Форумната платформа беше обновена на версия phpbb 3.2. За повече информация моля посетете следната тема

StarCraft фен книжка

Литературен кът за колективни изяви и разкази, вдъхновени от ролеви игри. Тук може да пуснете разказ за вашите приключения, да пишете историйки с продължение или пък просто да споделите интересни случки и герои от ролеви сесии.
Silvershade
Мнения: 1
Регистриран: пет май 20, 2011 2:55 am

StarCraft фен книжка

Мнение от Silvershade » чет май 26, 2011 4:46 pm

Здравейте,
Преди време от фенщина започнах да пиша кратка книжка по игралната вселена на StarCraft. Нямам време да се занимавам с нея много, та затова върви супер бавно. Но пък по този начин мога да събирам мнения и препоръки и да се съобразявам с тях за в бъдеще :)

Ето пролога + първа глава, ако имате някакъв съвет - shoot it.

Prologue

2504 / 07 октомври / 1137
Управление ‘Хайфриндж’
Корал IV
Терански Доминион

Чудовището направи невероятен скок встрани миг преди откосът куршуми да профучи през мястото, където се бе намирало преди малко. Ноктестите му лапи задраскаха по каменистата почва, докато зерглингът се опитваше едновременно да се закрепи стабилно и да направи нов скок, този път към жертвата си.

Насеченият трясък на гаусовата пушка заглъхна, когато и последният куршум излетя от дулото. Ударникът тъжно прищрака, а електрониката започна да писука тихо, настоявайки да бъде поставен нов пълнител.

Такъв нямаше.

Порой от недооформени ругатни премина през главата му за частица от секундата, хвърляйки мълниеносен поглед към индикатора. Дори и някъде във цялата вселена да имаше свят, където чудеса наистина ставаха, този не бе един от тях. И трите цифри се бяха заковали на нула.

Вдигна поглед тъкмо навреме, за да види плонжиращия към него звяр.

Отчаяно се метна към камънака вдясно, избягвайки на косъм огромните нокти. Гадината тупна на земята и с ужасяваща целенасоченост се стрелна към него.

Някак си успя да забие ритник право в муцуната на озъбения зерг. Огромното стъпало на бойната броня разби челюстта на зерглинга, смазвайки с еднаква лекота и плът, и кости. Чудовищната фигура нададе оглушителен вой, бясно разклати глава и из въздуха се разлетяха капки гъста кръв, слуз, слюнка и парчета попилени зъби.

Това му спечели скъпоценно време, стигащо горе-долу колкото да мигне два пъти или да скочи обратно на крака. Избра второто. Видял двата насочили се към него ноктести израстъка, издигна празната си пушка, опитвайки се да отбие атаката. Преди да успее да направи каквото и да било, израстъците се вкопчиха в метала на оръжието и го изтръгнаха от хватката му. Докато имплейлърът му отлиташе неизвестно накъде, той самият се видя принуден да отскочи назад, за да избегне замах на единия преден крак, насочен към стомаха му. Успя само отчасти. Дебелите нокти издраскаха по бронята със зловещо стържене. Пръснаха искри.

Единият израстък кухо издрънча върху дясното му рамо. Усети как нещо рязко дръпва краката му и се люшна в опит да запази равновесие, размахвайки бронираните си ръце във въздуха. В следващия миг бе блъснат от цялата тежест на зерга. Осъзнал, че пада по гръб, отвори уста да изкрещи. Не разбра кога уродливото чудовище се е озовало отгоре му. Панически го заблъска с все сила. Усещаше как металните му юмруци трошат кости, но онова изобщо не обръщаше внимание.

Опита се да се подпре, за да използва пълноценно възможностите на бронята и да отметне зеглинга от себе си. Звярът за миг се изправи на задните си крака, след което едновременно стовари предните върху раменете му.

Безнадеждността го задави.

Тежък замах на единия израстък потроши лицевия му панел. Затвори плътно очи, усещайки как стъкълцата се сипят по лицето му. Ревът на изрода вече се забиваше директно в ушите му, вместо да се разнася от аудиоуредбата на бронята. Инстинктивно вдигна в защита ръце пред лицето си. Отметна глава, за да изсипе острите парчета, и успя да отвори клепачи.

През пролуките в кръстосаните му метални пръсти го посрещна огнен взор, когато червените очи на зерга се забиха директно в неговите.

- Ефрейтор?

Бесният поглед на звяра като че помътня.

