и изпищя, но не се дръпна, а опита да му отвърне. Двамата изчезнаха в двора на Талдейн като залитаха и се смееха.

Дарън стоеше пред голямата дървена маса в дневната на къщата и съсредоточено разглеждаше някакви чертежи. Арин различи грубо изрисуваните очертания на каменни кули и бойници.
- Здравей, татко! – поздрави той.
- Здравей, момчето ми? Как мина пътуването? Уморен ли си? – заразпитва Дарън, когато надигна глава. В очите му се четеше умора. Гласът му беше угрижен. Очевидно нямаше да се успокои, преди да види дъщеричката си на крака.
- Всичко мина добре, татко! – отговори сдържано Арин. – Ти какво правиш?
- Проклетникът Башир е решил да разшири един от замъците си в източна Адония. Нае ме да изготвя проекта. Скоро ще трябва да замина, защото веднага след есенния фестивал започваме работа. Назначил е един от местните си командири за надзирател на строежа, а самият той смята често да идва и отблизо да следи как се развиват нещата. Хората от тамошните села вече почти са се превърнали в негови роби. Дори в Империята биха платили добри пари за такава тежка работа. А в собствената си родина, Дамория, трябва да се трудим за милостта на Сорак Башир. От управител на провинция по волята на краля, той все повече започва да се величае като пълновластен господар. А междувременно безчинствата му продължават. Всеки, който опита да се противи на неговите и тези на войниците му своеволия и кражби, изчезва безследно и после го намират посечен или остава да гние забравен с години в подземните затвори на замъците му. Имам чувството, че злото е пуснало дълбоки корени в душата на Башир и тези, които безпрекословно му служат или дори само имат досег с него стават част от това зло. Вместо пастир на хората си, вместо защитник на слабите и онеправданите, той се е превърнал в тиран за собствения си народ. – говореше Дарън с горчива болка в гласа.
- Но защо кралят не го прогони? – запита Арин. – Защо търпи тази мерзост?
- Благочестивият трябва да управлява цяла Дамория, момчето ми. Проблемите на част от хората в една от граничните области на държавата не е единствената му грижа. А доколкото съм чувал от пътниците и търговците, които преминават край Калиен, лордовете Калаган и Морвен са далеч по-справедливи и обичани от Башир. Явно все още има благородници, за които оправданото доверие и положените клетви имат значение. Освен това Сорак Башир е най-могъщият лорд в Адония. Той контролира най-обширната територия, има най-много и добре укрепени замъци и командва най-силната армия в областта. Дори кралят да го отзове, сигурен съм, че Башир няма да се даде без бой. Ще започнат жестоки кръвопролития. Не забравяй, че той има безброй поддръжници, които купува с иззетото от нас злато. В града е друго. – замисли се на глас Дарън. – Там Башир е само един от градските съветници – вярно най-влиятелният и богатият, но нищо повече.
- Защо хората не се преселят в града, татко? Защо не отидат в Адонион?
- Не си ли забелязал колко много от тях го правят, Арин? – подсмихна се Дарън. – Но адонийцита са издръжливи и упорити. Те са оцелели и след управлението на родовете преди този на Сорак Башир и след железния юмрук на баща му, който не беше много по-различен от него. Хората около нас, Арин, те са селяни – свикнали са от столетия да изкарват прехраната си като обработват земята, отглеждат добитък и ловуват из горите или хвърлят мрежите си за риба, ако са по-близо до морето. Не очаквай Сорак Башир да промени навиците им и да ги прогони толкова лесно. Самият той също го знае и затова е толкова безразсъден в алчността и жестокостите си.
Арин слушаше внимателно и очите му блестяха. Може би в тях се надигаше онази непримиримост, която младите таят към всяка неправда, преди сами да попаднат във водовъртежа на живота и с времето да проумеят как е устроен светът.
- Освен това, момчето ми, - продължи замислен Дарън, - градът е предимно за търговци и занаятчии, защитени от собствените си гилдии, или за бездушни наемници и крадци. Повечето преселници, които мечтаят за свобода и щастие, се оказват премазани от непонятните за тях условия и твърде бързо се превръщат в пропаднали голтаци и просяци без дом и утеха. Аз неведнъж съм обмислял да се преселим в Адонион, защото там има нужда от хора като мен. Но Елвийн дълго време не се съгласяваше, докато майка и́ беше тежко болна на легло, преди да почине, лека и́ пръст. А после построих тази къща. Мъчно ще ми е да я оставя. Струва ми твърде много усилия. За мен тя е най-хубавата в Калиен, защото сам поставих всеки един камък върху мястото му. – Дарън тежко въздъхна. – Но човек не бива да робува на имота си, Арин, бил той голям или малък като нашия. Ако положението стане нетърпимо, можем съвсем скоро да се махнем оттук. Този път Елвийн няма да ми откаже.
Тогава Арин внезапно се замисли какво го свързва с Калиен и се натъжи. Не можеше да си представи живота без своите приятели и най-вече Каен, когото имаше за по-близък от брат. Вярваше, че никога няма да забрави и Елина, дъщерята на Ердам Далейл. Преди почти цяла година, още от мига, когато за пръв път я видя, започна да изпитва изпепеляващ копнеж, който не му даваше и минута покой. Погледът и́ караше сърцето му да го боли, сякаш прободено с нож. Нейното безразличие към него го нараняваше повече и от най-обидните думи, които бе чувал. Арин Талдейн беше убеден, че никога не би обичал друго момиче по същия начин – така чисто и искрено, така безпрекословно. Понякога му се плачеше от мъката, която сам си причиняваше с отказа да я забрави.
- Ще отида да видя Дея. – тихо прошепна той.
Арин влезе в стаята на сестрите си, където Дея лежеше на легло, увита в топли вълнени завивки. Щом го видя, тя се надигна и на бледото и́ лице се изписа нежна, но измъчена усмивка. Елвийн тъкмо и́ бе дала от лекарството и сега стоеше напрегната до нея, сякаш очакваше мигновен и чудодеен резултат.
- Арин, сестра ти има нужда от почивка. – каза тя. – Най-добре я остави на мира. Има топла вода, с която да се измиеш, а скоро ще сложа масата.
- Разбира се! Искам само да я видя. – отвърна сухо момчето, след което се приближи до леглото и седна в единия му край. После погали внимателно косата на Дея и я помилва по лицето.
- Оздравявай по-бързо, сладурче! – прошепна той.
- Непременно! – обеща Дея с отпаднал глас. – Благодаря за лекарството, Арин. Мисля, че вече дори се чувствам по-добре.
Арин се усмихна и вдигна поглед. Очите на Елвийн бяха вперени право в него. В тях сякаш се четеше суров упрек, но тя остана напълно безмълвна. Усмивката му се стопи. Той се изправи и излезе. Сега се нуждаеше от храна и дълга почивка.

Над планинската долина нощта си беше отишла. Огромната част от небето бе надвиснала мътносива и заплашителна, пълзяща на бурни талази към невидима преграда, където изведнъж губеше силата си и се разпиляваше отблъсната. Отвъд нея се простираше неясна синева, която постепенно избледняваше, докато се слее с тъмните очертания на най-високите върхове в белезникавия цвят на задушено от все още непробиваемата облачна покривка утро. Сред него се преливаха жълтеникавите петна на скритите от човешки поглед, но неуморно устремени към земята слънчеви лъчи.
Времето отново бе хладно, а вятърът откъсваше от грубите закривени клони на старите дървета сухи листа, подхвърляше ги нагоре-надолу и ги караше да танцуват в нестроен пирует из натежалия от влага въздух. Гористите склонове на Тан Шайдал бяха обгърнали събуждащия се Калиен в безплътни сенки, които все още немощният светлик не смогваше да разтвори.
Тази нощ пътят към селището беше необичайно оживен и двете странноприемници посрещаха много повече посетители, отколкото бяха свикнали да приемат. Есенният фестивал привличаше хора не само от околните села, а дори от близкия пристанищен град Адонион. Доста музиканти, артисти, фокусници и разказвачи на чудни истории и забравени легенди искаха да покажат уменията си пред многобройната публика. Час по час някой стар фургон с вехто платнище, от който се чуваха жизнерадостен глъч или нестройни песни, проскърцваше по калния път.
Забавата щеше да започне след залез слънце и да продължи до заранта на другия ден. Между замъка на лорд Сорак Башир и селището имаше широко, открито пространство, където вече бяха опънати разноцветни палатки. Тревистият терен още от вчера старателно се почистваше и подготвяше за предстоящите буйни огньове и вихрени танци.

Арин се събуди и тутакси стана от леглото. Докато закусваше набързо, в дневната влезе Дарън и го погледна с небрежна усмивка.
- Накъде си се разбързал така, момчето ми? – попита той.
- Отивам при стария Ерак. Трябва да продължа с уроците. – извика Арин и се приготви да излиза.
- Чакай малко! – нареди Дарън. – Аз и майка ти сигурно няма да отидем на празника, за да наглеждаме Дея. Но искам ти да вземеш Вейлин и да се грижиш за нея, докато сте там. Мога ли да разчитам на теб, синко?
- Разбира се! Ще я държа непрекъснато под око.
- Така и трябва. Много непознат народ се извървява насам за фестивала. Искам да бъдеш внимателен, сине.
Момчето кимна и излезе навън.
- Дарън, – тихо каза изневиделица появилата се Елвийн и прекара ръка през лицето и врата на съпруга си, след което бавно притисна тялото си в неговото - защо не научиш момчето на занаята си. Вземи го да ти помага на строежа на Башир. Приятелят му Каен Даерин отдавна е на път да стане именит ловец като баща си. На какво очакваш да го научи онзи луд старец? Та той не може да избави дори самия себе си от кошмарите на болния си разсъдък. Който си мисли, че говори с духовете на умрелите, не е с всичкия си.
- Не говори така, Елвийн. – спокойно отвърна Дарън. – Ерак Сояра е доста странен, но не е луд. Той беше добър приятел на баща ми. И вярвай ми, независимо какво си мислят много от хората тук, той е най-мъдрият човек в Калиен. Самоволно се нае да изучи Арин на четмо и писмо. Ограмоти го, а сега му преподава и идрийски, езикът в Империята. Нима смяташ, че това няма да му послужи. Как искаш да възразя на такава добрина? – после поклати глава и рече. – А що се отнася до занаята ми, вече отдавна съм му показал не едно и две неща. Сега на него остава да избере с какво иска да се занимава, но аз съм убеден, че той е роден за велики дела. Понякога си мисля, че просто не обичаш да оставаш с него, когато ме няма. От седемнайсет години, нито веднъж не чух да го наричаш “сине”. Нито веднъж! Прав ли съм?
- Той не ми е син, Дарън! Нито твой! Нали? Нали? – рязко отвърна Елвийн и се дръпна.
- Говори по-тихо, Елвийн! – скара се Дарън.
- Защо? Нима всички тук не знаят, че той не е наш роден син. Докога ще го криеш? От него и от дъщерите си! Истинските си дъщери! Арин вече е достатъчно голям, за да узнае, че не е наше дете, а е... хубаво име си му дал, “дете на зората”. – подсмихна се тя пренебрежително.
Дарън се разлюти и гласът му стана суров и заплашителен:
- Ако реша ще му кажа истината, а ако не пожелая, няма. С теб се разбрахме за това преди много години. И не смей да пренебрегваш волята ми по този въпрос, Елвийн, защото познаваш само обичта на Дарън Талдейн, но не и гнева му. Твърде много не знаеш. Отнемал съм човешки живот в името на това дете, още преди да го приема за свое и не изпитвам тежест в душата си, защото ще направя от него достоен и честен мъж, който да носи името ми.
- Защо ми говориш така, Дарън? – запита Елвийн и в очите и́ заблестяха сълзи. – Нима през всички тези години някога съм се отнасяла зле с Арин? Нима съм го тормозила или нагрубила?
- Не си, слънце на моя живот, - отвърна кротко Дарън и погали жена си по косите, - но аз искам да го дариш с обичта и грижовността, с които даряваш мен като твой съпруг, а Дея и Вейлин като твои дъщери.
- Аз го обичам, Дарън, макар да ти се струва, че не го показвам така ясно. – треперещият глас на Елвийн стана по-твърд и непреклонен. – Може би не както теб и дъщерите ни, но го обичам. По свой си начин.
- Знам. – тихо каза Дарън и сведе глава.