- Ефрейтор?

Червеното запулсира.

- Да му се не види, ефрейтор?! – гласът звучеше озлобен и пълен с раздразнение.

Искрящият поглед на зерглинга се претопи в матовото червено на двата индикатора на камерата, наблюдаваща го от половин метър разстояние.

Мъжът сепнато се дръпна назад. Гърбът му потъна в меката облегалка на стола. Пое си дълбоко въздух няколко пъти, без да обръща абсолютно никакво внимание на гласът, който отново изплющя от нищото.

Леко повдигна длани към лицето си и ги огледа. Не бяха облечени в метални ръкавици. Вече не. Поне не и в момента. Разбира се.

Разкърши се, без да става. И без това малкото запечатано помещение не му предоставяше кой знае колко място за второто. Невероятно тясна кабина от гладка неостомана и затъмнен плексиглас, чието цялостно обзавеждане се изчерпваше с един стол с облегалка, където в поставката някой се бе сетил да сложи алуминиева бутилчица с вода. И няколко малки камери, чрез които да го наблюдават от различни ъгли.

Вдигна мътния си, незаинтересован поглед към камерата пред себе си. Съзнаваше, че сивозелените му очи бяха изгубили нещо важно от излъчването си. И това не се дължеше на факта, че все още бяха кръвясали от скъсаните капиляри.

- Ефрейтор Рафърти, този процес ще приключи много по-бързо, ако разполагаме с Вашето пълно съдействие. Бих желал също отново да Ви напомня, че така ще облекчите и собственото си положение, понеже текущите Ви действия ще бъдат взети под внимание при определянето на крайното решение.

‘Да бе’ – помисли си Марк, - ‘ще приключи за вас, копелета гадни’.

Не разбираше какво точно очакват да чуят от него. Различия и противопоказания? Вече бе разказал всичко поне пет пъти на високопоставени военни с различни рангове, а след това дори и на някакво цивилно пресаташе на провоенна организация, чието название отдавна бе забравил. Не беше сигурен кой му вярва и доколко. Бе сигурен само, че разказът му се потвърждава от показанията на оцелелите. Оцелелите, в чието спасяване и той бе взел роля, да му се не види! И то немалка. Искаше всичко това вече да свърши. Искаше да се махне оттук.

Освен това имаше работа за вършене...

Маркъс Рафърти бе висок, добре сложен мъж на двадесет и шест години. Принадлежеше към бялата раса, произлизаше от добро семейство от средната класа и, въпреки родната му планета, нямаше нищо общо с Кел-Морианската организация. Родителите му се бяха преместили на Артезия Прайм когато бе едва тригодишен и бе прекарал по-голямата част от живота си в бляскаво осветеното сити на Ню София, милионен град от неостомана и стъклобетон, наречен на някаква забравена от всички светиня от старата Земя.

На служба от приблизително пет години, той се записа в армията на Артезия Прайм, когато бе на двадесет и една. Не че родителите му насърчаваха или дори одобряваха подобно решение – даже напротив. Майка му го обгръщаше с плътната пелена на задушаващо внимание, окачвана на ременете на онези, които имат честта да са единствено дете. Баща му, от друга страна, бе странна смесица от консервативни и либерални възгледи. Отдавна премислил какво бъдеще е приемливо за сина му, елегантния търговец го бе оставил да следва собствения си път към вече предначертаната съвкупност от крайни цели. Наричаше метода ‘проба-грешка-наказание’ и, изглежда, твърдо вярваше в него. Може би понеже сам бе израсъл по подобен начин.

След като разбраха, че се е записал доброволец във военните сили, и двамата реагираха крайно остро. Марк още помнеше смаяното изражение на бащиното си лице, както и зачервените очи на майка си, когато тя го стисна здраво за ръката. Помнеше и думите й – ‘Нима вече не ме обичаш?’. Помнеше ги с кристална чистота. И едва ли някога щеше да ги забрави.

А младежът ги обичаше, обичаше ги и двамата. Именно поради това не им разкри истинската причина, поради която постъпи в армията. Бъдещето му бе взело рязък завой към мрачните дебри на ‘наказанието’ и той отчаяно искаше да им спести това, което го очакваше – а и тях, ако бе останал.

- За Бога, ефрейтор! – гласът отново го измъкна от мислите за миналото.

- Да, сър! – отговори машинално войникът. – Сър, вече предадох цялата информация, с която разполагам, сър! При това – неколкократно. Сър, последният път беше по-рано същата тази сутрин, в същата тази кабина, все така с бутилка вода, имаща вкус на ръждясало желязо. Пред същото това събрание. Или поне мисля, че е пред същото, сър, понеже така и не получих възможността да видя членовете му, включително и Вас самия.

Последва напрегната тишина. Той не знаеше какво става извън миниатюрния му свят. Вероятно в същия момент спореха, може би ожесточено, какво точно искат да правят с него. Не му пукаше. Искаше само да излезе оттук, за да може най-сетне да се заеме с това, което всъщност желаеше. Усмихна се мрачно при мисълта, че това е неговото истинско бъдеще.

- Ефрейторе, - гласът този път бе различен, по-дрезгав и същевременно по-благ. – моля, вслушайте се в съвета ми и се дръжте подобаващо според Кодекса в присъствието на Ваши висшестоящи.

- Сър, да, сър! – отвърна Марк, рязко се стегна и се изправи в стола си. Нещо в този глас провокира промяна в него... сякаш в издаваните от трептящите гласни струни на човека звуци се криеше богата палитра от преливащи чувства. Инстинктивно усети, че този военен е високопоставен – много високопоставен. И разбра какво трябва да направи.

- Синко – ако ми позволиш това обръщение; повярвай ми, отлично съзнаваме какви чувства изпитваш. – за това Марк искрено се съмняваше. – Знаем, че си преживял много по време на битката за Артезия Прайм, но присъствието ти тук е абсолютно необходимо, за да установим с максимална точност случилото се, както и всичко онова, което произлиза от него.

- Тъй вярно, сър! – изстреля Марк, заби поглед директно в камерата и дори й козирува. – Готов съм да направя всичко по силите си, за да помогна.

- Много добре. – обади се отново другият глас, който досега го беше разпитвал. – И така, ефрейтор – към чина бе принадено мазно произношение, сякаш бе нещо по-низше от чистач на обществени тоалетни в бедняшки квартал нейде из затънтените селца на Пограничните светове – след като най-сетне изразихте съгласие да с нашата позиция, то нека преминем на следващата точка.

- Да, сър. – въздъхна Марк.

- Прекрасно. Сега ще се опитам да изясня още нещо. Бихте ли били така любезен да обясните мотива за Вашето предателство?

- Предателство, сър? – примигна Марк, несигурен в какъв точно капан се опитват да го вкарат. Каквото и да очакваше, определено не бе това.

- Ами разбира се! Как иначе бихте нарекъл хладнокръвното убийство на генерал-лейтенант Даниъл Майкълс, главнокомандващ военните сили на Артезия Прайм? Та Вие сте го разстрелял по време на инвазията на зергите; всъщност точно по средата на битката за Ню София, ако не се лъжа...

Глава първа


2499 / 18 октомври / 0730
Тренировъчен лагер Ремингтън /прием на новобранци - мъже/
Артезия Прайм
Теранска Конфедерация


Писъкът на скърцащи от недоволство спирачки си проби път през слушалките. Марк въздъхна тихо, отвори очи и се огледа, едновременно с това спирайки по средата поредната песен. И без това се въртеше вече за поне четвърти път на таблета му по време на дългото пътуване.

Тих и все пак настоятелен металически звук, наподобяващ звън на камбана, уповести на пътниците в автобуса, че бяха стигнали до местопредназначението си. Докато останалите пъшкаха и се протягаха в опит да успокоят схванатите си мускули, младежът прибра набързо джобното устройство и сръга задрямалия си спътник от съседната седалка. С лек яд си помисли, че ако онзи не се надигне в близките десет секунди, ще трябва да го прегази както е заспал. В противен случай рискуваше да бъде принуден да чака всички останали да се изредят, за да е в състояние да се измъкне на пътеката между двата реда двойни седалки, да си вземе сака от багажното отделение отгоре и да последва другите навън от превозното средство.


Още едно сръгване – този път малко по-силничко, свърши добра работа. Прекрачвайки някак си другия, успя да излезе на пътечката в момент, когато опашката за миг бе блокирана от някакъв бръснат тип, който без да бърза за никъде вадеше промазана раница. След минутка се озова навън, в хладното мрачно утро, само за да установи, че сипещия се под наклон лек дъжд е поне три пъти по-студен, отколкото коя да е охладена напитка, която можеш да си поръчаш в цивилните барове.