Арин тъкмо вървеше към къщата на Ерак Сояра. Тя се намираше в гората на около триста метра от Калиен. Беше се загърнал плътно в дрехите си, за да се предпази от студа. Бузите и ушите му бяха зачервени. Изведнъж чу зад гърба си бързо засилващ се конски тропот. Успя да отскочи встрани като се препъна и просна тежко на земята. След това извърна трескаво глава, за да види как по пътя налетяха двама, носещи се с шеметна скорост конника. Не му беше трудно да ги разпознае, макар да профучаха светкавично покрай него. Първият беше синът на Сорак Башир – Рейк, качен върху прекрасния си бял жребец, чиято буйна грива свободно се вееше и искреше на вятъра. Рейк Башир беше малко по-голям от Арин, но винаги оставяше на лицето си брада, с чиято помощ явно искаше да изглежда по-зрял от връстниците си. Но дори самият факт, че беше син на лорда, явно, му даваше достатъчно основание да се държи арогантно и високомерно с всеки извън стените на бащиния си замък. Вторият ездач – също приблизително на възрастта на Арин, беше син на Хагор Мерк – началника на стражата на лорд Башир в Калиен. Той се казваше Хадек. Беше висок поне два метра и невероятно едър за годините си. В погледа му винаги се четеше злоба. Щеше да стане достоен наследник на баща си, какъвто всъщност и искаше да бъде. Юношите в Калиен се страхуваха от него, но тайно го наричаха “животното”. Носеше го едър вран жребец, който пръхтеше силно, може би от неимоверното усилие да задържи туловището му на гърба си.
- Стой настрана от пътя, измет! – проехтя гласът на Рейк Башир, докато задминаваха падналия Арин. Той рязко се изправи, стиснал камък в десницата си и в един миг през главата му мина идеята да го запокити по отдалечаващите се конници, но ръката му немощно се отпусна. Щеше да заплати прескъпо за подобна дързост. Те можеха лесно да го догонят, и двамата бяха по-силни от него, а на всичкото отгоре имаха със себе си оръжия. В най-добрия случай щяха да го пребият почти до смърт. В по-лошия, особено ако бяха пили, можеха дори да го убият.
Арин продължи по пътя, но скоро след това сви встрани и навлезе в гората. Сянката на високите дървета го обгърна в спокойната си прегръдка. Тя винаги му бе давала сигурност и утеха в трудните моменти, когато искаше да избяга от другите. Ето защо още от малък той обичаше да броди сам или в компанията на Каен из склоновете на Тан Шайдал и да търси забравени от света кътчета, където можеше да намери покой, когато никой не го разбира.
Всеки наплив на вятъра, успял да се промъкне сред дърветата, обливаше вървящия с широка крачка Арин с водопад от падащи листа. В дълбоката горска тишина не се чуваше никакъв друг звук освен песента на клоните и хрущенето на листата. Скоро изникна и дървената къщурка на Ерак Сояра. Веднъж Дарън я беше постегнал в отплата за уроците, които старецът даваше на момчето. Арин, разбира се, бе помагал с всички сили. Той безкрайно се възхищаваше на стареца и с огромно усърдие се опитваше да усвои преподадения материал. А понякога с немигащи очи следеше чудните му разкази. Щом бе в нужното настроение и седнал до топлите припукващи пламъци на нощното огнище, Ерак Сояра пресъздаваше в тях пасажи от древните легенди за отдавна отминали дни, в които забравени днес магии се преплитаха с неповторимите подвизи на могъщи герои.
Но старецът имаше и своите странности, които караха мнозина в Калиен да го смятат за луд. Той твърдеше, че често го спохождали злокобни видения и сънища, които не му давали покой. А понякога, най-често в полунощ, безплътните души на мъртвите идвали от отвъдния свят. Те му прошепвали отговорите на загадки, погребани в миналото или тайните на събития от бъдещето, които често категорично му забранявали да разкрие.
Яростният лай на Бес, кучето на Ерак, изтръгна Арин от мислите му. Сивият пес ръмжеше и се пенеше с настръхнала козина по посока на отворената врата на къщата, без да посмее да влезе вътре. Момчето никога не беше виждало кроткият Бес да се държи така. Арин дори се разтревожи да не би кучето да е побесняло и да го захапе. Сякаш предугадило мислите му, животното покорно се приближи с изплезен език и вдигната опашка, но мигом след това пак се обърна по посока на отворената врата и продължи да лае с все сила натам. Тогава Арин реши, че нещо може да се е случило с Ерак. През главата му мина ужасната мисъл как някой крадец, който е пристигнал заедно с тълпите, дошли за празника, се е промъкнал тук и е нападнал дома на беззащитния старец. Без да се колебае, момчето притича напред и нахълта в къщата. В момента, когато влезе, през цялото му тяло премина ледена вълна, която го накара да потръпне от студ. Арин се закова на място, вцепенен. Срещу него, седнал на дървения си стол, беше застанал Ерак Сояра. Набръчканото му лице беше много бледо, но спокойно и безизразно. Очите му бяха затворени. Единствено пръстите му, сякаш до болка впити в страничните облегалки на стола, издаваха някакво напрежение.
- Ерак? – промълви Арин. – Добре ли си?
В този миг очите на стареца се отвориха, но в тях не се виждаха ирисите. Бяха бели и студени като сняг, като мътно зимно небе. Арин се стресна и отскочи с вик назад. Ерак вдигна властно ръка и прикани момчето към себе си.
- Не се страхувай, Даенор! Ела при мен, сине! – гласът му беше кристално ясен и неустоим. Той не принадлежеше на Ерак Сояра. Някой друг говореше през напуканите му старчески устни.
Арин залитна и се приближи. Главата му се замая и той се подпря, за да не падне. Лаят на кучето отвън заглъхна в ушите му. Вече не чуваше нищо друго освен гласа.
- Пророчеството не бива да се сбъдва! Някога те дойдоха от небесата. Веднъж вече ги прогонихме. Слушай ме внимателно, защото нямам много време, синко! Унищожи ключа, заради който пожертвах живота си! Те го търсят. Те са навсякъде сред вас. Емисарите Му бродят по света и подготвят началото на Края. Нямам много време! Унищожи ключа! Дано това ги спре! А може би няма надежда да избегнете ужаса! Виждам кръв! Виждам червените безчувствени очи да блестят сред пламъците на разрухата. Намери другите като теб! Те ще помогнат! Те те търсят, но не знаят кой си! И ти не знаеш кой си, Даенор! Нямам време...
И гласът секна. Всичко свърши съвсем изведнъж. Така внезапно, както започна. Арин коленичи и се закрепи с длани за пода, за да не рухне съвсем. Главата му бясно се въртеше. Бес влетя в къщата и започна да го ближе по лицето с влажния си, грапав език.
- А-а-а! – немощно извика Ерак Сояра и опита да се изправи. Макар да се подпираше с една ръка за стола, той не намери достатъчно сила у себе си и тежко се стовари отново в него. Зарови пръсти в рядката си, дълга бяла коса, разтри оплешивялото си теме и разтърка очи. Когато ги разтвори и примижа на влизащата през вратата и прозорците светлина, Арин видя, че те отново са нормални.
- Какво стана, Ерак? – попита Арин уплашено. – Какво беше това? Защо ми каза всички тези неща? Кой е Даенор? Аз съм Арин! Арин Талдейн!
- Не помня нищо, момчето ми. – прошепна Ерак. – Знам само, че съм много уморен и някои близки моменти ми се губят. Дори не съм разбрал кога си дошъл.
- Но ти... ти говори с мен – извика Арин. – Изреди ми цял куп неща. Несвързани и объркани, да, но много страшни.
Ерак Сояра помълча минута-две като бавно гладеше дългата си брада. Сетне промълви:
- Може да си говорил с духовете, Арин! Духовете на мъртвите. Те често идват тук. Разкажи ми! Разкажи ми всичко!
И Арин му разправи всичко, което помнеше. А то не беше нито много, нито ясно предадено. Ерак Сояра слушаше внимателно и постоянно кимаше многозначително, без да отрони и дума. Когато момчето привърши, той рече:
- Често ме измъчват злокобни видения, Арин. Появяват се неочаквано, понякога насън, а друг път наяве. Съзирам пред себе си разруха и пламъци, различавам невероятни създания, които нивга не бих могъл нито да опиша, нито да изрисувам на хартия. Не знам дали пропадам в бездната на миналото и ставам свидетел на заличени от времето епохи или надзъртам в необятните селения на бъдещето. – гласът на стареца се сниши. – А друг път идват те. Най-често посред нощ, но не винаги. Безплътни като сенки, неясни очертания в света на живота и плътта. Обикновено изглеждат немощни и безобидни. Вайкат се за сторени приживе грешки, за пропуснати възможности, за неспазени обещания и клетви. Но именно в тяхната нетленност се крие както силата им, така и вечното им проклятие. Бес ги ненавижда, но, разбира се, нищо не може да им стори. Не знам защо съдбата ме е избрала за проводник на енергиите от отвъдния свят. Не помня и кога започна всичко това. Най-могъщите от тях могат да обладават за момент тялото ми и тогава изпадам в нещо като транс. Губя съзнание, а от главата ми се заличават близки спомени. Те искат за последно да се почувстват като част от нашето битие. Това е отчаян опит да постигнат нещо несбъднато, което не са успели да сторят в миналото. И в тези моменти те често грешат. Търсят близки хора, които или са отдавна мъртви, или са безкрайно далеч от тук.
- Значи това е бил духът на бащата на момче с името Даенор! И той го е объркал с мен. Нали, Ерак? – запита Арин.
- Може би, Арин, може би! – каза старецът. – А дали ти самият не си Даенор? Дали не си бил Даенор преди да станеш Арин – помисли си той и поклати глава.
После продума на глас:
- Все пак запомни думите на духа! Запомни ги добре. Времето ще покаже какво е имал предвид и дали изобщо се е отнасяло до теб.
- Тревожа се, Ерак! – сподели Арин. – Много ми се насъбра в последно време.
- Какво има, момчето ми? Какво не е наред?
- Дея е болна и родителите ми са притеснени. Сорак Башир праща баща ми да работи на един от замъците му на изток, а татко обмисля да напуснем Калиен и да се преселим в Адонион.
- Защо толкова се страхуваш от промяната, Арин? Не ти ли харесва града?
- Много неща ме задържат тук, Ерак! Приятелите, горите на Тан Шайдал, също и ти! Нима ще мога да се оправям без теб! – оправда се момчето.
- Без мен? Ха-ха-ха! – искрено се разсмя Ерак Сояра. – Стопли премръзналото и самотно сърце на стария човек. Вече съм те научил на твърде много. Не остана нещо, което да мога да ти покажа, но до което да не успееш да достигнеш и сам – било то сега или с течение на времето. Виж, Арин, не трябва да бягаш от съдбата си. Тя винаги ще намери начин да те застигне. Ако ти е писано да прекараш детството и старостта си в полите на Тан Шайдал, така и ще бъде. Ще се задомиш тук, ще имаш семейство и някой ден, дай Боже, ще умреш в леглото си, прегърнал своите внуци. Аз нямах щастието собственият ми син да ме надживее. Случайно или не, стрелата на самия Сорак Башир го прониза по време на онзи проклет лов. – при тези думи гласът на Ерак затрепери, а осанката му се присви – Жена ми скоро след това се спомина от мъка. После лордът ми подхвърли кесия с жълтици. С тях искаше да ме обезщети. А аз ги запокитих право в лицето му. И той не каза ни дума. Не посмя нито да ме посече, нито да ме накаже. Но нима животът ми вече имаше смисъл, нима струваше повече дори от една едничка сред монетите в тази кесия. Исках да го видя поне още веднъж, Арин. Беше твърде неочаквано, твърде нелепо. И може би именно в отговор на молбите ми се появи тази дарба. Говорих със стотици духове, а силуетите на хиляди сякаш просто минаха безмълвни покрай мен. Но той ни веднъж не дойде. Ни веднъж не го зърнах сред другите. Но аз чакам и се надявам. И ако е писано ще стане. Така е и за теб, Арин. Ако съдбата повели да отпътуваш, няма сила, която да промени отреденото. Лично според мен, ти не принадлежиш на това място. Аз усещам, че скоро, за добро или зло, ще ни напуснеш.
Арин мълчеше и слушаше. Ерак се понадигна и забеляза тъгата в очите на момчето. Тъга, причинена от собствения му разказ Тогава бодро рече:
- Няма място за страх у мъж като теб, Арин Талдейн. Млад, жизнен и силен. А днес е празник. Не си ли избрал някое момиче, с което да танцуваш през нощта.
- Има една, Ерак! Аз много я харесвам, но тя не ми обръща внимание.
- Така ли? И коя е тази глупава щастливка?
- Елина! Елина Далейл!
- Дъщерята на Ердам, нали? Знам я! Хубавка е, да! Всичко си му е наред на момичето. Покани я, щом я видиш! Не се бой, няма да те ухапе. Тя сигурно знае, че изпитваш нещо към нея. Жените са дяволи. Винаги усещат, когато някой ги обича. И после най-често карат този някой да се разкайва за чувствата си. Ала не унивай, ако не се получи. Несподелената любов не трае вечно. – каза Ерак. – А споделената, чини ми се, още по-малко! – допълни той накрая и тихо се разсмя.
Самовлюбено егоцентрично копеле

Потребителски аватар
Super M
Мнения: 36
Регистриран: съб фев 05, 2005 12:40 am
Местоположение: Sofia/Bourgas
Контакти:

Мнение от Super M » ср мар 09, 2005 10:32 pm

Марин П. Трошанов

Глава 4

Провален празник

Замъкът на лорд Сорак Башир имаше голяма, обкована с метални ленти порта, която тежки вериги сваляха или вдигаха отвесно нагоре. От двете и́ страни бяха построени две високи кули, надвиснали застрашително над долината. Те бяха свързани с тесен, извит, каменен мост, ограден с висок около метър парапет. Жителите на селището го наричаха “Моста на смъртта”. Отгоре войниците на лорда неведнъж бяха изхвърляли осъдени на смърт затворници, когато заповедите на господаря им повеляваха да се извърши показна екзекуция. Знамената с герба на управителя – свит, железен юмрук на тъмножълтеникав фон, плющяха на вятъра.
Сорак Башир беше прекарал този следобед в издаване на наставления за приготовленията по празника. Сега доволен от свършената работа, беше облегнал лакти върху парапета на моста и спокойно наблюдаваше владенията си. Лордът беше близо четиридесет годишен мъж с леко мургава кожа, катраненочерна коса, гъста къса брада, мустаци и рунтави вежди. Имаше сурово и скулесто лице. Носеше изтъкана от малки позлатени плочки ризница и дълъг пурпурен плащ. Мечът му беше затъкнат в богато украсена ножница. Върху нея майсторски бяха изваяни буквите на собственото му име.
От моста се откриваше просторна гледка към целия Калиен и околните планински склонове. В процепа между няколко от по-високите ридове на Тан Шайдал, в смътна далнина, се открояваше част от морската синева. Когато се надвеси и надзърна към основите на замъка, Сорак Башир обходи с поглед ширналата се в близост до неговите стени поляна, където щяха да се състоят тържествата на есенния фестивал. Той проследи с пренебрежителна усмивка трескавата дейност, която кипеше долу. Забързани селяни чевръсто пренасяха бурета с вино и ейл. Други мъкнеха сухи дърва, с които да поддържат цяла нощ предстоящите да бъдат запалени огньове. Ланската трева около тях усърдно се косеше, за да не избухне пожар. Закъснели участници в дългоочакваните представления, както и най-обикновени гости за празника, които бяха изпуснали възможността да си наемат стая в препълнените кръчми, опъваха палатките си направо на поляната.
Изведнъж Сорак Башир забеляза как четирима конника се приближават в галоп по пътя към замъка. Височината замъгляваше остротата на взора му и лордът присви очи, за да фокусира погледа си. Тогава той прецени, че странниците са големци по дрехите, които повечето от тях носеха. След кратък разговор с пазачите отвън, те влязоха през портата във вътрешния двор.
Малко по-късно на моста се появи едрият началник на стражата Хагор Мерк, облечен в старателно излъскана ризница от плетени халки. По гърба му се спускаше стигаща до бедрата, добре пригладена, кафеникава кожена наметка. На кръста му беше пристегнат къс боздуган с масивна дървена дръжка. Мъжът беше доста брадясал, а от високия му шлем, отзад, се подаваха дълги кичури светло-кестенява коса. Косматата му, мускулеста десница се вдигна разсеяно, наподобявайки поздрав и Хагор рече с грубия си, пресипнал глас:
- Лорд Башир, дошли са пратеници от Империята! Мисля, че са на път към столицата, но искат да говорят с управител от областта!
- Какво? На Империята? Това посещение ми оказва голяма чест, Мерк. Заведи ги в залата за гости на централната сграда. Разпореди да получат всичко необходимо, за да се чувстват добре. Аз ще сляза, ще се приготвя и ще дойда след няколко минути. – отвърна Башир.
Началникът кимна и се завтече да изпълни заповедта.
Сред широкия вътрешен двор на замъка на лорда ясно се открояваше една голяма, висока сграда, построена от масивни, дялани каменни блокове. Тя изглеждаше също толкова укрепена и непристъпна като външната стена. От самата основа на покрива и́ се извисяваше тясна кула, чийто остър връх беше покрит с яркочервени керемиди. Двама пазачи, облечени по почти същия начин като Хагор Мерк припряно открехнаха крилата на изработената от дъбово дърво порта и застанаха мирно, докато началникът на охраната въведе четиримата неочаквани посетители.
Отвътре сградата изглеждаше далеч по-уютно. По подовете и стълбищата бяха поставени разноцветни, пъстри килими с изящни орнаменти на цветя и животни. От балконите на стълбищата се спускаха дълги правоъгълни знамена с гербовете на Башир, крал Аламир Благочестиви и Дамория. Краищата им бяха украсени със златисти ресни и пискюли. На някои места по стените висяха гоблени, които привличаха окото с ярките си, неувяхващи багри, а на други бяха окачени внушителни ловни трофеи. Силно впечатление у пратениците остави богатата колекция на лорда от препарирани птици и зверове, която той беше събрал при пътуванията си в най-различни, близки и далечни земи. Не една и две бяха и огромните камини, чиито пламъци бясно танцуваха. Почти незабележимите, заради все още нахлуващата през прозорците дневна светлина, отблясъци, които те яростно мятаха, се отразяваха в немигащите очи и оголените зъби на препарираните животни. Сред тях най-могъща и страховита беше застаналата на задни крака кафява мечка, която сякаш вардеше достъпа до централното стълбище в сградата.
Посетителите още не бяха успели да разгледат всичко, което се изпречи пред очите им, когато се появи и самият Башир. Макар и отдалеч облян в широка, радостна усмивка, той внимателно ги огледа, още преди да се приближи. Трима от тях изглеждаха почти еднакво облечени – тънки, майсторски инкрустирани брони с по-скоро декоративна, отколкото защитна функция, удобни, къси, прибрани в ножниците мечове, дълги лилави плащове, високи кожени чизми. Четвъртият, обаче, беше загърнат в сива наметка, която изцяло покриваше тялото му, а ниско свалената качулка не откриваше никаква друга част от лицето му, освен острата гола брадичка. Проницателният поглед на Башир се задържа за момент върху него и през главата му препуснаха хаотични мисли. “Що за човек е този? Защо се крие? Дали е възможно да е...?”
От моментното вцепенение го откъсна един от тримата – млад мъж с дълга и леко разрошена от ездата, но добре поддържана коса и тънки, светли мустачки. Той протегна напред свитата си в юмрук ръка. На показалеца му имаше голям пръстен с формата на слети в едно цяло златно слънце и сребриста луна. След тази, повече от достатъчна легитимация, пратеникът се поклони заедно със спътниците си и тържествено изрече:
- Привет Вам, господарю Башир, лорд в Адония и верен слуга на могъщия крал на Дамория Аламир Благочестиви! Аз съм Еледар дан Теланор, смирен пратеник на Негово Величество Император Алдеор II Велики, който мъдро властва над безпределните земи на Идрийската Империя!
- Привет, Еледар дан Теланор, на теб и твоите спътници. Добре сте дошли в замъка ми!
- Нашата мисия отива към столицата на Дамория, славния град Алдион. Там трябва да предам на вашия благочестив крал волята на Негово Величество Императорът, който ревностно копнее мирът между нашите две държави да продължи. Но минавайки през приказнокрасивите Ви земи, лорд Башир, ние не бихме могли да пропуснем огромната чест лично да Ви приветстваме!
- Честта е моя, драги пратеници! – отвърна гръмко Башир. – И не мислете, че ще позволя да отпътувате, преди да ви нагостя с най-вкусните си гозби и най-руйното вино от избите си. Идвате тъкмо навреме. Тази нощ ще има бурно тържество, което дълго ще се помни. Всяка година, от близо и далеч насам се стичат хора, за да празнуват на нашия есенен фестивал. Моля да ни бъдете почетни и най-тачени гости!
- Такава любезност не може да бъде отхвърлена, лорд Башир! – отвърна младият мъж.
- Сега ще наредя да ви настанят в най-хубавите стаи на замъка ми и да приготвят топла храна. Можете да починете и да се изкъпете, ако желаете. Ще се погрижат и за конете ви. А после, когато се възстановите от уморителния път, ще поговорим на спокойствие.
Появи се група от слуги и слугини, които обградиха пратениците и се заеха да изпълняват всяка тяхна прищявка. Лордът потри доволно ръце и напусна. Видял доброто му настроение, към него се приближи Хагор Мерк и рече:
- Господарю, аз и моите хора... решихме да ви направим малък подарък за празника! Ще пожелае ли лордът да му го покажа?
- Каква приятна изненада, приятелю Мерк! – зарадва се Башир. – Нека видим какво сте намислили!
Двамата излязоха на двора. В подножието на една от двете централни кули стоеше здрава дървена каруца с обковани в метал колела. Конете и́ бяха разпрегнати. Вътре в нея имаше голяма масивна клетка от железни пръти, покрита с мръсно бяло платнище. Оттам се чуваше свирепо ръмжене, а от време на време тя рязко се раздрусваше. Хагор Мерк дръпна единия край на платнището и внезапно нахлулата светлина силно раздразни затвореното вътре същество. Башир успя да различи присвити, но въпреки това едри и светещи в жълто очи. После се показа обляна в лиги челюст, която разкри дълги, криви и остри зъби. Космата ноктеста лапа яростно задрапа между два съседни пръта в стремежа си да докопа прясна човешка плът. Лордът се дръпна стреснат, а Мерк изкрещя заканително и удари с боздугана си по ръба на клетката. Отекна глух метален звук, после се чу жаловито скимтене.
- Още не е обучено, господарю! – оправда се началникът на стражата. – Но когато разбере кой го храни, ще му бъде предано до гроб. Докараха ми го с кораб от северните земи. Там имало доста такива като него. Можете да го затворите в подземието и да го отгледате! Има още да расте! Няма да съжалявате! А ако не го искате, още сега ще наредя да го убият.
- В никакъв случай, Мерк! – отвърна Башир и тихо се изсмя. – Харесвам го! Красавец ми се вижда! Освен това ако създанието може да се опитоми и да ми служи вярно, ще имам нужда от такъв домашен любимец. Нали знаеш, че около мен се навъртат много врагове. Погрижи се да го залостят в някоя от килиите долу и да го нахранят! Когато имам време ще се погрижа лично. И благодаря за подаръка!