Докато следваше слезлите преди него към отдалечения на стотина метра ярко осветен вход на приемното здание, мрачно се усмихна на мисълта, че вече мисли за досегашния си живот като за ‘цивилен’. Може би някой ден, след като се уволнеше, щеше да се върне към него. Някой ден, когато всичко щеше да е погребано дълбоко в миналото.

И откъде би могъл да знае, че момичето е едва на четиринадесет? И че същият глупак, който го беше поканил на купона, е сложил в питиетата малко ‘специална’ подправка. Бе видял само една привлекателна девойка, която определено нямаше нищо против... и по-късно с безпокойство бе разбрал истинската й възраст. И че има влиятелен баща, пред когото е заявила, че е била дрогирана и изнасилена.

Благодарение на родителите на домакина на купона – и двамата известни адвокати, Марк бе узнал какво предвижда закона в неговата ситуация. В най-добрия случай щеше да лежи ‘само’ десетина години.

Целият му нататъшен живот щеше да бъде разрушен. Дълги години в затвора, последвани от изолираност от обществото, и то завинаги. Имаше дълъг списък с позиции и професии, които не могат да бъдат упражнявани от човек с криминално досие. Начертаните от родителите му до една попадаха в него.

В крайна сметка предпочете единствената друга предоставена му алтернатива. Армията – позната още като последното убежище на всякакви съмнителни типове, които бягаха от нещо, било то нещастна любов, проблеми със закона или дори мафията. Армията не се интересуваше от това кой си, какъв си бил и какво си правил преди. Пълна защита. Съдействие за ‘изясняване на ситуацията’ на бащите на непълнолетни момичета, твърдящи, че са изнасилени. Минимум осем години професионална служба – при това с пълна заплата, осигуровки и премии; след което можеш да се върнеш обратно към цивилния живот. И то с чисто досие. Или да продължиш до пенсия.

Звучеше далеч по-добре от затвора, съсипаното бъдеще и нещастните му родители, които цял живот щяха да бъдат сочени зад гърбовете им като ‘отгледали изнасилвач’ от същите хора, които днес формираха семейния им приятелски кръг.

С недоволство видя, че първите в редицата бяха заставени да спрат току пред навеса на входа на сградата. Задните, сред които и той самият, нямаха избор, освен да заковат на място и да се наслаждават на просмукващата се в косите и дрехите им вода. Да не говорим за неприятния вятър, който сякаш само бе чакал да спрат, за да задуха отстрани. Марк се наруга, че не е облякъл нещо с по-висока яка. Едно е да те вали, докато дрехите ти постепенно станат вир-вода както са си на теб, съвсем друго е да усещаш стичащите се по кожата ти ледени струи, докато гадният вятър продължава да те шиба през лицето и сякаш някое ехидно божество по неведом начин продължава да ти излива чаша след чаша вода директно във врата.

Някъде изотзад се чуха приближаващи се шляпащи стъпки. Само след миг беше задминат от едра фигура, на чиято глава се мъдреше широкопола тъмна шапка. В сумрака не успя да различи добре чертите на лицето на мъжа, но му се стори, че е на средна възраст. Онзи продължи да крачи енергично напред, без да обръща внимание нито на вятъра, нито на дъжда, нито на плитките локви, в които нагазваше отвреме-навреме. Всъщност на Марк му се стори, че сивата униформа на човека изглежда подозрително суха, сякаш природните стихии избягваха да си имат работа с него. Усмихна се от абсурдността на подобна мисъл. Просто не можеше да различи хубаво детайлите на слабата светлина.

След като униформеният и шапката му стигнаха най-отпред, пристигналите с автобуса получиха официално приветствие за добре дошли, след което най-сетне бяха поканени вътре, за да могат да ‘следват по-нататъшните процедури’.

Със самото влизане към дрехите на всеки се прикачваше малък електронен дисплей, указващ приемния му номер. Отведоха ги до дълъг коридор, пълен с метални шкафчета, където да оставят багажа си под съотвестващия номер. На Марк му отне известно време, докато намери своето, означено с 776. Дръпна вратичката, която напук не помръдна. Намръщи се, хвана по-здраво и дръпна отново. Нулев резултат.

- Откачи таблетчето с номера си и го приближи с дисплея напред към черния сензор над дръжката. – подсказа му съседа вляво, нисък младеж с леко криви зъби и дръпнати очи, скрити зад очила.

- Знаеш ли, понякога се чуствам като последния глупак, - отвърна Марк, докато се чудеше как кандидатурата на другия изобщо е била одобрена. Изглеждаше прекалено дребен, за да може някой сериозно да си помисли, че от него би излязъл годен пехотинец. – Благодаря!

- Аха. – гласеше отговорът. – Подочух го от останалите, докато си търсех шкафа. Инак и аз като теб щях да вися като истукан и да се чудя как се отваря.

Този път вратичката не оказа съпротива. Бледа лампичка от вътрешната страна се включи с отварянето и блесна с удивително студена светлина. Тясното пространство бе достатъчно, за да поберат поне три не особено големи раници, но само ако са сложени една върху друга. След кратка битка Марк се призна за победен и натика вътре сака си, изправяйки го вертикално. Тъкмо отстъпваше назад, когато нечия ръка със замах затръшна вратата току под носа му.

- Хей, друже, тук съм аз. Хайде, вземай си бъкиите и се омитай!

Марк извърна глава, озовавайки се лице в лице с новопоявилия се рошав и леко брадясал мъж. Кафявите очи срещу него му отвърнаха с леко насмешлив взор. Носът на претендента бе малко крив – незнайно дали по рождение или спомен от отминала свада.

‘Май ще си имаме проблем’, каза си наум.

- Съжалявам, ‘друже’, но си прецакан. – каза на брадясалия и му смигна. – Не ти достига само една единица.

- А? – не разбра онзи.

- Седмицата има слава на магическо число. Носи късмет. Това тук е номер 776, и, ако както твърдиш е твоя, не ти достига една-единствена единица до трите седмици.

Мъжът тъкмо се накани да отговори, когато към тях се приближи един от приемащите офицери:

- Проблем ли има?

- Съвпадение на номерата, сър! – намеси се отстрани дребосъкът с очила, който бе подсказал на Марк как да отвори шкафа си. – Брадясалият дойде със закъснение, след като другият тъкмо се бе нанесъл.

Офицерът изхъмка и поиска идентификация и от тримата.

- Редник Фентън; Лимс А., приемен номер 774, сър! – изстреля веднага съседът на Марк.

- Редник Мел; Ейдриън С., приемен номер 776! – това беше брадаткото.

- Редник Рафърти; Маркъс В., приемен номер 776! – Марк се включи последен.

Униформеният срещу тях ги изгледа един по един от главата до петите, след което скръсти ръце, извърна глава и се вгледа за миг към царящия наоколо хаос. Десетки новоприети се щураха из коридора, шкафове се отваряха и затръшваха, дочуваха се множество разговори и приглушени смехове. Марк го чу да въздиша тихо и се зачуди дали всичко това не дразни човек, който като професионален военен сигурно е свикнал с ефикасно и бързо приключване на поставените задачи. След това си даде сметка, че чувствата на мъжа можеше и да произтичат от факта, че като приемащ новобранци сигурно постоянно се сблъсква с все нови и нови източници на раздразнение. Осъзна, че в момента тъкмо той бе един от тях.

- Първо – 776-ти, към офицер се обръща със званието ‘сър’. – не стана ясно точно към кой 776 се обръща, тъй като погледът му зашари между двамата. – Второ, никой от вас тримата, всъщност никой в този коридор, не е редник, докато не завърши обучението си. Ясно ли е, новобранци?

- Да, сър! – отвърнаха двамата номерирани еднакво, докато нисичкия Лимс изстреля някак прекалено ентусиазирано своето ‘Сър, да, сър!’ и с това си заслужи някак по-особен поглед от страна на приемащия.

- Трето, не е възможно системата да ви е дала един и същи номер. Дай ми това. – щракна с пръсти и посочи към таблета на Ейдриън. Огледа го за миг, почука го леко с пръст и цъкна с език. Разклати го и, явно най-сетне удовлетворен, го върна на притежателя му. Едно от диодчетата едва сега бе светнало, превръщайки последната цифра от 6 на 8.

Без да каже нищо повече, офицерът тръгна да се обръща, когато Лимс изстреля поредното си ‘Сър!’, изпъна се и отдаде чест. Това не направи никакво впечатление на заминаващия си, но двамата доскоро спорещи за 776 го изгледаха с лека неприязън, а един от другите новобранци наоколо се изхили.

- Имаме си натегач. – измърмори не-редник Ейдриън Мел, докато заемаше намиращия се вдясно от Марк 778. Отвори вратата, без да поглежда вътре засили раницата си и затръшна шкафа.