Последните слънчеви лъчи, успели да се промъкнат през разкъсаните къдрави облаци, отдавна бяха хвърлили златната си светлина върху жадната за топлина, бавно умираща есенна природа. Сега долината тънеше в плътни сенки и хлад. Арин Талдейн беше седнал замислен на малката дървена скамейка пред къщата на семейството си. Разсеяният му поглед блуждаеше към небето и помръкналите гори. Днес му се случиха доста неща, някои от които твърде непонятни. A и не малко тепърва му предстоеше. Сега беше настъпил моментът за последния опит да се сближи с Елина и той нямаше намерение да го пропилее. От унеса го изтръгна звучният глас на Каен:
- Хайде, господин Талдейн! Готов ли сте за безсънната нощ?
- Напълно, господин Даерин. Но не знам дали нашата очарователна дама – госпожица Талдейн се е приготвила. – каза с усмивка момчето и извика по посока на къщата: - Хайде, Вейлин, идвай! Тръгваме!
- Само минутка, Арин! – проехтя отвътре гласът на близначката.
Скоро и чернокосото момиче се появи. Тя застана между приятелите и тримата тръгнаха бавно към поляната пред замъка.
- Какво става с Дея? – запита Каен.
- Оправя се. Вече е доста по-добре. Но няма да може да дойде на фестивала. – отвърна Арин. – А нашите останаха да я гледат.
- На нея и́ е много мъчно, че не е с нас. – отбеляза Вейлин.
- Няма значение! – каза Арин. – По-важното е да оздравее. А, ти, малката, гледай да не ми създаваш ядове, защото отговарям за теб. Трябва да те прибера жива и здрава вкъщи.
- Не се тревожи, братче! – успокои го момичето.
- Нали ще я държиш под око ако нещо стане? – тихо попита Арин, привеждайки се към ухото на приятеля си.
- Разбира се! Няма страшно! – отвърна Каен.
Не им отне много време, за да стигнат изпълнената с хора и глъч поляна. Първото, което се забелязваше отдалеч, беше огромен буен огън, ограден с камъни. Пламъците му се издигаха високо във въздуха като издаваха застрашителен съскащ звук и изпускаха гъсти кълба черен дим. Според традицията всички щяха да започнат да танцуват около него в полунощ. Сред поляната имаше и безброй малки огньове, край които се бяха събрали групи от хора. На много от тях се печеше прясно месо и навред се носеше апетитна миризма.
Всеки беше намерил свой начин да се забавлява сред това пъстро, оживено гъмжило. От няколко места звучаха различни песни, защото опитни свирачи се надпреварваха да привличат вниманието на публиката като влагаха цялото умение, на което са способни. Музика от лютня се преплиташе с игривата мелодия на флейта, нежните звуци на арфа и подканящото подрънкване на месингови звънчета. Гордо изправени разказвачи рецитираха героични поеми и легенди от древността като размахваха неуморно ръце в пояснителни жестове. Деца и възрастни ги слушаха прехласнати. Жонгльори и акробати изпълняваха спиращи дъха номера. Актьори пресъздаваха комични сценки, с което разсмиваха от сърце своите зрители. Човек можеше спокойно да се разходи, да погледа и послуша каквото му душа иска. Но все пак имаше и много, които предпочитаха просто да си стоят, излегнати край топлия огън, за да ядат и пият, потънали в сладка приказка.
Докато тримата се чудеха къде да се настанят, Арин непрекъснато търсеше с поглед Елина. Трябваше да е някъде наоколо. Когато най-сетне я видя, сърцето му се обърна от вълнение. Тя стоеше заедно с няколко приятели и приятелки от Калиен, приказваше с тях и звучно се смееше. Арин се загледа в бледото и́ бяло личице, чипото и́ носле и тъмната права коса, която се спускаше до раменете. Помнеше всеки оттенък на пъстрите и́ очи, които меняха цвета си на светлината. Но най-много от всичко обожаваше прекрасната усмивка и детинският и́ смях.
Искаше да отиде при нея и да я заговори. Но го обзе нерешителност и страх. Беше сигурен, че тя знае колко я харесва, но предпочита да си играе с чувствата му, както правеше и с други момчета. Веднъж на две-три седмици го удостояваше с внимание и близост, за да поддържа жив пламъка в сърцето му, а после дълго време се държеше така сякаш той не съществува.
- Какво чакаш? Хайде, иди при нея! – каза тихо Каен.
- Не знам дали моментът е подходящ? – запита се Арин.
- Може и да не стане по-подходящ. Побързай преди някой да те е изпреварил!
Арин неуверено се отправи към Елина. С всяка крачка коленете му омекваха, а сърцето му биеше все по-силно. Когато се приближи и видя, че дори не поглежда към него, той още повече се разколеба, ала все пак опита да я заговори.
- Здравей, Елина! – смутолеви момчето. – Много се радвам да те видя!
- О, здравей, Арин! – отвърна тя с престорено въодушевление.
- Ами... как си? Как я караш? – попита той с усмивка.
- Благодаря добре!
- Забавляваш ли се? Харесва ли ти празника?
- Ам, да! Много ми е весело.
- Знаеш ли? Исках...
И точно в този миг изневиделица се появи Рейк Башир с чаша вино в ръка. Той се приближи до Елина и небрежно я поздрави. А тя живна, разсмя се и очите и́ заблестяха. След това синът на лорда се настани до момичето и двамата се заприказваха. Сякаш не обръщаха внимание на нищо друго около себе си. Арин се оказа съвсем сам. Почувства се напълно излишен. Завъртя се веднъж-дваж на място, изчака още малко, след това се обърна и си тръгна. Чувстваше се обиден и дори не се сбогува с Елина, но тя и без това не забеляза.
Рейк често отпиваше от чашата си и после я поднасяше към нея. Тя нито веднъж не му отказа. Арин забеляза, че наблизо се разхождат Животното Хадек Мерк и един от по-младите стражи в замъка на лорда. И двамата се оглеждаха като гладни хищници.
- Не знаех, че Рейк и Елина се познават. – каза Каен, когато Арин се върна при него.
- Не съм сигурен дали не се запознаха в момента. – отвърна с пресипнал глас момчето. – Виж как я напива с вино, мръсникът!
Той все се надяваше, че Елина ще отпрати Рейк Башир, ядосана от нещо неприлично, което е казал или направил, но такива признаци не се появиха.
- Арин, те се държат за ръце! – забеляза след малко Каен.
Кръвта на Арин бушуваше. Той изцяло загуби интерес към всичко друго, освен да наблюдава скришом двамата. Веждите му се смръщиха. Скулите на лицето му се обтегнаха, чертите изпъкнаха. По едно време Рейк прегърна Елина и я целуна. Тя обви ръце около шията му и се отпусна на неговите щедри ласки. Арин постоя за момент, без да мърда, сетне се обърна и тихо промълви на Каен с треперещ глас:
- Трябва да остана сам! Не искам да ви развалям празника! Моля те, грижи се за сестра ми, докато ме няма!
След това просто си тръгна. В първия момент Каен се протегна, за да го задържи, но Арин се отскубна така рязко, че той реши да не му пречи. Вейлин, която не беше до тях, защото следеше приказката на един разказвач, застанал наблизо, забеляза, че брат и́ заминава и се приближи до Каен.
- Ама къде отива той? – попита тя. – Хайде след него!
- Остави го на мира. В момента се нуждае от малко самота. Ако се забави твърде дълго, ще го потърсим и щом го намерим, повече няма да се отделяме от него, независимо колко се съпротивлява. Брат ти искаше от една година насам да бъде на мястото, на което в момента е синът на лорда.
- Лорда ли? Ето го и него! – посочи Вейлин. – Това там е Сорак Башир!
Каен погледна нататък. Лордът развеждаше трима богато облечени мъже с лилави плащове, като им показваше различните атракции на фестивала. Те бяха обградени от няколко войника охрана. С тях беше и Хагор Мерк, който свирепо оглеждаше празнуващите и грубо им нареждаше да сторят път. От време на време не се сдържаше и изкрещяваше някоя грозна ругатня, а после гледаше виновно, като бито куче, защото господарят му беше забранил да псува пред гостите.

Арин вървеше почти от час, сякаш без посока. От време на време просто се затичваше с всички сили напред и бягаше в мрака, докато остане без дъх. Обграждаха го изпълнените със своите нощни шумове гори на Тан Шайдал. Бодливи храсти дращеха дрехите му, ниски клони го шибаха през лицето, ала той нехаеше. Изведнъж дърветата се разредиха и изчезнаха. Пред него се появи бездна. И той спря. Закова се рязко на място и няколко дребни откъртени камъчета се търколиха с тих пукот надолу. След това падна на колене и изрева с всичка сила към безразличното угаснало небе. В очите му имаше сълзи. Заудря с юмруци по земята. По ръцете му се появиха малки кървави белези.
- Защо не бях син на лорд? – каза си той и наоколо отекна горчивият му, изпълнен с болка и примесен с хлипане смях. – Защо съм Арин Талдейн? Защо съм едно нищо?
Тук поне нямаше кой да го види и чуе. Беше сам и искаше да остане сам. Дарън някога му беше показал това място. Висока издадена скала, от която се виждаше морето и залива. Някога тук той се беше сгодил с Елвийн в една незабравима нощ, когато луната грееше по-ярко от всякога. Но сега луна нямаше. Беше се стопила, изядена от мътни облаци. Дори звездите бяха изчезнали и само няколко от тях смътно блещукаха, безредно разпръснати из небето. Навсякъде, докъдето погледът стигаше, се бяха ширнали мрачни, сърдити вълни. Бялата им пяна блестеше призрачно. Шумът им бе прераснал в постоянен, нестихващ грохот.
Арин се изправи и се огледа. Вятърът накара горещите сълзи в очите му да изстинат и засъхнат. На изток, в самия край на залива, имаше светлини. Повечето бяха малки и далечни, но скупчени много на брой. Това беше градът, център на областта – Адонион. Може би скоро пътят му щеше да го отведе натам, ако баща му наистина обмисляше да се преселят. Сега вече това бягство му се струваше приемливо и утешително. Арин внезапно бе намразил Калиен и сякаш искаше да му се подиграе и да го накаже като завинаги го напусне.

Междувременно фестивалът продължаваше с пълна сила. Наближаваше полунощ и скоро щяха да започнат танците. На Каен и Вейлин не им беше особено весело след случката с Арин. Те бяха започнали сериозно да се тревожат за него, но не тръгнаха да го търсят. Решиха, че може да е отишъл навсякъде, а в случай, че избереше да се върне, нямаше да е никак добре ако се разминат по пътя. Двамата стояха край един от малките огньове, слушаха с половин ухо някаква легенда за отдавна загинал велик герой и бяха потънали в неловко мълчание.
По едно време Каен забеляза как встрани от тях Рейк Башир се хвали на Елина с буйния си бял жребец, а тя сякаш премира от възхищение. Малко след това той го яхна, помогна и́ да се качи зад него и пришпори животното нанякъде. Миг по късно Хадек Мерк и младият войник от стражата на лорда препуснаха след тях на собствените си коне.
Докато замислен се беше загледал нататък, Каен не забеляза как до Вейлин се бе приближил синът на ковача – Халит. Поведението му и начинът, по който говореше, подсказваха, че е пийнал повечко и сега си търси компания. Алкохолът явно му беше вдъхнал кураж.
- Ще дойдеш с мен на танците, Вейлин! – заяви той, без да е склонен да приеме каквото и да било възражение. – Ще бъдем най-прекрасната двойка! Ще видиш! Аз много съм се упражнявал.
- Съжалявам, но сега не ми е до танци, Халит! – недвусмислено отвърна близначката и се извърна настрани.
- Такова красиво момиче като теб не може да е само по време на празника. – настоятелно занарежда Халит. Той я сграбчи за рамото и я дръпна, за да я накара да се изправи. – Ела с мен! Обещавам, че много скоро ще се развеселиш!
- Веднага я остави на мира, Халит – скочи Каен и освободи с едно движение на ръката си Вейлин от хватката на нахалника.
Халит се разгневи и блъсна силно Каен в гърдите. Той беше по-едър, ала изпитите преди малко чаши забавяха движенията му. Отгоре на всичко нямаше нито бързината, нито ловкостта на Каен, чийто баща беше един от най-добрите ловци в областта и отдавна бе научил момчето си на някои неща.
- Спри се навреме! – предупреди Каен. – Не искам да те бия!
- Сега ще видиш ти! – още повече се разлюти Халит и замахна със здравата си десница.
Вейлин изпищя. Каен лесно отбегна удара и стовари светкавичен юмрук в челюстта на противника си. Халит залитна, но се задържа на крака, разтърси глава и се приготви да отвърне. Тогава от скупчилата се зад биещите се тълпа внезапно изскочи самият ковач, хвана сина си за ухото, дръпна го и се развика:
- Какво правиш, пияно магаре? Веднага да се прибираш, че като хвана големия чук...!
- Ама, татко... аз! Той...! – изхленчи жаловито Халит.
Двамата бързо се скриха сред множеството, но хокането се носеше дълго след тях. Хората наоколо задружно се смееха. Ведра усмивка озари и лицето на Вейлин. Изведнъж тя сякаш засия от щастие, а в погледа, който отправи към Каен се четеше благодарност и искрено възхищение.
- Не знам какво да кажа! – отрони тя.
- Няма нужда да казваш каквото и да било. – отвърна Каен. – Просто изпълних обещанието, което дадох на брат ти. Да те пазя ако той не е наблизо.
Не след дълго всички музиканти се струпаха около големия огън. Другите дейности на поляната постепенно бяха прекратени. Хората също се събраха край парещите пламъци и навред зазвучаха прекрасни, ритмични звуци. Понесоха се бурни танци. Стари и млади, богати и бедни, всички, тук и сега, поне за малко, забравиха тежкото ежедневие и с цялата си душа се отдадоха на игривата музика. Облада ги неповторимото удоволствие на пулсиращия живот и кипящата кръв.
След кратко колебание Вейлин хвана Каен за ръката и го задърпа:
- Хайде, Каен! Хайде да танцуваме!
Момчето тръгна нерешително. В първия момент той искаше да и́ откаже, но когато видя грейналите и́ очи и нежната усмивка, нямаше друг избор, освен да се предаде. И те се понесоха сред вихъра. Времето загуби стойност, а главата му се завъртя. Беше наистина незабравимо. А когато Вейлин се измори, тя го накара да седнат на тревата и се сгуши в него, задъхана. Мълчанието продължи, но тя се чувстваше сигурна в обятията му. Искаше и́ се това усещане за спокойствие и безметежност да продължи вечно.

Арин не знаеше нито колко време е седял на скалата, нито откога се връща към селището. До Калиен не оставаше много път. Даже му се струваше, че танците вече бяха започнали и от много далеч се носи приглушена музика. Сега вървеше бавно, омаломощено, без да е тласкан от кипящата енергия на своето огорчение. Краката му се влачеха. Хрущенето на всяка стъпка ясно се чуваше.
И тогава до ушите му достигнаха неясни, задавени от рев, писъци. В началото не беше сигурен, но после реши, че това е глас на момиче, което се нуждае от помощ. Смътно се долавяха груб мъжки смях и закани. В следващия миг на Арин се стори, че това е тъкмо гласът на Елина.
- Сигурно полудявам! Причуват ми се разни неща. – каза си той, но се затича с всички сили.
Вместо да заглъхнат или изчезнат, както очакваше, звуците се усилваха и ставаха по-ясни с всяка негова крачка. И увереността му, че именно Елина Далейл плаче и моли за помощ нарастваше, изместваше всяко друго чувство и мисъл и го караше да бърза, колкото може. Накрая Арин излезе на една малка полянка сред гората, обгърната от подножието на отвесна скална стена. За ствола на висок бор бяха привързани три коня. Но това, което видя там, пред входа на една малка пещера, го стъписа и тотално извади от равновесие.
Елина лежеше с изкаляни дрехи и се мяташе на земята. По бялата и́ кожа личаха много белези от натъртвания и жестоки удари. Устните и́ кървяха. Рейк Башир я беше стиснал за врата, за да не шава и прокарваше език през бузата и ухото на дясната и́ страна. Животното Хадек Мерк се беше привел над нея и тъкмо разпаряше полата и́ с огромните си лапи. Отстрани стоеше младият войник, оглеждаше се с лека тревога и чакаше реда си. Момичето дълго се бе молило, а сега от устата и́ изригваха само писъци, плач и неясни вопли. Опитваше да се бори като приклещен звяр. Въпреки че предимно по лицето на Мерк имаше драскотини от нея, той надали изобщо беше усетил нещо. Босите крака на Елина се мятаха с все сила. Изведнъж тя ритна с пета Животното в главата. Мерк изруга и я зашлеви. Той беше толкова едър и мощен, че ако бе вложил малко повече сила в удара си, сигурно щеше да я убие. Но така или иначе съпротивата на момичето секна. Тялото и́ се отпусна, а от устните и́ се изтръгваха само задавени стонове и хлип.
Тогава Арин налетя с вик. Спусна се в атака, без да мисли, без да има време да се страхува. Още докато приближаваше, знаеше, че и двамата с Елина са обречени. На човек му трябваше много повече от дръзновение и бойна ярост, за да се изправи с голи ръце срещу стокилограмово чудовище като Хадек Мерк, а и всеки един от другите двама беше по-опасен от Арин. И без това той вече мразеше целия свят. Знаеше, че не може и да мечтае за по-достойна смърт. Щеше да загине в отчаян опит да спаси момичето, което обича.
Стоящият отстрани войник първи го видя и се опита да му пресече пътя. Арин ловко се изви и се отскубна. След това ритна в лицето приведеният Мерк, който отново посягаше към Елина. Животното изгуби равновесие и се строполи на земята. Рейк Башир се изуми за момент, но после бързо пусна момичето и изтегли меча си. Арин започна да удря юмрук след юмрук в лицето на поваления враг, но тогава войникът го хвана здраво за рамото и го повали назад. Рейк опря меча си в гърдите му. Хадек се надигна и се довлачи до него на лакти и колене. Той облиза кръвта от сцепената си устна и се изхрачи върху Арин. Сетне приближи главата си до лицето му и каза:
- Я, виж, ти, кой си имаме тук! Това не е ли синчето на онзи Талдейн? Архитект ли беше, що ли? – от устата му лъхна тежка воня на алкохол и немити зъби. И тримата бяха пили доста, но надали Хадек вършеше каквото и да е единствено под влияние на виното. Дори само, за да му се замае главата, сякаш беше нужно цяло буре. Просто нравът му си беше зъл. Самите му черти винаги бяха изкривени от някаква непонятна злоба.
- Трябваше да избягаш, докато си имал тази възможност! Не биваше да ме ядосваш, нищожество! – извика той и стовари два юмрука в лицето на Арин, който едва не загуби съзнание. От носа му потече кръв. Хадек извади от пояса си дълъг ловен нож. Приближи го бавно до лицето на Арин и сетне го прекара през бузата му, оставяйки тънка червена диря. Арин стисна зъби, без да продума. – Ще пищиш повече от малката кучка, докато свърша с теб! Съвсем като момиченце! Ще ти се иска никога да не се бе раждал!
Рейк гръмогласно се разсмя и каза:
- Имаш го целия, Хадек! Но аз си искам кучката!
Той отдръпна меча и се отправи към Елина. И тогава нещо се пречупи в съзнанието на Арин. Изпепеляващата болка в душата му, пулсиращото на мощни тласъци във вените му напрежение, надигащият се, съкрушителен гняв, цялото върховно усилие на волята му – всички инстинктивно задействани реакции и пробудени от събитията емоции внезапно се сляха, изригнаха в ослепителна светлина и пронизващ писък, след което изведнъж изчезнаха. Нахлуващият в сърцето му страх изгуби смисъл и се разпадна. През тялото му преминаха нови, неподозирани сили, които обтегнаха всеки един мускул. Но те бяха сили на увереност и твърдост, на спокойствие и необяснима хармония. По лицето му пробяга моментна усмивка на студено безразличие. Времето забави ход, разплете се на тънки нишки и сякаш започна да отброява тежко и ритмично всяка отделна секунда. Очертанията на действителността се размиха и изчезнаха. Движенията, които предприемеха противниците му, се струваха на Арин забавени до нереалност.
От околните храсти долетя шум. Хадек се извърна нататък. Арин мигновено се възползва, напипа един камък и го стовари в главата му. Камъкът се разтроши на парчета. Животното залитна за миг и изпусна ножа си, но сетне нададе яростен вой и се хвърли към Арин, решен да го затрие. Арин се претърколи, грабна собственото му оръжие от земята и го заби до дръжката в дебелия му врат. Викът на Хадек се превърна в предсмъртен хрип. От разкъсаните му сухожилия шурна цяла струя кръв. Арин издърпа ножа, а Животното конвулсивно събра треперещи ръце, сякаш смяташе, че ще може да запуши дълбоката си рана с длани. После падна с изцъклени в свирепа болка и ужас очи и започна да се гърчи на земята. Войникът и синът на лорда едновременно изтеглиха мечовете си от двете страни на момчето. Арин възприемаше движенията им бавни като в сън. Всичко друго около тях беше изчезнало за погледа му, но за сметка на това той можеше да проследи и да реагира светкавично на всяко тяхно действие.
Арин се хвърли напред и ножът му се плъзна по бедрото на войника, още преди той да успее да замахне. Врагът се строполи с писък. Междувременно Рейк Башир се засили и мечът му разцепи напразно въздуха. Сетне синът на лорда се препъна в крака на неподвижната Елина и той едва се задържа като заби острието на оръжието си в земята и се подпря на дръжката. Арин изрита меча и дясната му ръка направи въртеливо движение отгоре надолу. Ножът и лицето на Рейк Башир се срещнаха, докато той падаше, загубил равновесие. През лявата му страна се появи дълбока, кървава ресна. Окото му също беше прорязано на две. Крясъците на Рейк отекнаха в нощта. Арин хвърли ножа и грабна меча му. Тогава войникът някак успя да притича до сина на лорда, прегърна го и куцукайки го поведе към привързаните животни. Двамата се качиха върху белия жребец на Рейк и препуснаха към Калиен.
И тогава, също така изведнъж, за Арин, потокът на времето пак се нормализира. Момчето падна до Елина и застиналия неподвижно, в мътна кървава локва, Хадек. Арин разтресе главата си и разтърка очи. Когато ги отвори, отново виждаше всичко както преди, а в тялото му като приливна вълна нахлуха премазващи болка и страх. Той избърса лицето си и видя, че дланта и дрехите му са изцапани с кръв, която за щастие не беше неговата. Какво му се беше случило току-що? Какво го беше обладало? Как се стигна дотук?
Арин пропълзя до Елина и внимателно я докосна. Тя се дръпна и скочи на крака. Огледа се за миг и погледите им се срещнаха. Нейният беше пропит от безумен ужас. Момичето хукна да тича през гората и мрака я потули.
- Спокойно, Елина, всичко свърши! Аз съм Арин! Арин Талдейн! Те повече няма да ти причинят зло! – викаше той след нея, но никой не го чуваше. Думите му звучаха нелепо дори за самия него. Нищо не беше свършило. Всичко тепърва започваше. Независимо от случилото се, той беше убиец. Никой нямаше да иска да го защити. Никой нямаше да се застъпи за него и да му помогне от страх да не си навлече гнева на Сорак Башир и Хагор Мерк. Трябваше да бяга, да бяга и да се крие до края на дните си.
И тогава от близките храсти отново се чу шум. Напред бавно излезе висок, тъмен силует. Арин инстинктивно скочи, обърна се и хукна да бяга. Непознатият се спусна след него. Докато тичаше, Арин осъзнаваше, че ако не успее да се измъкне, още сега ще бъде заловен и екзекутиран. Сорак Башир ще заповяда да го обезглавят или да го метнат от Моста на смъртта. А можеше да го затвори в подземието на замъка и да го умори от глад. Сигурно щеше и да го изтезава. Затова той тичаше, тичаше колкото може, през бодливи тръни и ниско сведени клони. Скоро остана без дъх. Силите му се стопиха. А стъпките зад гърба му приближаваха плавни, леки, бързи като смъртта. Преследвачът му сякаш дори не влагаше цялата си енергия в гонитбата. Когато разстоянието между двамата почти изчезна, отчаяният Арин се обърна рязко и размаха напосоки меча с вик, но там нямаше никой. Докато трескаво се оглеждаше, объркан, две силни ръце го хванаха отзад и го обездвижиха. Едната от тях, облечена в черна, кожена ръкавица, се пристегна около китката му и започна да я извива бавно и болезнено, докато накрая Арин изпусна меча. Момчето направи последен опит да се освободи от хватката, но и той се оказа безуспешен. Сетне непознатият изрита падналото оръжие настрани и блъсна Арин на земята.
- Съпротивата ти е безсмислена! – каза той с равнодушен глас.
Самовлюбено егоцентрично копеле

Потребителски аватар
Super M
Мнения: 36
Регистриран: съб фев 05, 2005 12:40 am
Местоположение: Sofia/Bourgas
Контакти:

Мнение от Super M » ср мар 09, 2005 10:34 pm

Марин П. Трошанов

Глава 5

Истини и болка

Арин стоеше на земята, а главата му трескаво, почти инстинктивно, се мяташе напосоки в търсене на някакво спасение. Ала беше пределно ясно, че шанс за бягство просто нямаше. Непознатият се приближи с една много малка и внимателна крачка към него – по-скоро, за да привлече отново погледа му, но без да го подплаши допълнително, отколкото воден от прекомерна предпазливост. Момчето се взря с присвити очи в тъмния силует. Мракът не разкриваше нито една черта от прикритото в сенките на ниско свалена, сива качулка лице. Но Арин беше сигурен, че отсреща две невидими, зорки очи следят всяко негово движение и потрепване, всеки негов дъх.
- Спокойно, момче! Няма да ти сторя зло! – изненадващо каза мъжът със своя равен, лишен от емоция глас. – Видях какво се случи. Ти постъпи по най-правилния начин. Дори възнамерявах да ти помогна, преди да видя, че и сам се справяш доста добре.
- Кой си ти? – отрони обърканият Арин.
- Ще е по-добре ако аз задавам въпросите. – сподели непознатият. – И отговора, който ще дадеш на първия ми въпрос, е много важен за теб. Не бързай, ако ти трябва повече време да помислиш, но бъди искрен с мен! Разбра ли?
Арин кимна бавно.
- Как успя да победиш тези три големи момчета? Кой те е учил да се биеш? – изрече бавно мъжът с качулката.
За момент Арин се поколеба. Не разбираше какво се случва. Но и без това, откакто излезе на поляната пред пещерата, му се струваше, че е попаднал в сън. В един от онези жестоки кошмари, които изцяло те обладават. От които дори най-голямото усилие на волята не може да те спаси. Тогава ти остава единствената възможност да изтърпиш страховитите видения, обгърнали и блокирали съзнанието ти, докато се събудиш. Но нищо не ти подсказва, че сънуваш, преди рязко да отвориш очи. А след като го сториш, в първите няколко минути ясно помниш всеки миг от това, което си видял в главата си. Едва по-късно спомените избледняват и се разсейват, изместени от облекчението и утехата на спасителната реалност. В този момент Арин помнеше съвсем добре състоянието, което го беше обзело по време на битката и макар да не беше способен да го обясни, той можеше лесно да го опише. Реши да говори истината, така както я виждаше той през собствените си очи:
- Никой не ме е учил как да се бия. Никога преди не бях вдигал оръжие срещу човек. Баща ми има меч вкъщи, но го крие. Изведнъж нещо се случи с мен, там пред пещерата. Болката и страхът ми изчезнаха. Започнах да възприемам света по различен начин. Времето като че ли забави ход. Не мога да го опиша другояче. Виждах съвсем ясно враговете си и всяко тяхно движение. Всичко друго изчезна. След като ги победих, нещата пак се върнаха по старому. Отново усетих болката от юмруците и раните си. – завърши момчето и прекара неволно ръка по кървавата ресна на бузата си.
- Невероятно! – поклати глава непознатият. – Колко интересно!
- Какво означава това? – запита раздразнено Арин. – Какво ми има?
- Спокойно! Всичко е наред! Не бой се! – разсеяно отвърна мъжът. – Как ти беше името, момче?
- Арин! Арин Талдейн! – нямаше смисъл да отрича. И без това явно го беше чул, докато викаше след бягащата Елина.
- Тукашен ли си, Арин?
- Да, живея в Калиен. Защо?
- Ако не се лъжа, току що закла сина на началника на стражата в замъка и наполовина ослепи единствения наследник на лорда си? Предполагам, че и най-справедливият управител би те наказал сурово, а Сорак Башир ми се струва жесток и лишен от принципи човек. В конкретния случай тази комбинация ще се окаже пагубна за теб.
- Лорд Башир ще ме убие, без да му мигне окото, веднага щом войниците му ме заловят. – отвърна Арин. Самото припомняне на тази мисъл накара гласът му да потрепери. – Аз трябва да бягам! Трябва да се махна оттук възможно най-скоро! – почти извика той. – Ще ми попречиш ли? – въпросът звучеше някак умолително.
- Ни най-малко! – промълви човекът с качулката. – Всъщност засега ще те придружа.
- Само че аз... трябва да мина през къщи. Нямам нито пари, нито храна, нито дрехи. Но зарежи това! Не мога да избягам, без да видя семейството си за последно. Не искам да ги оставя в неведение. Те може да помислят, че съм просто хладнокръвен убиец. Ако не им разкажа, сигурно никога няма да разберат истината. Аз я спасих! Аз спасих Елина! – Арин говореше все по-объркано и уплашено. От обладалите го преди броени минути, по време на боя, сила и увереност наистина нямаше и помен.
- Така да бъде! – склони непознатият. – Но ще трябва много да бързаме! Скоро смъртна опасност ще те дебне навсякъде из Калиен, а най-вече в собствения ти дом. Освен това ще слушаш какво ти говоря и няма да вършиш глупости! Ясно?
Арин кимна послушно.
- Конят ми е привързан наблизо. – каза мъжът и подаде ръка на Арин, за да се изправи.
- Благодаря от сърце! Но защо ми помагаш? – попита момчето, ставайки на крака.
- Вече се разбрахме, че аз ще задавам въпросите. – спокойно рече непознатият.
После, без повече да продума, направи приканващ жест и тръгна нанякъде с бърза крачка. Арин го последва и с изненада установи, че човекът се движи толкова леко и уверено в непрогледния мрак сякаш бе прекарал целия си живот, бродейки из горите на Тан Шайдал. Недалеч от поляната с пещерата, където се бе разиграла нощната трагедия, стоеше привързан и конят му – огромен вран жребец с бляскави очи, който тихо пръхтеше и тръскаше глава. Мъжът го възседна с едно плавно движение, приведе се да прошепне нещо в ухото му и каза на Арин полека да се качи отгоре. Животното се успокои и се съгласи да приеме момчето на гърба си. Сетне препуснаха – първоначално леко и внимателно, докато се проврат между дърветата, като се пазеха от сухите, шумящи клони. Но щом веднъж се оказаха на пътя, ездата премина в бесен галоп. Оттук насетне им трябваха няколко минути, за да стигнат до селището и дома на Талдейн.
- Тук живея! – извика по едно време Арин и непознатият дръпна юздите.
Двамата слязоха и след като мъжът завърза коня за едно дърво в двора, се отправиха към притихналата къща. Ледена вълна пропълзя през тялото на Арин. Как щеше да каже на родителите си какво се бе случило? Как щяха да го възприемат те? Искаше му се всичко да е просто шега, лош сън или измислица, породена от развинтеното му въображение. Скоростта на събитията беше така главозамайваща, че на него дори не му бе останало време да се замисли. Нерешителността му нарастваше с всяка крачка през двора. Беше почти готов да се откаже и да помоли спътника си да се върнат, когато вратата на къщата се открехна. На прага се показа Дарън Талдейн по риза и напрегнато се взря в двамата, след което погледът му продължително се спря върху Арин. Той видя белега на лицето му и кръвта по дрехите му. Разтърка очи и тръсна глава, сякаш за да прогони напълно умората и сънливостта си, след което разтревожено рече:
- Какво се е случило, Арин? Добре ли си?
- Татко, налага се да говорим бързо! Нямам време за губене! Незабавно трябва да се махна от Калиен! И може би никога вече няма да мога да се върна! – каза Арин като се опитваше да звучи уверено и твърдо, ала гласът му трепереше.
Тримата влязоха в къщата. Дарън залости вратата и се обърна.
- Какви ги приказваш, момче? Успокой се! – рече той.
Все още беше твърде стъписан, за да може да реагира напълно адекватно. През главата му за части от секундата преминаваха десетки неясни предположения. От стаята им излезе уплашената Елвийн с лампа в ръка. Тя потръпна, когато зърна състоянието на Арин и извика уплашено:
- Какво си сторил? Къде е Вейлин?
- Вейлин е добре! Но аз... Слушайте ме! По време на фестивала отидох в гората и тъкмо се връщах оттам, когато видях Рейк Башир, Хадек Мерк и още едно момче от стражата. Тримата бяха нападнали Елина, дъщерята на знахаря Ердам Далейл. Те искаха... Те щяха да я насилят! Аз се притекох на помощ... Не можех да я оставя! Не можех!
- Чуваш ли се какви ги говориш, Арин? Какво си дирил по това време в гората? – прекъсна го Елвийн.
- Тишина! – изкрещя разтрепераният Дарън, без да я погледне. – Продължавай, синко! Какво стана после?
- Сбихме се. Те имаха оръжия. Щяха да ни заколят като животни. Но тогава нещо се случи... аз... аз победих. Не знам как успях, но ги надвих. Разбираш ли, татко! Аз спасих Елина, но го убих! Убих Хадек! И раних тежко Рейк. Мисля, че го ослепих. Той избяга с войника. Сигурно вече е отишъл при баща си.
Дарън с рязко движение хвана облегалката най-близкия до себе си стол, грубо го издърпа и седна на ръба му. Не можеше да се държи на крака. Сетне зарови лице в разтворените си длани и го разтърка с тях.
- Арин, момчето ми, знаеш ли какво си сторил? Знаеш ли с кого си се захванал? Убил си сина на Хагор Мерк и си ослепил този на лорда? Сигурен ли си, че се е стигнало чак дотам? Убеден ли си, че не грешиш? – простена Дарън.
Арин кимна утвърдително.
- Сорак Башир не би се спрял пред нищо, за да те хване и екзекутира. Той няма да се интересува, че си искал да спасиш Елина, че самият ти си бил заплашен от смъртта. Той може дори да не го узнае!
- Синът ви каза истината! Той уби, да, но в момент на крайна нужда и само за да защити безпомощното момиче и себе си. – изведнъж се намеси непознатият, а студеният му, равен глас се разнесе из тънещата в сенки къща.
- Кой си ти? – обърна се към него Дарън. – Какво общо имаш с всичко това?
Тогава мъжът отметна качулката си. И въпреки слабата светлина всички видяха ясно лицето му. То беше тъмно, изпито и изваяно от сурови черти, които издаваха твърд и непоколебим характер, но човекът не беше на повече от тридесет и пет години. Непознатият имаше късо подстригана черна коса. Немигащите му кафяви очи проблясваха, придавайки на образа му повече жизненост, ала същевременно излъчваха някаква спотаена заплаха. Той бръкна под дрехата си и извади скрит до този момент, окачен на врата му, медальон. Украшението представляваше детайлна почти до съвършенство изработка на герба на Император Алдеор II дан Шийр. Сливащите се в едно златно слънце и сребърна луна бяха прикачени към тънко, но здраво, лъскаво синджирче.
- Наричам се Халеас Дур. – каза мъжът. – Служа в Ордена на адаините на Негово Величество Императора на Идрия. Тук съм като част от пратеническа мисия, която пътува към град Алдион, за да се срещне с крал Аламир Благочестиви. Случайно станах свидетел на борбата между момчето и насилниците.
Изумление и страхопочитание се изписаха върху лицето на Дарън. Арин също се стъписа.
- Простете за грубостта ми, адаин! – сведе глава в знак на преклонение той. – Домът ми е и Ваш дом.
- Нормално е любезността да позападне в къщата на баща, който току-що е узнал такива тревожни новини за сина си.
- Той не ни е син! Той не е мое дете! – извика изведнъж с всички сили Елвийн. Очите и́ светеха с безумен блясък. Устните и́ се бяха изкривили от ярост, болка и страх. Тя посочи с пръст Арин и продължи истерично да крещи. – Аз никога не бих родила убиец! Ти ще ни погубиш, копеле! Сорак Башир ще ни затрие заради теб!
За момент се възцари тежка тишина. Арин остана стъписан от изненада и погледна с надежда Дарън. Адаинът леко повдигна вежди в знак на изумление от думите, които току що беше чул. Дарън реагира бързо. Приближи се до Елвийн и я зашлеви през лицето. Шамарът му прозвуча ясно, защото тя не очакваше да я удари и не опита да се предпази. Елвийн изпищя и се разплака.
- Пребий ме ако искаш, Дарън! Но ще видиш, че заради твоето копеле, Сорак Башир ще избие всички ни! – изхленчи тя през сълзи.
Дарън никога до днес не бе вдигал ръка срещу жена си. Той я обичаше повече от всичко на света. Но сега нервите му просто бяха обтегнати до болка. Тя нагло и безразсъдно бе погазила волята му. С няколко необмислени думи, може би породени в момент на умопомрачение, Елвийн разби семейството, което Дарън се бе опитвал да изгради с години. Поведението и́ го изкара извън равновесие. Обзе го страшен гняв.
- Млъкни и излез! – изкрещя той. – Излез!
Елвийн избяга в стаята им, затръшна вратата зад гърба си и се свлече на леглото. В дневната се носеше приглушеният и́ рев. В очите на Арин също блеснаха сълзи. Той попита с треперещ глас:
- Какви ги приказва майка ми, татко? Да не е загубила ума си?
Дарън се приближи и постави внимателно ръка върху рамото му.
- Има някои неща, които не знаеш, момчето ми! – рече бавно той.
Ужасни догадки пронизаха съзнанието на Арин. Обзе го тревожно усещане.
- Какво не зная? Кажи ми истината, татко? – запита той, ала вече се страхуваше от отговора.
Дарън тежко въздъхна и заговори:
- Знаеш колко много те обичам, нали Арин? Съжалявам, че се налага да го научиш по този начин, момчето ми, но може би е по-добре късно, отколкото никога. Елвийн е права, Арин. Ти не си наш роден син, макар аз винаги да съм те имал като такъв.
Арин стоеше изправен и затаил дъх. Всяка дума, която чуваше, отекваше болезнено из дълбините на мозъка му, за да остане закотвена там завинаги. За няколко мига в главата му се бяха заформили десетки въпроси без отговор. Наведнъж освободените, хаотични мисли, които вкупом препуснаха в съзнанието му, без да добият яснота, напълно го объркаха. В сърцето му се завихри разбунен поток от безброй противоречиви чувства, които ту изцяло го обладаваха и изгаряха като буен пламък отвътре, ту угасваха потушени от други, по-силни емоции. Страхът от истината и неверието на чутото изместиха първоначалната изненада, а после се надигна гняв, погълнат от отчаяние и безсилие.
- Преди седемнайсет години работих на строежа на голямата стена, с която Империята огради далечните Арденски поля, за да се предпази от набезите на дивите южни варвари. Там има един добре укрепен, граничен град, наречен Тарвен. – продължи Дарън. Щом спомена името на града, очите на Халеас Дур светнаха и проницателният му поглед неотклонно се задържа върху говорещия. – В една тъмна нощ група врагове, които се бяха промъкнали в Тарвен, се прокраднаха до стената и успяха с изненада и подлост да избият стражата пред портата. След това я отвориха и причакващата отвън варварска конница нахлу безпрепятствено в града. Започна поголовна сеч. Докато се опитвах да напусна загиващия град, аз видях млада жена с пеленаче, която беше нападната. Веднага се притекох на помощ, ала, уви, закъснях. Държах я в собствените си ръце, когато издъхна и тя ми повери своята рожба. Това дете беше самият ти, Арин. А жената, предполагам, е била твоята майка.
Тогава Дарън надигна глава и очите му се срещнаха с тези на Халеас Дур. След това добави:
- Има още нещо, което трябва да знаете. И двамата с теб, Арин, дължим живота си на един от адаините на Империята. Преди да избягам, пред мен застана самият предводител на варварите със свитата си. Колкото и странно да е, като че ли той се стремеше към теб, към едно малко ревящо бебе. Бях обграден и обречен. И тогава, сякаш от нищото, се появи той. Най-добрият войн, който някога съм виждал. Прегради пътя на враговете и ми даде шанс за бягство.
Внезапно Халеас Дур скочи напред и почти извика:
- Как изглеждаше този адаин? Имаше ли нашивките на орела? Кажи ми всичко, човече, по-бързо?
Въпреки собственото му вцепенение от всичко чуто досега, реакцията на Дур направи огромно впечатление на Арин. Сякаш за първи път, откакто го бе срещнал, мъжът проявяваше някакво вълнение.
- Помня много добре своя спасител, макар да не знам името му. – отвърна Дарън. – На черния му плащ със златисти нишки беше бродиран налитащ орел с разперени крила. Преди да се впусне в атака, той ме отпрати. Така и не узнах съдбата му. Видях как успя да повали съвсем сам войните на варварския водач и се изправи лице в лице срещу него. А той беше могъщ боец и чародей. За съжаление не знам как е завършил двубоят им.
Халеас Дур дишаше тежко, без да сваля поглед от Дарън. Изведнъж каза с тържествен глас:
- Нека тогава от мен научиш името на своя спасител, който трябва да помниш и почиташ до края на дните си. Той се казваше Амориен Дур и беше мой баща и учител. В Тарвен златният орел е полетял за последен път. Амориен Дур е загинал в двубой с варварския магьосник Галеб ин Тар.
- Ти си негов син! – невярващо изрече Дарън и падна на колене. – Поклон в паметта на баща ти! Аз съм ти длъжник до гроб, Халеас Дур!
- Изправи се, Дарън Талдейн! – каза адаинът и го повдигна. – На мен нищо не дължиш. Просто почитай паметта на баща ми. Той наистина беше велик войн и най-достойният човек, когото съм познавал. Научи ме на безкрайно много. Жалко, че не бях до него в сетния му час. – Халеас се замисли за момент и рече. – Това, което се случи тази нощ е истинско знамение. Аз вярвам, че нищо случайно не става на този свят. Може би духът на баща ми стои зад всички тези събития. Трябва да знаеш нещо за момчето, Дарън! Арин има огромни заложби да стане могъщ войн. Без никога да е бил обучаван, той още отсега владее умения, които само малцина съумяват да постигнат и контролират.
- Още от момента, в който спасих Арин, никога не съм се съмнявал, че съдбата го тласка към велики дела. – каза Дарън. – Явно очакванията ми са на път да се оправдаят.
- Преди да разбера, че животът на момчето е свързан със смъртта на баща ми, през главата ми просто бяха минали някои идеи за него. – рече Халеас. – Но сега вече, след като знам истината, тези идеи се превърнаха в твърди намерения. Искам да взема Арин в Империята и той да бъде обучен за войн от Ордена на адаините!
По лицето на Дарън се изписа изумление. Сетне той сведе поглед и тежко въздъхна. Самият Арин беше онемял. Той едва смогваше да възприеме всичко, което се случваше с него. Вече беше прекалено объркан, за да мисли и чувства каквото и да било. Не знаеше дали да се радва или да скърби. Все повече започваше да се съмнява дали наистина не сънува – дълбоко и непробудно. Успя единствено да възкликне:
- Искаш да кажеш, че ще стана адаин! Че ще бъда като теб?
- Ако не съм се излъгал, че притежаваш необходимите таланти и проявиш достатъчно усърдие и упоритост, да! – отговори Халеас. – Такава е целта ми.
Арин погледна с очакване Дарън. Независимо от всичко той все още го почиташе като свой баща и се покоряваше на волята му.
- Нека самият Създател ми бъде свидетел, че повече от всичко на света сърцето ми копнее Арин да остане у дома си до края на дните ми. – каза Дарън и се обърна към Халеас. – Но за него място в Калиен вече няма, защото тук го грози смъртна опасност. Ако той е съгласен да тръгне с теб към Империята и да поеме пътя на война, не бих се противил. – сетне се взря в момчето и отрони. – Имаш благословията ми, Арин!
- Ще тръгна! – твърдо рече Арин. – И без това нямам голям избор. – допълни тихо.
- В такъв случай е необходимо незабавно да потегляме. – намеси се адаинът. – Тази къща ще бъде първата цел за стражите на лорда, щом разбере какво се е случило. Самият аз трябва първо да отида до замъка му и да предупредя своите спътници за новите си намерения. В момента те са негови лични гости. Ще ги посъветвам да поемат още сега към Алдион, защото ако случайно Сорак Башир разбере, че помагам на човека ослепил сина му, мога да застраша цялата пратеническа мисия. Не смея да предполагам на какво е способен този човек в яростта си. Няма да се бавя дълго, но Арин не бива да ме чака тук. Трябва му по-сигурно убежище.
- Ще се скрия при Ерак! – извика момчето. – Той със сигурност ще ми помогне. Освен това къщата му е извън Калиен и е сред гората. Не биха се сетили да ме търсят там. Поне не и засега.
- Да вървим! – нареди Халеас. – Ще ми я покажеш и ще се скриеш там, без да шаваш никъде другаде. Щом си свърша работата, ще мина да те взема.
- Изчакайте малко! – каза Дарън.
Той изчезна за няколко минути. През това време Арин се поизми, преоблече се и хвърли изцапаните си с кръв дрехи в тлеещото огнище. Когато Дарън се върна, в ръцете си носеше малък предмет, покрит с бяла копринена кърпа. Щом я свали, всички видяха, че под нея се крие медальон с вграден син скъпоценен камък. Върху златистия кръг, който го обграждаше, бяха гравирани руни. Мъжът внимателно окачи медальона на врата на Арин и каза:
- Майка ти пъхна това украшение в ръцете ми, преди вятърът да отнесе последния и́ дъх. То е твое. Никога не го сваляй! – след това коленичи и прегърна момчето. – Прости ми, че досега криех истината! Прости ми, че не исках... не исках никога да узнаеш!
- Прощавам ти, татко! За всичко! Ти винаги ще си мой баща! – рече с разтреперан глас Арин и отвърна на прегръдката. Двамата останаха един до друг само миг, но и той беше достатъчен на момчето, за да усети огромната сила, с която туптеше сърцето на винаги спокойния мъж. След това Дарън го отдръпна от себе си и за последен път се взря отблизо в лицето му с разширените си, зачервени очи.
И тогава отвън се чуха забързани стъпки. На вратата се потропа. Всички рязко се изправиха и застинаха, загледани с напрежение по посока на шума. Адаинът леко се приведе напред, а дясната му ръка плавно започна да се плъзга към сивата наметка сякаш всеки миг се канеше да извади скрито досега оръжие. Тогава отекна гласът на Вейлин:
- Мамо, татко, отворете! Аз съм!
Халеас Дур отпусна ръката си, но Арин беше сигурен, че в случай на необходимост щеше да реагира по-бързо и от налитаща в атака змия. Дарън отвори предпазливо вратата и в къщата влезе запъхтяното момиче, последвано от Каен. И двамата бяха мокри. Явно с напредването на нощта облаците над Тан Шайдал се бяха сгъстили и слаб дъждец тихо ромолеше отвън. Вейлин погледна Арин и извика:
- А, тук си бил, значи! Какво си направил, Арин? Един ранен войник от стражата в замъка донесе на коня си Рейк Башир. Лицето му беше цялото в кръв и той едва дишаше. Войникът каза, че си бил ти! Че си ги нападнал в гората! Че си убил Хадек, синът на Хагор Мерк! Вярно ли е? – изпищя момичето и заудря с малки юмручета гърдите на Арин, ревейки.
- Вярно е! – каза твърдо Арин. – Но не е както си го мислиш, сестричке!
- Как можа? Защо? Заради проклетата Елина?
- Сега няма време за излишни приказки! – отсече Дарън, хвана Вейлин през кръста и я отдръпна настрана. Какво става пред замъка?
- Празникът секна. – отвърна задъхано Каен. – Не звучи нито музика, нито смях. Всички са объркани и уплашени. Не знаят какво да правят. Но никой не се прибира у дома си. Хората май искат да разберат какво ще се случи. Хагор Мерк възседна жребеца си и двамата с войника препуснаха към гората, за да намерят тялото на сина му. Никога преди не съм го виждал в такова състояние. Мисля, че в момента би могъл да убие с голи ръце и мечка стръвница, стига да се изпречи на пътя му. Сорак Башир събра половината войска от замъка. Всеки момент ще е тук. Виновен или не, трябва да се спасяваш, Арин!
- Хайде! Не можем да се бавим повече! – каза Халеас Дур, излезе пред къщата, огледа се зорко и застана до външната страна на вратата.
- Дано някой ден мога сам да ти разкажа какво се случи! Сбогом, сестричке и кажи на Дея, че я обичам! – прошепна Арин, приближи се до Вейлин и я целуна. Тя се притисна в него с всичка сила, без да спира да плаче.
Момчето се изправи. Преди да излезе, застана до Каен и тихо рече:
- Аз я спасих, приятелю! Направих каквото трябваше! Те щяха да я убият!
- Знам, че ако си сторил някому зло, Арин, си бил принуден! – отвърна Каен. – Ти си най-добрият ми приятел! Нямам нужда от оправдания. Вярвам ти като на роден брат! Пази се, където и да отиваш! Ще се видим скоро, сигурен съм!
И двамата силно се прегърнаха. После Арин се извърна и погледна за сетен път всички. Не можа да отрони и дума повече. Махна вяло с ръка, сведе глава и обърна гръб на къщата, в която бе прекарал детството си. За миг очите му се спряха върху каменното изражение на адаина, по което се стичаха водни капки. Халеас Дур кимна бавно, свали качулката си и двамата потънаха в нощта. Скоро очертанията им се размиха като сенки в мрака. Малко след това отекна конски тропот.
Арин отново беше вкопчен в ездача и макар тялото му донякъде да го предпазваше, хладният вятър все пак успяваше да се промъкне отстрани, обливайки лицето на момчето с дъждовни капки. След като се понамокри, въздухът му се стори съвсем пронизващ, но беше също така и много свеж. Ето защо той дишаше с пълни гърди въпреки опасността да се простуди. Изпитваше нужда да усеща тази студенина. Тя го караше да зъзне, но същевременно сякаш го пречистваше, разпилявайки мислите, които го подтискаха и ясно подсказваше на всички негови сетива, че е още жив.
Облаци изцяло бяха покорили небосвода, сковавайки напредналата нощ в плътен мрак, сред който не блясваше ни една звезда. Светлина не се виждаше и в прозорците на малките, свити къщи на Калиен, които останаха далеч назад. Навред властваше тежка, непрогледна тъмнина. Светкавици не озаряваха мъртвата околност. Не се чуваше нито далечен буреносен тътен, нито поне някоя внезапна гръмотевица, която да стъписа за миг притихналия в непоносимо безразличие свят. Единственият доловим шум беше конският тропот, постоянният тих ромон на сипещите се дребни капки и стърженето на клони от дърветата, между които бясно летеше вятърът.
- Направлявай ме, момче! – рече адаинът. Гласът му отново беше станал спокоен и безизразен, както в началото.
Арин се сепна и трескаво се огледа. За малко да пропусне мястото, откъдето трябваше да влязат в гората.
- Ето тук! – извика той. – Свий вдясно!
Халеас Дур дръпна рязко юздите и черният му кон се отклони от пътя с недоволно пръхтене. Навлязоха сред напуканите клони, шубраците и прогизналата, застлана с опадали листа, земя. Арин насочваше адаина и се взираше в добре познатите, високи дървета. Тази нощ, обаче, му се струваше, че всичко е съвсем различно. Те приличаха на кошмарни създания, които протягат към него страховитите си, разкривени, дълги пръсти, за да го сграбчат. Пред мигащите му очи се очертаваха неясните им, уродливи и окаяни лица, завинаги запечатали върху себе си изражения на агонизираща болка, нестихващ ужас, свирепа омраза и завист към всичко живо. Арин разтърси глава, за да прогони злокобните видения от съзнанието си и опита да концентрира цялото си внимание върху пътя.
Не след дълго изникна и мрачният силует на притихналата дървена къщурка, по чиито покрив капките нестройно барабаняха и после бавно се стичаха. Двамата слязоха от големия, мускулест жребец и се приближиха до вратата. Арин потропа няколко пъти, преди отвътре да блесне треперливата светлина на свещ. Но веднага след първото и при всяко следващо почукване му отвръщаше лаят на Бес. Щом вратата се открехна и на прага застана леко прегърбеният силует на Ерак Сояра, кучето се промуши навън, започна да подскача около Арин и да го ближе по краката и ръцете като въртеше игриво опашка и се опираше в него с вече изкаляните си предни лапи. Лека усмивка прибяга за миг по тревожното лице на момчето, когато усети доверието и искрената обич на безгрижното животно.
- Какво става, Арин? – запита учуденият старец. – Омръзна ли ти вече празника? Или може би си научил някоя нова песен, която искаш да чуя? – гласът му звучеше шеговито, но момчето знаеше, че Ерак е усетил как зад среднощното посещение се крие важна причина.
- Гонят ме, Ерак! Стражите на лорда са по петите ми! Можеш ли да ме приютиш за малко? Обещавам съвсем скоро да си тръгна! Всичко ще ти обясня, стига да имам време. – каза Арин.
- Влизай, момчето ми! Не се тревожи! При мен ще си в безопасност! – веднага рече Ерак и се отдръпна от вратата. – Кой е приятелят ти? Влезте и двамата!
- Арин понече да се вмъкне вътре, но Халеас Дур го хвана за ръката и каза:
- Аз тръгвам към замъка. Ще завържа коня пред къщата и ще се движа пеш като заобиколя Калиен през гората, за да не привличам излишни погледи. Чакай тук и не мърдай! Скоро ще се върна!
Докато завързваше буйния си кон за едно голямо дърво точно пред къщурката, адаинът каза:
- Ако вместо мен се появят войниците на Сорак Башир, бягай накъдето ти видят очите! Не се опитвай да яхваш Буря, защото той няма да ти разреши дори да се качиш на гърба му, без аз да съм го помолил преди това! В такъв случай ще се опитам да те намеря и се моли да го сторя преди стражата на лорда!
Изричайки тези думи, адаинът се обърна и изчезна. Бързите му стъпки заглъхнаха няколко секунди след като той се изгуби от поглед.