- Какво ще кажеш да започнем начисто? – Марк не виждаше разлика, особено като така и така започваше отначало целия си живот. – Готов съм да ти простя опита да завоюваш моята собственост.

- Собственост на армията, имаш предвид. – Другият все още бе намръщен, но под брадата се мерна тънка усмивка. – Тук аз, ти, който и да е – никой от нас няма нищо. Единственото, което вече притежаваме, друже, са собствените ни задници. Но не, всъщност не е така. Те вече са техни.

Двамата си стиснаха ръцете.

*************

Приемните процедури бяха прости, макар и да отнеха бая време. Първо ги вкараха в огромна официална зала, където им разясниха какво ги очаква и какво се изисква от тях. Напомниха им, че според сключения договор всеки от тях има правото да се откаже и да се върне към цивилния живот. Трябваше само да изявят това си желание в рамките на седмица Една седмица, броено от следващия ден, когато по план започваше фактическото обучение.

След полагането на клетвите бяха разделени на групи по десет. Последователно преминаха първо през бръснарска автоматична станция, където ги подстригаха по военно му и – за неудоволствие на Ейдриън, бяха гладко обръснати. Докато ги викаха по групи към следващия коридор, Марк постоянно прекарваше ръка през непривично късата си прическа и се мъчеше да запамети имената на заобикалящите го не-редници. Час по-късно бе капитулирал, главата го болеше и размишляваше колко голяма част от индивидуалността на човек всъщност се диктува именно от окосмението на главата. Имаше чувството, че поне половината от мъжете в помещението са близнаци или поне братя.

Поне още час измина в чакане, докато неговата група най-сетне влезе в огромно и претъпкано помещение с вид на хангар за космически кораби, използван за склад. Установили размерите им, служители в цивилно облекло им раздадоха униформи с военна разцветка. Получиха също тагове с имената, които се прикачваха към гърдите, както и невероятно корави обувки, достойни да служат като броня на боен крайцер, спускателен кораб или най-малкото на някой танк.

Понеже не остана време за обяд, всички бяха прегладнели и чакаха с нетърпение вечерята. Още със самото си влизане в огромната столова на базата, Марк бе обзет от неприятно предчувствие. С право – опашката едва се точеше, а както изглеждаше, само на няколко човека преди него възникна скандал, който заплашваше да отложи още повече получаването на заветната му дажба.

- И к’во точно е т’ва? – питаше смугъл мъжага, гледайки намръщено неизвестната
субстанция, с която сипващият бе удостоил пластмасовия му поднос.

- Храна. Яж.

- Храна, ‘ма друг път. Мяза на л’йна. Мирише на л’йна. И съм готов да се ‘бзаложа, че има вкус на л’йна.

- Стандартна дажба. Яж. – измърмори онзи с престилката, без дори да вдига очи.

- К’во яж бе, да не съм подписвал договор да ям гнилоч! К’во изобщо тря’а представля’а?

- Боб. – кратък момент на размисъл, после прибави – И царевица.

- Царевица? Царевица ли к’за? – обърна се негодуващият към следващия на опашката. Мъжът сви рамене.

- Боб с царевица го рече, друже. – услужливо подвикна Ейдриън от мястото си точно зад Марк.

Гигантът метна навъсен поглед към тях, след което се извърна обратно към сипващия. Отвори уста да каже нещо, запъна се, почна наново, пак се отказа. Направи гримаса и изтърси:

- Боб с царевица, дръжки! Вземай си л’йната и ми дай нещо, ‘дет да ста’а за ядене.

С периферното си зрение Марк долови движение някъде встрани. Погледна натам и видя как от една от вече заетите маси се надигат три мускулести индивида, които носеха отличителните знаци на вече завършили. Тримата имаха вид, сякаш са расли със свинете в кочината. Марк се видя принуден да преобмисли някои от стереотипите, които си бе изградил за професионалните военни.

- Леле, друже, кавалерията идва на помощ. Пък аз си мислех, че в армията най-сетне ще се науча да бъда чист и спретнат. – ухили се Ейдриън и машинално вдигна ръка да се почеше по брадата. Явно се сети, че вече бе гладко обръснат, и пръстите му застинаха във въздуха. – Извини ме за малко.

Заобиколи няколкото човека, постави ръка на рамото на мургавия мъж и му прошепна нещо. Кимна на кухненския работник зад рафта, след което поведе извисяващия се с цяла глава над него мърморещ тип към масите. Пътьом смигна на Марк, който видя как тройката се спряха неуверено, поколебаха се за миг, после неохотно се върнаха към вечерята си.

Когато малко по-късно дойде неговия ред, мълчаливо стисна устни, докато сипващият безрецемонно изпльоска кафеникавото желе на подноса му. Изчака да му добавят парче хляб. Взе още един поднос от поставените встрани и го подаде очаквателно. Онзи му отвърна с незаинтересован поглед, а от опашката се чу тихо подсвирване.

- За приятеля ми. – уточни той и кимна в посоката, където Ейдриън и канарата бяха окупирали една от масите. Нямаше си и идея дали тук сипваха допълнително.

Поредната топка лигава маса се изтърси на подноса, последвана от обичайното парче хляб. Без да каже нищо повече, Марк прекоси столовата и седна на масата при другите двама. Подаде едната порция на Ейдриън.

- Както тъкмо ти казвах, Винс, не всичко е толкова зле. Ето виж, сервирането по масите например е на ниво. – ноздрите му трепнаха леко. – Което за жалост не може да се каже за самата храна. Както и да е, благодаря ти, Марк. Запознай се с едрия ми приятел, Агапито Винсенти.

- Викай ми Винс. – протегна ръка здравенякът.

- Марк Рафърти. Какво беше това с престилчицата зад щанда? Любов от пръв поглед?

Ейдриън се изсмя:

- Е, нали ако вярваме на старата поговорка, любовта при мъжа минава през стомаха му! Но пък трябва да ви предупредя, другари, че май успяхме да разширим приятелския си кръг. Трите прасенца горяха от желание да се опознаем по-отблизо.

- Да з’повядат ‘гат им е удобно. – измърмори Винс, който отново бе впил яден поглед в желето в чинията му. Храната сякаш го гледаше в отговор.

Над масата се настани кратко мълчание, докато и тримата изследваха порционите си. Марк установи, че хлябът бе съвсем приличен – макар и явно вчерашен, но определено не беше достатъчен, за да засити глада му. Желето може и да имаше някакви хранителни качества, но пък вкусовите му бяха под всякаква критика. Мрачно си помисли, че сигурно подобни кулинарни специалитети са с ограничено приложение – вари го пет минути, пльоскай го в гаванката и тъпчи с него прасетата, клошарите в социалните кухни и войниците-новобранци.

- И г’де точно е царевицата в т’ва? – не издържа Винс на втората минута.

- Там, където е и боба. – измърмори Марк.

- Сигурно наистина е боб с царевица. – каза замислено Ейдриън. Другите двама го погледнаха навъсено. – Или може да е било, когато на Земята тепърва са се подготвяли да излетят за пръв път в космоса.

Гигантът се намръщи още повече, а Марк не успя да се въздържи и се усмихна. За пръв път задържа непреглътната хапка за повече от пет-шест секунди и усети как лигавото вещество изведнъж спихва в устата му. Усещането бе сякаш нещо се разлага директно върху езика му. Челюстите му се разтвориха в знак на солидарност към гърлото, което трескаво се опита да изхвърли навън всяка микроскопична частица гадост. Върнатото потече по устните му и се проточи обратно в чинията, за да се смеси с все още неизяденото.

- Браво бе, сега определено ми ст’на по-д’бре! – тросна се Винс и бутна с един от масивните си пръсти подноса си към вътрешността на масата.

Ейдриън беше застинал неподвижно с каменно лице. Върху здраво стиснатите му устни трептеше намек за усмивка. В следващия миг очевидно изпита в устата си същия процес, изстрадан преди малко от приятеля му. Марк го изгледа съчувствено, докато онзи си бършеше устата и гледаше с отвращение към масата, където се бе появила втора смесена пихтия.

- Съгласен съм. Наистина. Може и да е боб с царевица, може. Но втора употреба. – усмихна се той.

- Ако ще ни хранят с т’ва всеки ден, аз се отказвам отс’я. Т’ва си е чисто без’бразие. Ник’ва седмица ня’а им чакам. – Винс свиваше и разпускаше огромните си юмруци, явно едва сдържайки се да не си опита късмета с кухненския работник и тримата му приятели.

- Спокойно, съмнява ме случаят да е такъв. По-скоро е някакво специално отношение в чест на новобранците.

- Гле’й го па тоя! – не мирясваше гиганта. Посочи към съседната маса, където Лимс енергично изсипваше в устата си лъжица след лъжица. – Нагъва, сяк’ш му е за последно!