Дарън Талдейн нервно крачеше в малки кръгчета из къщата си, свел ниско глава и покрил с длан лицето си. Вейлин и Каен го наблюдаваха, без да смеят да го заговорят. Момичето тихичко подсмърчаше. Изведнъж той се обърна към тях и извика:
- Какво чакате още тук? Идете другаде! Бягайте на гости при някой от приятелите си или се върнете на празника и се слейте с тълпата. Само гледайте да не попадате на стражата! Видите ли войници от замъка, обикаляйте отдалеч!
- Татко, какво става? – запита Вейлин. – Къде отиде Арин? Кой беше този мъж?
- Няма да отговарям на глупави въпроси! – рязко отвърна Дарън. – Забрави какво си видяла и чула! Ако някой ви пита, не сте срещали Арин! Не сте го виждали, откакто е тръгнал към гората, докато е бил с вас! Ясно ли е?
- Да, татко! – кимна изплашената Вейлин.
- Хайде сега! – отпрати ги с недвусмислен жест Дарън. – Махайте се оттук! Върни се на заранта, Вейлин! Каен, моля те, пази дъщеря ми!
Каен кимна, стисна ръката на момичето и я поведе навън. Щом излязоха, той и́ рече:
- Можем да отидем у нас. Поне ще е сухо и топло!
- Не, Каен, луд ли си! – скастри го Вейлин. – Ще се върнем на поляната! Там поне ще разберем, ако нещо се случи! Не мога да се скрия в миша дупка, докато семейството ми е в опасност.
- Добре, така да бъде! – въздъхна момчето. – Да вървим!
И той я поведе покрай мъртвите къщи на Калиен. Двамата крачеха забързано по разкаляния път. Дъждът беше прекалено слаб, за да разтури празничната веселба. Освен това се сипеше твърде тихо и не би могъл да заглуши игривата музика. Само че от поляната наистина вече не се носеше нито песен, нито смях и причината за това беше друга. С приближаването си Каен и Вейлин сякаш долавяха далечния и неясен, изпълнен с объркване глъч на събраното множество. На фона на свежия въздух съскащите от водата пламъци на големия огън изпускаха все по-гъсти и зловонни кълба дим. Те се издигаха право нагоре като черен стълб и се виждаха отдалеч, макар едва да се открояваха сред мрачното небе.
Внезапно откъм замъка отекна яростен конски тропот, който бързо се приближаваше. Каен реагира мигновено като дръпна Вейлин за ръката и я затегли към най-близката къща. Двамата застанаха отстрани на пътя и приклекнаха, спотаени в сянката на високите прави дъски, от които беше съставена здравата дървена ограда около двора. Те притаиха дъх и зачакаха. Не след дълго покрай тях последователно минаха около десетима конника, които препускаха в бесен галоп. Водеше ги лично лорд Сорак Башир и мокрият му, пурпурен плащ се гънеше зад гърба му под напора на вятъра. Копитата на животните оставяха дълбоки следи по влажната земя и мятаха кални пръски от все още плитките, образувани на места, локви. След като конниците профучаха покрай тях, Вейлин скочи на крака и побягна към пътя, за да ги проследи с поглед. Сетне се извърна към Каен и се взря в него с големите си, тъмни и все още насълзени очи. В тях се четеше безсилие и страх. Той никога нямаше да забрави това изражение. За първи път не виждаше Вейлин Талдейн като малката глезла, която познаваше. Пред него стоеше едно красиво, безпомощно момиче, което искаше да помогне на хората, които обичаше, без обаче да знае как. Тя беше станала неволна жертва на драматичните събития, внезапно сполетели семейството и́. В този миг сърцето му трепна, а през главата му премина мисълта какво би направил Арин ако можеше да му каже колко красива сестра има. Но сега далеч не беше време за това. А и реакцията, която си представи, никак не му хареса.
- Те яздят към къщи! – извика Вейлин. – Трябва да се върнем!
- Не! – твърдо изрече Каен. – Там е опасно! Тъкмо за това баща ти нареди да се махнем! Не се противи на решението му! Не забравяй, че му обещах да те отведа на сигурно място!
- Може да се наложи да помогнем на татко! – продължаваше да упорства момичето.
- Нищо не можем да сторим, Вейлин! – кротко отвърна Каен. – Хайде, да вървим към поляната! Моля те!
Тя погледна за последно пустия вече път, сетне се извърна към момчето и послушно кимна. Двамата продължиха в дъжда.

Дарън Талдейн се бе опрял с ръка на една от стените в дома си, а погледът му трескаво блуждаеше наоколо, без да има ясен ориентир. Тъкмо беше отпратил Вейлин и Каен и сега се опитваше да събере накъсаните си мисли, за да реши какво може да предприеме оттук насетне. Точно тогава вратата на спалнята му се отвори и отвътре излезе Елвийн. Тя го наблюдаваше със зачервените си очи, без да отрони и дума. От време на време тихо подсмърчаше. Неговият поглед беше хладен и пронизващ. Той рече със суров глас:
- Вземи Дея и се махай! Иди в къщата на баща си!
Жената остана съвършено безмълвна.
- Чу ли? Бързо! – извика тогава към нея.
- Никога няма да те оставя, Дарън Талдейн! – прошепна Елвийн. – Момиченцето ми е болно и го тресе, а вън вали. Но дори да не беше така, пак щях да съм тук... до теб... независимо от всичко!
Тя се приближи и опита да го докосне като тихо изрече:
- Обичам те! Прости ми!
Тогава изражението на Дарън се промени. Строгите му черти омекнаха, погледът му се избистри. Той я хвана със здравите си, треперещи от напрежение ръце и с едно движение я притисна до себе си. Зарови загрубелите си пръсти в меката и́ коса, свали ги бавно надолу като я галеше нежно по ухото и ги прекара с плавно движение през бялата и́, изпъната шия. За момент тялото и́ изтръпна от удоволствие, сетне плавно се отпусна в прегръдката му. Елвийн присви очи и вдигна брадичката си, за да може Дарън да я целуне. И устните им се сляха в един кратък миг на забрава. Когато тревогата и гнева загубиха смисъл пред усещането, че двамата са заедно и всичко е както преди, както винаги е трябвало да бъде.
Изведнъж отвън се чу тропот и конско цвилене. Сетне забързани стъпки прекосиха двора. По вратата се посипаха толкова силни и яростни удари, че сякаш за малко щяха да я изкъртят от пантите.
- Това са те! Вече са тук! – каза Дарън и погледна Елвийн в очите. – Отиди при Дея! Не се показвай!
Той се дръпна от нея и хукна нанякъде, без да види дали ще се вслуша в думите му или не. След секунди се върна като стискаше дълъг меч, по чието острие загиващите пламъци в огнището хвърляха мътни червени отблясъци.
- Дарън, луд ли си? Какво ще правиш с това оръжие? Ще те убият! Спри! – извика Елвийн и се спусна към него.
Дарън я изтласка настрани и влезе при Дея. Момичето беше притихнало, сгушено под завивките, като само отворените и,́ влажни очи се виждаха сред мрака на малката стая. Мъжът внимателно скри меча като го опря между стената и почти прилепеното до нея легло. Сетне се обърна рязко към жена си, която го следваше по петите.
- Този меч ми остана след битката за Тарвен, Елвийн! – рече той. – С него отнех не един човешки живот. Може сам да загина, но знай, че нищо няма да ме спре да пратя на онзи свят всеки, който се опита да нарани малкото ми момиченце или теб!
- Недей, Дарън! – поклати глава Елвийн. – Не върши глупости! Не се погубвай!
- Отвори проклетата врата, Талдейн! Не ни карай да я разбиваме! – извика един от войниците отвън и ритна силно с крак.
- Идвам! – отвърна строителят.
Щом дръпна резето, вътре мигом нахлуха четирима от стражите на лорда с извадени мечове. Те грубо го изблъскаха настрани и се пръснаха из къщата, за да я претърсят. След тях влезе самият Сорак Башир и застана в центъра на стаята като внимателно се оглеждаше. Другите останаха да чакат отвън. Дарън се приближи до лорда и попита:
- Какво става, господарю?
Башир сякаш не го чу. Той заговори с привидно спокоен, почти бащински глас, без дори да го удостои с поглед:
- В хубава къща живееш, строителю Талдейн! Не отглеждаш добитък, не си ловец, нито търговец. Имаш само един занаят, с който няма как да се изхранваш в Калиен, освен ако не те взема да работиш в някой от замъците ми. Нали така?
- Така е, господарю! Благодарен съм на лорда си! – отвърна Дарън като покорно сведе глава.
- С какво заслужих това неподчинение, това долно предателство? – запита Башир и тонът му изведнъж стана заплашителен като съскането на змия усойница, а очите му светнаха. – Какво зло е видяло семейството ти от мен, та посегнахте на най-скъпото, което имам?
- Простете, но не разбирам какво имате предвид, господарю! – смутолеви тихо Дарън.
- Не разбираш, така ли, неблагодарна свиньо? Не разбираш! – извиси глас лорда и вдигна свита в юмрук ръка, сякаш се канеше да го удари. Сетне бавно я отпусна, докато дишаше тежко. Като че ли се бореше със самия себе си, за да запази самообладание.
Дарън не опита да се предпази. Той стоеше и мълчеше. Същевременно отправяше наум горещи молитви към небесата никой от семейството му да не пострада. “Ако трябва, вземи моя живот, но пощади Елвийн и децата! Моля те, Боже, запази ги живи и здрави!”
- Момчето го няма в къщата, лорд Башир! – докладва един от войниците.
- Колко тъжно, че убиецът си е тръгнал и е оставил собственото си семейство да отговаря за злодеянията му. – въздъхна с престорено съжаление Сорак Башир. – Да, строителю Талдейн! Не знаеше ли, че синът ти е най-долен сред предателите и убийците? Не знаеше ли, че изневиделица е нападнал моя Рейк и е ослепил завинаги лявото му око? Не знаеше ли, че с подлост е пронизал сина на верния ми приятел и началник на стражата Хагор Мерк? И това ли не знаеше? – изкрещя лорда.
- Смили се, господарю! Сигурно е станала някаква грешка! Не може Арин да е сторил всичко това! – умолително занарежда Дарън и коленичи.
В този миг отново се понесе шум от препускащи копита. Приближаваше бързо. Беше тежък и кънтящ. Внезапно появилият се пред къщата Хагор Мерк дръпна юздите на коня си с такава рязка сила, че животното му изцвили от болка. Той скочи на земята и веднага тръгна по пътечката на двора. Стъпваше устремено, без да обръща внимание на войниците около себе си. Лицето му беше смръщено до неузнаваемост. Блъсна с все сила вратата и влезе в стаята. Всички се извърнаха към него.
- Мъртъв е, господарю! Видях го със собствените си очи! Хадек лежеше в гората с пробито гърло. – изрева той с пресипнал глас. – Синът ми е мъртъв!
- Съжалявам, приятелю! – отрони съчувствено Башир. – Още не можем да открием убиеца. Момчето не е тук. Но имаш думата ми, че щом го заловим, ще го сполети най-сурово наказание!
- Къде е проклетият ти син, долна измет? – изкрещя Мерк към Дарън.
Без да спира инерцията си, едрият мъж го хвана за яката на ризата и с лекота го повдигна. Сетне стовари тежкия си юмрук в лицето му. Дарън залитна назад, преобърна един стол с тялото си и падна върху него. Челюстта страхотно го болеше. Устата му кървеше и два зъба се клатеха. Той се предпази примирително с ръце и опита да се изправи, но огромният началник на стражата сам го вдигна, отлепи го от земята и го блъсна във вратата към стаята на Дея. Тя сама зейна под напора на гърба му и Дарън се търколи на пода. Момиченцето се вдигна от леглото и изпищя щом видя какво става с баща и́. Елвийн се спусна към Хагор Мерк и се опита да го спре, но той я бутна настрана и тя падна с вик. Войниците се струпаха зад началника си. Един от тях хвана жената и я задържа. Най-отзад безмълвен гледаше Сорак Башир, без да предприема нищо.
- Няма да кажеш, нали? Няма да кажеш! – крещеше като обезумял Мерк и започна да рита с твърдите си кални ботуши падналия Дарън. Първият път той издържа без звук. При втория удар извика от болка. Елвийн ревеше и се дърпаше. Искаше да отиде при него.
Тогава Мерк се обърна и направи няколко крачки напред-назад, сякаш мислеше. После пак се наведе, хвана Дарън за косата, дръпна силно и го тласна към стената отстрани до леглото на Дея. Той се отпусна замаян. Началникът се обърна към него:
- Всичко ще си кажеш, измет! – рече тихо и злобно. – Знам, че няма да пожертваш другите си деца, за да избавиш убиеца! Ако не го намеря, ще затрия и теб и целия ти род! Един по един! Нищо не може да ме спре! Нищо и никой!
Той безумно се изсмя и извади своя здрав къс боздуган. Размаха го из въздуха и демонстративно го вдигна над Дея. Момичето се прикри с ръце и изпищя.
- Не-е-е! – изкрещя сърцераздирателно Елвийн.
Дори войниците се стъписаха. Сорак Башир не реагира. Писъците накараха Дарън да се опомни и той присви очи. Тъкмо бе осмислил заплахата на Мерк, която още кънтеше в главата му. Когато осъзна какво става, освирепя подобно на хищник, чиито малки бяха изложени на смъртна опасност. Мускулите му отново се обтегнаха като в онази незабравима нощ на битката за Тарвен. Той пренебрегна измъчващата го болка и инстинктите го тласнаха напред. Скочи и с едно движение изтегли скрития зад леглото меч. Началникът на стражата изненадано се обърна към него и изкрещя. Дарън също извика и замахна с все сила. Ръката, която стискаше боздугана падна отсечена, а пръстите останаха конвулсивно впити в дръжката му. Изригнаха кървави пръски. Дарън заби острието в гърдите на врага си толкова дълбоко, колкото можеше. От гърлото на Хагор Мерк се понесоха агонизиращи крясъци. Сетне обезобразеното му тяло се свлече. Дея се скри в изцапаните с червени петна завивки и захлипа, премаляла от страх. Войниците успяха да се опомнят и наобиколиха приклещения Дарън с насочени към него оръжия, без обаче да смеят да се приближат. Тези отвън нахлуха в къщата. Стражът, който държеше Елвийн извади от пояса си нож и го притисна до врата и́.
В този миг Дарън приличаше на войн повече от всички тях. А те бяха потресени от неочакваната промяна у него и от внезапното убийство на Хагор Мерк – един от най-страшните хора, когото познаваха. Сорак Башир също се уплаши, но гневът, който го облада, надделя над всички други емоции:
- И какво ще постигнеш, нещастнико? Какво ще спечелиш? – провикна се той. – Явно наистина искаш самоволно да затриеш целия си род!
Дарън се поколеба за миг, сетне рече:
- Прави с мен каквото искаш, но ми дай дума, че няма да сториш нищо на жена ми и дъщерите ми!
- Не ще дам думата си на убиец и предател! – отвърна Сорак Башир. – Ала нима не знаеш, че твоят господар никога не е посягал на жена или още по-малко на дете.
Дарън остана безмълвен няколко мига, вперил горящи очи в наобиколилите го стражи. Сетне пламъкът в погледа му угасна и той хвърли оръжието си на земята. Войниците мигом се спуснаха към него. По тялото му се посипаха безброй удари. Дръжка на меч се стовари с тъп звук в главата му. Дарън падна в несвяст.
- Водете го към замъка и вземете тялото на Мерк! – изкомандва с тих, но ясен глас Башир. Сетне се обърна към един от хората си – висок и жилест мъж. – Назначавам те за нов началник на стражата, Камаил! Искам да завържете китките на този негодник и да го теглите с някой от конете по целия път до замъка! Гледайте да е в съзнание, за да усеща болката, която му предстои! Нека целият Калиен чуе крясъците му!
- Пощади го, господарю! – проплака Елвийн като се свлече на земята и обви с ръце краката на лорда. Той я подритна с погнуса и продължи към вратата. Студените капки, които обляха лицето му, щом излезе вън, го накараха да почувства облекчение.
Дарън беше паднал на колене като едва се крепеше да не легне на земята. Камаил му удари два звучни плесника, за да дойде на себе си. Един от войниците пристегна китките му една за друга, качи се на коня си и препусна. Въжето се опъна и Дарън се изправи за миг. Опита се да тича след ездача, но скоро след това безсилно се стовари по корем в калта и се остави да го теглят. Сорак Башир яхна последен собствения си кон. Преди да се понесе в галоп, подвикна на най-близките до себе си стражници:
- Хей, вие двамата! Искам да изгорите къщата до основи! А после се върнете в замъка!
Самовлюбено егоцентрично копеле

Потребителски аватар
Super M
Мнения: 36
Регистриран: съб фев 05, 2005 12:40 am
Местоположение: Sofia/Bourgas
Контакти:

Мнение от Super M » нед юни 12, 2005 10:27 am

Марин П. Трошанов

Глава 6

Полет към бездната

Арин стоеше, скръстил ръце, на един стол до запаленото огнище в къщата на Ерак Сояра и игривите пламъци обливаха тялото му с приятни вълни от мека топлина. Беше свалил мократа си връхна наметка и я бе поставил изпъната срещу огъня, за да поизсъхне, преди отново да поеме на път в дъжда. Бес се беше излегнал в краката му, дишаше тежко с изплезен език и от време на време облизваше ръката на момчето. Тя от близо петнадесет минути небрежно го чешеше по врата и зад големите щръкнали нагоре уши. Арин тъкмо привърши разказа си, без да пропусне или премълчи нищо, което му се струваше важно.
- Невероятна история, момчето ми! – поклати замислено глава старецът. – Невероятна! Значи мъжът, когото чакаш е адаин!
Арин кимна утвърдително.
- Техният орден е много древен, – рече Ерак – далеч отпреди Идрия да се превърне в Империя. Говори се, че води началото си още от времената, когато управлявал Талим Обединител – първият идрийски владетел. Той подчинил с огън и меч непокорните разпокъсани племена и изградил могъща държава от пепелищата на разрухата. Сетне изнамерил общи закони. Изкоренил старите езически обичаи на изтока като построил безброй храмове и манастири, за да се прослави навеки името на Светия Създател. Още тогава, пише в някои книги, неговите елитни войни – адаини – унищожавали бързо и тихо всеки враг, дръзнал да оспори трона му. И днес по много земи уменията им са легендарни.
- И друг път си ми разказвал тези истории, Ерак. – прекъсна го Арин и се взря напрегнато в лицето му. Немигащите очи на момчето мътно проблясваха. – Сега ме вълнува друго. Знаеше ли, че не съм син на Дарън? Знаеше ли го?
Старецът въздъхна тежко и направи дълга пауза преди да отговори:
- Да, момчето ми. Беше преди много години, но все още ясно помня деня, в който Дарън Талдейн се завърна от Империята с едно малко ревящо пеленаче в ръце. Първоначално Елвийн беше много щастлива. Но майка и́, лека и́ пръст, започна да пълни главата на момичето с разни глупости. Колко време Дарън го е нямало? Дали наистина детето не било негово? Дали и́ е бил верен през всички месеци далеч от дома? Елвийн се опитваше да не обръща внимание на тези врели-некипели, ала мисля, че в нея винаги си остана някакво подтиснато, неизречено съмнение.
- Значи затова така ме мрази? – подскочи Арин. – Мислила е, че може наистина да съм син на Дарън, но не и неин.
- Не смятам, че Елвийн някога те е мразела, момчето ми! – каза уверено Ерак. – И тези неща, които е изрекла преди малко... тя не е била на себе си от страх. Със сигурност вече съжалява за всяка своя дума.
- Не искам да я виждам повече, Ерак. Беше ужасно. Тя ме нарече “копеле”. – извика Арин и извърна поглед към огъня. – Защо не ми каза, че съм от другаде? Защо така и не ми каза, щом си знаел?
- Не беше редно да научиш подобно нещо от мен. – каза старецът. – Дарън реши да те осинови. Той не искаше да узнаеш истината. Той много те обича. Винаги те е имал за роден син.
Изведнъж ясно се чу как навън Буря изцвили. Арин се вторачи в най-близкия прозорец, а Ерак отиде до него, отвори го и надзърна навън. Никой от двамата не успя да забележи един тъмен силует, който се стопи в сенките.
Арин извърна поглед към огнището. Сетне остана безмълвен за момент и накрая рече:
- Кажи ми за вчера... твоята дарба... С кого ме срещна? С духа на баща ми? Истинския ми баща? Значи той вече е отдавна мъртъв, а аз не знаех какво става. Изтървах единствената си възможност да говоря с него. Можеш ли да го повикаш пак? Моля те, Ерак, повикай го!
- Успокой се, Арин! – каза с внимателен, но твърд глас старецът. – Не знам какво точно стана вчера. Не си прави прибързани заключения! Светът на духовете ми е неподвластен. Живите трябва да стоят настрана от него. Аз не се радвам на дарбата си. Понякога мисля за нея като за горко проклятие. Те идват и си отиват, когато поискат. Когато поискат...
- За един ден загубих двама бащи. – мрачно изрече Арин. Веждите му се бяха свъсили. Сякаш целият свят беше срещу него. Очите му продължаваха немигащи да следят пламъците в огнището.

Къщата на семейство Талдейн гореше от доста време насам. Огнените езици пълзяха хищно по всяка дървена греда, до която бяха успели да се докоснат. Обгръщаха я безмилостно в изпепеляващата си прегръдка и бързо я превръщаха в пепел. Адски нагорещените камъни бяха оцапани в черни сажди. Накрая носещите подпори се сринаха и всичко изведнъж се сгромоляса, сред грохота на падащи отломки, погълнати от гъсти кълбета прах и дим. Остана само съскането на загиващи пламъци, които дъждовните капки постепенно щяха да потушат. Последни отблясъци озариха околните къщи на Калиен и мокрия окапващ листак на дърветата.
Елвийн се движеше по калния път през селището, като непрекъснато залиташе, премаляла от немощ, вълнение и страх. Дрехите и́ бяха мръсни, защото неведнъж безсилието я поваляше безпомощна на земята. Лицето и́ се беше изкривило в гримаса на ужас и неимоверно усилие. Мъката я задушаваше и разяжадше. В очите и́ се четеше безумие. С дясната си ръка стискаше Дея и я суркаше след себе си. Момиченцето едва се влачеше. Отново го беше обзело треска. Тялото и́ трепереше от ледения допир на дъжда, който се изливаше на малки пронизващи капки.
Елвийн изкрещя отчаяно за помощ. Отново никой не отвърна на воплите и́. Тя продължи, все така окаяна да се тътри по пътя, по който беше минавала хиляди пъти досега. Но в момента той и́ се струваше заплашителен и напълно непознат. Сякаш беше изкривен през илюзорната действителност на смразяващ кошмар, но усещането беше неизменно истинско и всяка поредна стъпка в лепкавата кал, всеки напън да накара Дея да продължи напред я принуждаваха да го осъзнае със сълзи в замъглените си очи.
Къщите наоколо бавно отминаваха покрай нея. До една бяха потънали в мрак. Излъчваха безразлична пустота и хлад. Дори кучешки лай не издаваше наличието на живот в тях. Изведнъж, обаче, една врата внезапно се открехна и през нея навън се очерта пътека от мека светлина. Не беше много ярка, но представляваше тънък лъч надежда в обгърнатото от горчива тъмнина съзнание на Елвийн. Тя се извърна рязко нататък и видя как към нея се приближава разтревожената шивачка Раиса, запретнала дрехите си, за да ги запази сухи и чисти. Когато се приближи и видя състоянието на Елвийн и Дея, сънената жена се уплаши не на шега.
- Какво става, Елвийн? Какво се е случило? Добре ли си? – заразпитва настоятелно тя.
- Моля те, вземи Дея! – отвърна Елвийн и прехвърли ръчичката на момиченцето в разтворените длани на Раиса. – Тя има треска. Погрижи се за нея! Моля те!
- Но... Елвийн! Къде отиваш? – шивачката остана напълно объркана, когато проследи с поглед как Елвийн, без да се обърне назад, се втурна отново по пътя. Тя се препъваше и стъпваше направо в локвите. Жената разтърси глава в недоумение и побърза да се занимае с детето като припряно заговори – Ела, миличка! Хайде, да влезем вътре на топло! Леля Раиса ще ти смени дрехите, ще те завие презглава и ще ти направи топъл чай, за се сгрееш.
Една едничка мисъл вълнуваше Елвийн и я тласкаше с всичка сила напред. Тя трябваше да намери Дарън. Каквото и да се случи, нямаше да го изостави. Желанието да бъде до него я изгаряше като тлеещ въглен. Искаше да го прегърне, дори само още веднъж, ако такава беше волята на съдбата. Елвийн беше готова да се бори за живота му така, както би се борила за своя собствен. Но дори шанс за спасение да нямаше, тя трябваше да е там... и щеше да бъде. На всяка цена.
Когато сведе поглед към земята, тя видя пресните следи от конски копита и изведнъж се скова, защото ледена вълна премина през изтръпналото и́ тяло. Мъждукащата светлина от затворения прозорец на една близка къща и́ позволяваше да различи ясната диря, която влаченото по земята тяло на Дарън, беше оставило. Елвийн се приведе и протегна треперещата си ръка към земята. Когато я вдигна, в нея имаше разкъсано парче плат от ризата на мъжа и́. Някога чисто бяло, сега то бе изцапано до неузнаваемост и напоено с все още влажна, алена кръв. Елвийн стисна в юмрук парченцето плат и почти се затича към поляната пред замъка на лорда. Вече и́ оставаше съвсем малко път.

Каен седеше умълчан на тревата и галеше нежно косата на сгушената в прегръдката му Вейлин. Той беше свалил наметката си, за да покрие момичето, излагайки собственото си тяло на дъжда. И двамата бяха отправили невиждащи погледи към големия огън. Той яростно пращеше. Макар пламъците му бясно да танцуваха, борейки се за поредната глътка свеж въздух, огънят оставаше непокътнат от малките капчици, които тъмнеещото небе неуморно изливаше отгоре му. Те изчезваха мигновено, веднага щом се докоснеха до палещия му дъх, като се превръщаха в почти невидима струйка бяла пара. А задушливите талази дим, които огънят изпускаше, се разстилаха над поляната, погребвайки я под нов купол, по-мрачен и подтискащ дори от небесния.
Хората се бяха събрали на групички и тревожно шушнеха нещо помежду си. От доскорошните веселие, радост и безгрижие, нямаше и помен. Цареше объркване и неприкрито напрежение. Всички бяха потресени след внезапното пристигане на ранения войник от стражата, който водеше със себе си обезобразения Рейк Башир. Новината за убийството на Хадек Мерк още повече ги стъписа.
Никой, обаче, не смееше да се прибере у дома си. Подобни събития Калиен не помнеше от десетилетия и любопитството на хората беше по-силно от тревогата, че нещо лошо може да ги сполети през тази необичайна и опасна нощ. Сред тълпата обикаляха въоръжени до зъби войници. Те грубо разблъскваха събраните и внимателно ги оглеждаха един по един. Ясно беше, че търсят набедения за убиец Арин Талдейн. Тези, които добре познаваха слабичкото и кротко момче на строителя, бяха убедени, че нещо не е наред, ала не разбираха какво точно се случва. В крайна сметка не им оставаше нищо друго, освен просто да обсъждат странните събития, изпълнени с недоумение.
Изведнъж се чу силен конски тропот, който заглуши всички останали шумове. Тълпата се раздвижи припряно и се струпа край пътя за Калиен. Тя плътно наобиколи тъкмо пристигащите от селището ездачи. Навред настана смут. Извисиха се възклицания на учудване и страх. Сърцето на Вейлин изтръпна. Тя изпита нещо много по-остро от любопитство или обикновено желание да следва стъпките на останалите. В нея се зароди неясно, ала много силно и мрачно предчувствие, което я подтикна рязко да подскочи на крака и да се втурне към насъбраните хора. Каен се затича след нея. За момент я изгуби от поглед и главата му трескаво се завъртя на всички посоки, за да успее да я различи сред насъбраното множество.
Вейлин се буташе с лакти сред шумящата тълпа. Провираше се с огромно усилие между хората, все напред и напред. Те не и́ обръщаха особено внимание. Всички задружно издаваха възклицания на потрес и страх. Височината им позволяваше да видят нещо, което оставаше скрито за нисичкото момиче. Малко преди да излезе начело, няколко погледа се задържаха за момент върху нея и отвсякъде се протегнаха ръце в закъснял опит да я спрат. Вейлин се изскубна и най-сетне се озова на открито, досами пътя към селището. Там тя застина. Шестима спешени войници от тези, които бяха останали на поляната, се опитваха да разпръснат скупчените хора като протягаха заплашително към тях върховете на копията си. Те се стремяха да отворят по-широк път за групата конници, предвождана от лорда. Сорак Башир беше вперил безразличен поглед напред и сякаш дори не забелязваше суматохата около себе си. Едно от животните носеше на гърба си трупа на Хагор Мерк, което предизвика огромно изумление. Последният ездач, около когото застанаха трима пазачи, теглеше привързан към коня си мъж, когото бяха влачили по целия път дотук. Някога чисто бялата му риза сега беше почти изцяло съдрана и обилно напоена с кръв. Отгоре до долу човекът беше покрит с мръсотия и кал. По тялото му личаха белезите от безброй охлузвания, натъртвания и рани. Изглеждаше толкова окаян и изтормозен, че сякаш беше полумъртъв. От време на време се сгърчваше в болезнени спазми, докато безуспешно се насилваше да направи или каже нещо.
В първия момент Вейлин не го позна. Сетне се вгледа в лицето му и разбра, че това е баща и́. Тя изпищя и се втурна към него. В очите и́ нахлу поток от сълзи. Шмугна се между изненаданите войници и се хвърли към Дарън. Ръката му немощно се протегна към нея. Малко преди да успее да я докосне, един от пазачите стисна здраво момичето за рамото, изтегли го настрана и го тласна към тълпата. Вейлин, обаче, не се предаде.
- Мръсници! Какво сте направили с баща ми? – изкрещя близначката.
Междувременно пътят напред се отвори и Сорак Башир даде знак на колоната да продължи към замъка. Ездачът подкара внимателно животното и тялото на Дарън се завлачи по земята, макар той все още да опитваше да се съпротивлява. Вейлин отново скочи към него, въпреки че няколко от хората наоколо се опитаха да я върнат.
Пазачите се държаха грубо и заплашително. Те непрекъснато размахваха изтеглените си оръжия и яростно сипеха предупреждения и закани. Добре знаеха, че не трябва да допускат неподчинение в тази напрегната ситуация. Един едър, млад войник прегради пътя на момичето, с копието си, което бе хванал в две ръце. Тя го улови за дръжката и се опита да го отклони от себе си. В отговор стражът направи рязко движение настрани и повали малката на земята. Дарън изкрещя към нея и направи последен опит да се освободи, ала след напразното усилие се просна отчаян и напълно изтощен. Когато Вейлин се изправи, за да се хвърли за пореден път неуморно напред, стражът изкрещя към нея и се приготви да я перне с дървената част на оръжието. Преди да успее да направи каквото и да било, от тълпата се понесе вик и към него се спусна Каен Даерин, който тъкмо се бе проврял между хората. Той притисна копието с длани и бутна пазача назад. Войникът залитна и се стовари по задник на земята. Успя да се окопити бързо и реагира, без да се колебае и миг. Завъртя ловко останалото под негов контрол копие и удари безмилостно момчето с края на дървената му дръжка. Каен извика от остра болка. Главата му се завъртя и той не успя да се задържи на крака. Друг пазач се спусна към него и започна да го рита в ребрата, докато лежеше. Присъстващите наоколо възроптаха, но не посмяха да се намесят. Те бяха прекалено объркани, за да са наясно какво точно се случва. Междувременно една жена стисна Вейлин за рамото и я върна сред тълпата, където я уловиха и други ръце. Въпреки, че се бореше и пищеше, хората не я пускаха от страх, да не би войниците да и́ сторят нещо.
- Остави го! Стига му толкова. – обади се един по-възрастен страж и отдръпна назад пазача, който риташе Каен. Сетне приближи устни до ухото му и тихо прошепна. – Познавам добре това момче и баща му. По-точен стрелец от стария Ормис Даерин няма да намериш в цяла Адония.
Войниците оставиха падналото момче и продължиха грубо да разпръсват тълпата, крещейки закани. Близначката се спусна към него. Тя коленичи до Каен и го обгърна с ръце. Сякаш искаше да го защити с тялото си от ударите, които вече беше получил. Той се понадигна с пъшкане и леко се усмихна, въпреки че доста го болеше. Искаше му се да я успокои, да и́ покаже, че е добре. Тя още по-силно се разрида и го притисна до себе си. След това го целуна веднъж по устата. Няколко сълзи, които се търколиха по зачервените бузи на Вейлин, паднаха върху лицето на Каен. Тази целувка значеше толкова много – далеч повече, отколкото думите можеха да изразят. В нея момичето вложи цялата си благодарност и чувство за вина, огромната си болка и детинската обич, която изпитваше.

Колоната от конници влезе в замъка и портата се затвори зад гърбовете им. Щом се озова във вътрешния двор, към лорда се спуснаха още няколко войника и много слуги, жадни за новини. Някои от тях носеха горящи факли. Всички до един останаха потресени, щом видяха окаяния пленник и трупа на Хагор Мерк. Сорак Башир слезе от коня си и пристъпи до Дарън.
- Убивал съм хора за много по-малки провинения от твоето, строителю Талдейн. – каза с пропит от злоба глас. Сякаш едва сега можеше да даде пълна воля на омразата, която го бе обладала. Той се приведе досами лицето на падналия мъж, стисна го за челюстта и продължи. – До днес на никой не би му минало и през ума да посегне на член от моето семейство. Рейк е единственият ми син и наследник. Ако умре, ще изпълня заканата на покойния Мерк. Няма да оставя и един жив Талдейн в границите на Калиен.
Дарън почервеня от гняв и безсилие. Нервите му не издържаха. Той се досещаше, че вече няма какво да губи. Стисна зъби и тихо рече:
- Синът ти заслужава всичко, което го сполетя, Сорак Башир. А тъкмо ти си този, който рано или късно ще бъде прокуден от Калиен. Безчинствата ти няма да останат ненаказани. За престъпленията ти ще дойде ден на възмездие.
- Ден ли? Нима не разбра? За теб ден няма да има, Талдейн. – лордът започна да се смее звънко и неудържимо. Смях, в който нямаше радост и ведрина, смях, който смразяваше.
Той се обърна към новия началник на стражата, който застана наблизо:
- Значи селяните не се разотиват, въпреки че празника отдавна свърши. Явно искат още забавления. Сега ще им осигуря зрелище, което дълго да помнят. Камаил, завържете добре това куче и го водете горе! – нареди лордът. Той сочеше с показалец върха на една от двете масивни кули, построени отстрани на портата. Те се издигаха почти отвесно към дъждовния небесен мрак.
Заповедта беше мигновено изпълнена. Омотаха в здрави въжета Дарън над кръста. Един пазач застана начело и отвори вратата на кулата. С високо вдигната над главата си, запалена факла, той започна да се изкачва по витото стълбище. Двама стражи стиснаха здраво пленника за раменете и започнаха да го бутат нагоре. Дарън вървеше мълчаливо и много бавно, а изнервените войници го тласкаха грубо пред себе си, за да не губят време. По едно време той се строполи на стълбите. Вместо внимателно да му помогнат да се изправи, войниците започнаха безмилостно да го ритат по покритото с рани тяло. Дарън изръмжа и се насили да продължи. Затътри се с пъшкане като се подпираше на ръце. Строителят се движеше по този начин не защото вече знаеше какво го очаква горе. Просто беше на прага на силите си. Ала болката, която изгаряше съзнанието му след думите на лорда, бе далеч по-силна от физическото страдание.