- Като го гледам какъв е, май има нужда да качи някой и друг килограм. – вметна Ейдриън.

- Ако накрая тръгне д’си обира ч’нията, кълна се, ще го цапна!

- Мисля, че е време да сменим темата. – отбеляза Марк. – Пък и освен това съм сигурен, че угощението е ексклузивно за тази вечер. На бас, че утре ще има друго.

- ‘бещаваш ли? – гневните очи се впиха в него.

Марк се спогледа с Ейдриън, който повдигна леко едното си рамо.

- Обещавам.

**************

2499 / 18 октомври / 2122
Тренировъчен лагер Ремингтън /прием на новобранци - мъже/
Артезия Прайм
Теранска Конфедерация


Спалното помещение представляваше поредният гигантски хамбар без прозорци и с подредени койки на две нива покрай стените. Осветлението, подобно на температурата и влажността на въздуха, се контролираше автоматично. Всичко бе просмукано от чувство за едва доловим дискомфорт.

Разпределението на легловата база беше оставено по тяхно собствено усмотрение. Без да се замисля, Марк се тръшна на долния матрак на избраното от него легло. Протегна се, неуспявайки да сдържи прозявката си. Денят бе изморителен. Следващият се очертаваше да бъде още по-тежък.

- Нещо против? – прекъсна го Лимс по средата на второто прозяване. Дребният младеж кимна към все още незаетия горен матрак.

Марк просто сви рамене и се загледа нататък, докато онзи се набираше горе. Ейдриън бе заел долната част на съседния нар и тъкмо смяташе да се изтегне, когато една огромна мургава фигура надвисна отгоре му.

- Слуш’й, к’лко кила си?

- Седемдесет, седемдесет и пет. Защо?

- Аз съм над сто и д’сет. Зат’ва просто исках да си изясним отрано всичко. Сигу’ен ли си, че искаш тежкият ми задник да виси отгоре ти всеки път, д’кат спиш?

Осветлението изгасна точно в момента, когато Рафърти полагаше глава върху възглавницата. ‘Все пак не е толкова лошо’ – помисли си. Всички истории, които бе чувал от приятели и познати, по медиите и откъде ли не, явно бяха просто преувеличени. Спомни си инцидентът с шкафчетата и отношението на приемният офицер, който разреши проблема. Малко или много се отнасяха към тях с уважение.

Е, вярно, все пак всеки имаше право да се откаже в рамките на първата седмица. Може би просто не искаха да губят хора. Говореше се, че въоръжените сили из цялата Конфедерация изпитват чудовищен недостиг на доброволци.

Може би само след седмица нещата щяха да се променят към по-зле. Все пак, дори и преувеличени, всичките онези слухове все би трябвало да имат някаква основа. Иначе изобщо не биха тръгнали, нали така?

Знаеше обаче, че дори и в него случай няма голям избор.

Тъкмо се бе унесъл, когато вратата на спалното се отвори с трясък...

redsoul66
Мнения: 5
Регистриран: чет юни 26, 2014 6:06 pm

Re: StarCraft фен книжка

Мнение от redsoul66 » чет юни 26, 2014 6:14 pm

Мнение на фен * на играта * : Супер .... има хляб в тази книжка!
Препоръка : Напиши още !
Перфектното Espresso
Най-добрите гумени стелки за алфа ромео: http://nspauto.com/%D0%B0%D0%B2%D1%82%D ... etail.html
Една чудесна риза за подарък: http://ruen.bg/%D0%B4%D0%B0%D0%BC%D1%81 ... 500-detail

shtori
Мнения: 2
Регистриран: чет май 17, 2018 11:19 pm
Контакти:

Re: StarCraft фен книжка

Мнение от shtori » чет май 17, 2018 11:28 pm

Голяма игра! Но еденицата и по скоро експанжън версията.... Двойката дори не съм я играл, но въпреки всичко твърдя, че еденицата си остава класика в жанра. Добра книжка бива те за поет :)
Яд ме е, че така и не направиха филм по играта... а може би им трябва гнига :)

stylish_i
Мнения: 8
Регистриран: чет мар 15, 2018 1:31 pm

Re: StarCraft фен книжка

Мнение от stylish_i » пет юни 22, 2018 9:39 am

Много интересна книжка!

Отговори

Върни се в “Приказки Безкрай!”

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 1 гост