Хората се бяха пръснали сред поляната, отново разделени на малки групички като напрежението и любопитството у тях нарастваха с всяка изминала минута. На никой не му и минаваше през ума да се прибере у дома си. Всички приказваха разпалено, ала се стараеха да бъдат тихи, защото не искаха да привличат излишно вниманието на озлобените, изнервени войници. Жителите на Калиен все още трудно можеха да възприемат, че някой е убил ужасяващия Хагор Мерк и сина му, че е ослепил наследника на лорда. Не разбираха дали това е сторил Дарън Талдейн, Арин или някой съвсем друг. Всичко, което ставаше, изглеждаше в техните очи страшно и нелепо. Насъбралите се за празника трудно биха повярвали на тази история, ако не се разиграваше в момента, пред самите тях. Неколцина се опитаха да разпитат Вейлин, но Каен ядосано ги прогони.
Пратениците от Империята седяха край един малък огън и си говореха нещо на идрийски. Те се бяха радвали на почти цялото внимание по време на фестивала, както от страна на любезния си домакин, така и от страна на местните жители. Сега, обаче, бяха напълно забравени и се чудеха могат ли да предприемат нещо. Лордът беше оставил двама пазачи да ги охраняват. Самите стражи също не знаеха какво точно става и как да действат. Колебаеха се дали да поканят пратениците отново в замъка или да изчакат заедно с тях на поляната нова заповед от господаря си. Сорак Башир винаги лично се занимаваше с гостите си и на войниците никога не им се бе налагало да проявят дори най-малка инициатива в това отношение. Страхуваха се, че каквото и да сторят, може да не се понрави на лорда. Затова предпочитаха просто да правят това, което им бе отдавна наредено и нищо повече.
Към огъня се появи забързана, но тиха фигура на мъж, загърнат от глава до пети в сива наметка. Войниците го изгледаха стреснати, но съобразиха, че и той е част от пратеническата мисия, макар да беше изчезнал нанякъде преди цели часове. Без да сяда при останалите, Халеас Дур тихо поздрави и направи знак към водача на групата да се приближи до него. Младият Еледар дан Теланор чевръсто се изправи и го последва. Двамата се отдалечиха на няколко метра встрани.
- Объркан съм, адаин. – започна пратеникът. – Вероятно сте разбрали, че някакво голямо нещастие сполетя нашия домакин лорд Башир. Нещо много лошо се случи със сина му, ала мисля, че дори това не е всичко...
- Знам какво става, драги Еледар. – отвърна Халеас Дур и положи ръка върху рамото му. – Подведен от болката и огромното си себелюбие лордът е на път да извърши несправедливост, която нямам намерение да допусна. Но така има опасност да застраша мисията, която съм изпратен да защитавам. Затова ще ви помоля да потеглите незабавно към Алдион. Да, още сега. Събитията, обаче, налагат аз да остана още малко, а след това да отпътувам обратно към родината.
- Простете, адаин, но нима за вас пратеническата мисия на Негово Величество не е по-важна от проблемите, които имат хората в Калиен с лорда си. – запита младият водач.
Халеас Дур леко се подсмихна и спокойно отговори:
- Не се водя само от чувството си за справедливост, приятелю. Нима не разбираш, че имам важна причина да взема подобно решение. Неочаквани обстоятелства внезапно ме накараха да променя плановете си. Но като отговорник за охраната на мисията настоявам веднага да напуснете Калиен. Убеден съм, че никой няма да посмее да нападне трима въоръжени мъже, без скъпоценен товар, които яздят по централния път към столицата на Дамория. Според мен пръстенът символ на Империята, който носиш на ръката си, е достатъчен гарант за вашата безопасност.
- Ще се съобразя с волята Ви, адаин и няма да задавам повече въпроси. – кимна Еледар с примирена въздишка. – Успех!
- Нека светлина озари пътя ви. – отвърна Халеас Дур, потупа младежа по гърба и побърза да се отдалечи.
Еледар дан Теланор се върна край огъня, посъветва се за кратко със своите спътници и обясни на пазачите, че се налага спешно да отпътуват за столицата. Войниците дълго време се колебаха, ала накрая сметнаха, че е най-добре да заведат гостите до конюшните и да им помогнат да се приготвят за път. Предположиха, че лорд Башир не би посмял, поради каквато и да било причина, да задържи пратеници на Империята, а едва ли точно сега е в състояние официално да ги изпрати.
Докато петимата се отправяха към замъка, Халеас Дур се провираше ловко между хората. Канеше се да изчезне незабелязан в гората, която обграждаше поляната. Изведнъж, обаче, настана всеобщо оживление и всички започнаха да се стичат към стените на замъка. Адаинът се спря и отправи поглед към това, което беше привлякло вниманието на останалите. На върха на дясната кула се бяха покачили няколко стражи. Те водеха здраво завързания Дарън Талдейн. Горящите факли, които някои от тях носеха, приличаха на далечни сигнални огньове, ярко открояващи се сред морето от дъждовен мрак. Скоро проблесна и позлатената ризница на Сорак Башир. Малката процесия се придвижи по Моста на смъртта и спря, веднага щом стигна средата му. Двама стражи надвесиха пленника над парапета, като го държаха с яките си ръце. Лордът застана до тях, а останалите пазачи ги наобиколиха.
Халеас Дур веднага разбра какво е на път да се случи, макар да не беше запознат с печалната традиция, дала името на моста, който свързваше двете кули над портата. В един момент той видя с периферното си зрение Елвийн Талдейн, която си пробиваше път сред тълпата към стените на замъка. Тя се движеше напред, залитайки. Скоро няколко познати я забелязаха и я подкрепиха. Адаинът остана неподвижен. Той се опасяваше, че обезумялата от мъка жена може да издаде, както него, така и Арин. Знаеше, че това щеше да попречи на възможността да спаси единствения Талдейн, на когото в момента можеше да помогне. Но той изчака. Не понечи да тръгне. Смяташе, че Арин трябва да знае какво точно се е случило с Дарън и не искаше да му каже нищо по-различно от чистата истина.

Вятърът се засили. Няколко кичура коса паднаха пред очите на Дарън. Той вдиша дълбока глътка въздух. И тогава болката от безбройните рани по тялото му и от получените удари, внезапно изчезна. Дарън усещаше единствено дребните капчици, които нежно го докосваха по лицето. И хладината на допира им му хареса. Щеше му се тази ободряваща чистота да е последното, което чувства върху себе си. Той се усмихна. Изпитваше истинско блаженство от нещо, което иначе би го изпълнило с досада. Знаеше, че това са последните капки дъжд, чието докосване ще усети. Едва когато изгубиш завинаги нещо, разбираш колко ценно, красиво и непрежалимо е то за теб. Разбрал че е на път да загуби всичко, Дарън осъзнаваше какво щастие е било всяко събуждане през огрения от слънчевите лъчи ден, всеки свеж порив на вятъра, и дори всяко докосване на нищожната дъждовна капка.
До ушите му смътно достигаха крясъците на Сорак Башир, който го обявяваше за най-долен предател и убиец пред насъбралото се множество. Лордът предложи кесия със сто жълтици като награда за всеки, който му посочи точното скривалище на Арин. Щом чу името на момчето си, в главата на Дарън отново се породиха опасения. Дали Арин щеше да избегне отмъщението на жестокия лорд? Дали адаинът щеше да се погрижи добре за него? Строителят отправи мътен поглед към ширналата се пред очите му гледка. Съзирайки черното, облачно небе над склоновете на Тан Шайдал, той се сети за онази първа утрин след като спаси Арин. Видението на окъпания в светлина и ярки цветове хоризонт, който го накара да нарече пеленачето “Дете на зората” го обгърна така, сякаш беше пълнокръвна реалност, а не блед спомен от преди седемнадесет дълги години.
Сорак Башир тъкмо изричаше смъртната присъда. Думите му достигаха приглушени и неясни до ушите на Дарън. Той не им обръщаше внимание. Лордът вдигна ръка и се приготви да даде сигнал на стражите да изпълнят присъдата. Не остави право поне на последни думи за Дарън. Не искаше да му позволи да говори пред хората. Страхуваше се от това, което би казал. Страхуваше се от истината, която от години отказваше да види. Сред тълпата настъпи пълно мълчание. Възцари се толкова плътна тишина, че всеки можеше да чуе собственото си дишане. Настана момент на тежко, безмълвно очакване. Дори дъждовните капки сякаш забавиха ход.
- Пощади го! – изведнъж изкрещя с всички сили Каен. Ясният му глас проехтя над смълчаната поляна и прониза остро тишината. Всички погледи се устремиха към смелото момче. Някои бяха изпълнени с възхищение, други с изумление, а този на Сорак Башир с ненавист. Жителите на Калиен не биха защитавали убиец, но те мразеха лорда си и покойния Хагор Мерк, докато към Дарън изпитваха уважение и приятелска обич. Повечето от тях дори не вярваха, че миролюбивият строител е виновен за смъртта на бившия началник на охраната в замъка, ала всички до един бяха напълно убедени, че ако той наистина е извършил престъплението, не е имал друг избор освен да го стори. В следващия миг се понесоха още гласове. Първоначално само мъжки, след това и на жени, дори деца.
- Справедлив съд или милост!
- Стига повече кръв!
- Милост за Дарън!
- Пусни го!
Лордът изпадна в бясна ярост. Той не беше свикнал на волята му да се противоречи, ала събитията от тази нощ го бяха убедили, че много неща явно са на път да се променят. Въпреки това не се замисли, дори не се поколеба какво да стори. Не само даде сигнала, но извика ядно към войниците:
- Какво чакате? Хайде, хвърлете го!
Навред се понесе сърцераздирателният вик на Елвийн, която си скубеше косите и плачеше, задавена от непоносима мъка и жалко безсилие. Нейният глас изтръгна Дарън от замайването и образите се разпаднаха в съзнанието му. Той дори не опита да погледне. Повече от всичко искаше да запази спомена от нейната ослепителна красота и ведра усмивка. Да, можеше и да я види там долу – коленичила в тревата, съкрушена и окаяна сред тълпата, но нима мисълта за Елвийн по време на взаимното им щастие не беше далеч по-скъпа и необходима. Замъгленият взор на строителя се отправи през мрака и дъжда. В далечината между ридовете на Тан Шайдал се виждаше забулено в тъмнина морето. Непримиримите му вълни бясно се мятаха една връз друга, опиянени от собствения си, нестихващ бяг. Там някъде се намираше и неговата скала. Беше я открил още като хлапак, когато бродеше безгрижно из гората и оттогава се влюби в нея завинаги – мястото на най-скъпите му спомени и съкровени мечти. Мястото, където се обвърза с Елвийн. Дарън си представи, че се е надвесил над грубата отвесна скала и се е вторачил в ревящата бездна долу. Щеше да направи това, което му се бе искало още от дете, ала за което никога не намери смелост – да скочи към вълните, да полети за миг, а после те да го обгърнат в леденостудената си прегръдка.
Стражите се сепнаха и изпълниха заповедта. Прехвърлиха завързания мъж през парапета и той полетя към земята. Сърцето на Дарън изтръпна болезнено, ала само за миг. Той летеше към вълните и съзнанието му ликуваше. Малко преди да ги достигне, целият свят потъна в ослепителна белота. Беше странно красиво, беше дори успокояващо. И носеше забрава.
Елвийн се хвърли напред и легна върху бездиханното, потрошено тяло на мъжа си. Вкопчи пръсти в парцаливите му дрехи. Сетне се притисна до разбитата му глава. Вейлин и Каен отидоха до нея и коленичиха. Близначката покри очите и лицето си с длани. Просто не можеше да гледа повече. Каен се взря за момент във Вейлин. Изпълни го яростен гняв. Той стисна зъби и изрева. Треперещите му ръце се свиха в юмруци. Хората се събраха около тях. Повечето сведоха глави в знак на почит.
- Предатели и глупци! – изръмжа Сорак Башир. – Оплакват един проклет убиец, който дори не заслужава погребение. – сетне застина за миг и се усмихна налудничаво. – Да, не заслужава! Камаил, нареди да приберат тялото на Талдейн. Мисля, че има някой, който много ще му се зарадва. И после се погрижи селяните да се приберат по домовете си. Празникът вече наистина свърши.
Стоящият наблизо Камаил кимна неразбиращо, ала побърза да се подчини.

Сорак Башир се спусна по стълбището на кулата и слезе във вътрешния двор на замъка. Прекоси го и влезе в централната сграда. Подмина забързано мрачните гоблени и притихналите в зловещи сенки препарирани зверове. За момент погледът му мина през свирепата кафява мечка, вардеща стъпалата към горните етажи. Хищният поглед и дългите оголени зъби на звяра го накараха съвсем леко да се подсмихне. Спомни си лова, в който двамата с Рейк го бяха повалили. Усмивката му изцяло се стопи, веднага щом достигна една от стаите на втория етаж. Лордът влезе внимателно, стараейки се да бъде колкото може по-тих. Тялото на сина му беше отпуснато върху голямо, меко легло. Той беше завит с чисти бели чаршафи. Сорак Башир се приведе и веждите му болезнено и яростно се сбърчиха, когато погледна дълбоката и грозна зашита вече рана, преминаваща през лицето на Рейк и черната превръзка на лявото му око.
Приведен над една масичка, отрупана с билки и малки шишенца с разноцветни течности, стоеше изпотен знахарят Ердам Далейл и трескаво разбъркваше някаква смес. Ниският възрастен мъж дори не подозираше какво се е случило с дъщеря му Елина и влагаше всичките си знания и умения в усилието си да помогне на Рейк Башир.
- Как е той, Далейл? – запита остро лордът.
- Дадох му билки, за да успокоя болката, господарю, и сега момчето спи. – въздъхна знахарят. – Ще се оправи след време. Ала винаги ще си остане с едно око и белегът от раната никога няма напълно да зарасне.
Сорак Башир сви десницата си в юмрук и я задържа трепереща във въздуха. Зъбите му бяха ядно стиснати, лицето изкривено в гримаса на бясна омраза.
- Направи всичко, което е по силите ти, знахарю Далейл! Не ме разочаровай, разбра ли! И без това доста хора вече платиха с живота си заради злодеянията на малкия мръсник. Ах, Арин, няма къде да се скриеш! Ако трябва ще претърся цяла Дамория, но ще те заловя и когато това стане, ще се молиш със сълзи на очи за щастливата съдба на баща си.
И точно в този миг на вратата на стаята тихо се почука и вътре предпазливо влезе Камаил. Началникът на стражата заговори с угоднически тон:
- Извинете, че Ви безпокоя, господарю, но току-що дойде един човек, който твърди, че знае къде се крие Арин Талдейн. Сметнах, че ще искате да го видите и затова си позволих да го доведа.
Лицето на лорда светна. Той почти извика:
- Къде е той, Камаил? Да се яви веднага при мен!
Началникът на стражата кимна бързо и направи знак на някого, останал в коридора, да влезе. През вратата мина нисък мургав мъж в опърпани дрехи. Той застина на място, поклони се нескопосано и започна трескаво да се оглежда. Тъмните му, кафяви очи шареха навсякъде. Щом забележеха нещо ценно, те се разширяваха и в тях проблясваха алчни пламъчета. Мъжът се казваше Елир Гот. Той живееше в Калиен, ала често обикаляше из останалите селища. Изкарваше си прехраната с дребни кражби. Всички, които познаваха Елир, го смятаха за подъл измамник. Хората го отбягваха и не му се доверяваха.
- Кажи ми всичко? Какво знаеш? – запита лордът.
- Знам къде е този, когото търсиш, господарю. Да, знам, знам. – отговори с писклив глас мургавият.
- Не ми губи времето, човече! Къде се крие Арин? Слушам! – повиши глас нетърпеливият Сорак Башир.
- Арин се крие в къщата на стария Ерак Сояра. Да, там, там в гората, гората до Калиен. Има един голям черен кон, завързан отвън. Много хубав кон. Голям, хубав кон.
Лордът се изсмя злобно и присви очи.
- Значи малкият убиец се е съюзил с онзи побъркан старец. Сега ми падна, Арин! Хайде, Камаил, тръгваме веднага. Не можем да му позволим да избяга. – рече той.
Преди да излезе, Сорак Башир се приведе над заспалия Рейк.
- Виновникът ще си плати, синко. Спи спокойно. Ще се погрижа за всичко.
- Господарю! – обади се с мазния си, раболепен глас Елир. – Ами... такова... обещахте награда.
Лордът рязко се извърна към него и остро рече:
- Едва когато го пипна, тогава ще си получиш жълтиците.
Тримата излязоха от стаята. Ердам Далейл остана сам с Рейк и тежко въздъхна:
- Дано бързо се възстановиш, синко. Лордът няма да ми прости, ако нещо ти се случи, докато те лекувам.
Самовлюбено егоцентрично копеле

Заключена

Върни се в “Приказки Безкрай!”

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 1 гост