Форумната платформа беше обновена на версия phpbb 3.2. За повече информация моля посетете следната тема

The labyrinth of one's brain

Литературен кът за колективни изяви и разкази, вдъхновени от ролеви игри. Тук може да пуснете разказ за вашите приключения, да пишете историйки с продължение или пък просто да споделите интересни случки и герои от ролеви сесии.
Потребителски аватар
Azmodael
Мнения: 2703
Регистриран: чет юни 03, 2004 9:10 pm
Местоположение: Майна таун
Контакти:

The labyrinth of one's brain

Мнение от Azmodael » пет ное 17, 2006 11:19 pm

Кратък разказ за пробуждането на една магьосница в Света на Мрака.

Пробуждането

Клара Уайтфийлд не можеше да се похвали да е постигнала нещо кой знае какво в живота. Дъщеря на бедно семейство в Чикаго тя беше принудена бързо да си намери работа след завършването на гимназията, иначе я чакаше глад и мизерия, а след това и неизбежната за всяко бедно, красиво и необразовано момиче най-древна професия. Досега, на 24 годишна възраст животът се бе оказал сравнително благосклонен към нея. По природа тя бе надарена с естествена красота и чар и неуморно около нея кръжаха обожатели. Волево и красиво лице, стегнато тяло и приятен за окото бюст, това беше младата Клара. Очите и бяха синьозелени и в тях често трепкаха игриви пламъци, който просто подлудяваха противоположния пол. Никой обаче не предлагаше сериозна връзка, а след няколко краткотрайни афери тя се насити и осъзна, че сериозно предложение щеше да дойде едва, след като тя се издигне в кариерата. След няколко безуспешни опита за работа по вкуса й тя най-накрая беше открила нещо, което й допадаше. От две години работеше опасната работа на полицай под прикритие. Играта пред хора й се отдаваше, от малка се бе научила да лъже убедително, а и да усеща лъжите на хората около себе си. Задачите й често бяха да се прикачи внимателно към набелязания индивид, най-често дребни търговци на дрога из Чикагските улици и да се прави на недостъпна, докато капана щракне или успее да се добере до необходимите доказателства. Досега.
Преди три месеца започна Адът. Новото и назначение беше сериозно и тя подозираше, че ако се справи успешно може би щяха да я повишат. Самата цел беше предполагаем Вносител на дрога, тлъст бизнесмен, за който шефовете й бяха сигурни, че прекарва стока през океана. Да се внедри беше сравнително лесно, оказа се, че дебелакът си пада по красиви брюнетки и като на магия тя стана негова секретарка. Но тогава започнаха халюционациите. Отпървом тя си помисли, че са я дрогирали, после го отдаде на стреса, тъй като един ден замалко не се издаде по изключително глупав начин. Току писмото в пощата ще прилича на малката зелена и много отровна змия, която вчера е видяла по Дискавъри, току главата на целта й бе хилещ се череп… Тя отиде на психиатър, но мърморкото не каза нищо ново. Бла-бла-бла, стрес, да иде на почивка и стандартните му там простотии. И за капак шефът й в полицията започна да се тревожи и беше готов да я извади от операцията. Бай-бай повишение… Всеки ден се събуждаше с ясното съзнание, че кошмарът си е кошмар, че трябва да се вземе в ръце, само за да изпищи, когато отвори вратата и открие отсечена ръка на прага си, която в последствие се оказваше котката на съседите. Нервите й бяха разклатени и тя трепваше при най-малкото движение или звук, само това да мине и почивка.
Днешният ден не беше изключение и Клара се събуди уморена от поредния си кошмар. Насън беше тичала през един безкраен лабиринт без изход, а сега, когато се събуде все едно, че беше тичала из него и наистина. Задъхана, изморена Клара се огледа в малкото си огледало и не хареса отражението. Облече се, измърмори рутинното си проклятие за добро утро, изяде един полуфабрикат, досготвен набързи в микровълновата, облече се и тръгна на работа. Маркони започваше да й се доверява все повече и повече и тя беше сигурна, че ако издържи на напрежението още малко ще го спипа. Щом излезе навън настроението й се пооправи, дори започна да си тананика Шакира докато заключваше входната врата. Каква бе изненадата й щом се обърна! Зад нея неусетно се бяха приближили двама мъже в стоги черни костюми и тя забеляза издутината на хълбока, която индикираше скрито оръжие. Точно беше готова да извика, когато единия разтвори сакото си и срещу нея блесна значката.
-ФБР, госпожице Уайтфийлд. Искаме да ви зададем няколко въпроса.
Изненадана и смутена тя по-скоро по навик отключи вратата и ги покани вътре. Двамата влязоха без да се колебаят и тя заключи след тях. Когато се качи горе намери холът си тънещ в сумрак. Дебелите избелели и стари пердета бяха дръпнати и само няколко лъча светлина си пробиваха път през случайно проядените от молци дупки или кръгчетата от цигари на предишни немарливи наематели. Агентът, проговиорил на вратата започна със сух глас да разказва, сякаш прави доклад пред някого. Фразите му бяха кратки и премерени, лицето безизразно.
-Госпожице Уайтфийлд, ние сме от отдела за борба с организираната престъпност. Става въпрос за сегашната ви задача при Г-н Маркони. Това, което шефовете ви не знаят е, че същият се занимава с внос на оръжия от третите страни, престъпление с мащаб далеч надхвърлящ плахите му опити да влезе в пазара с опиати. И по една нелепа случайност той избра именно вас, вместо няколкото доверени и добре обучени агенти, който бяхме изпратили на прослушването за работа. Касае се за мрежа, която снабдява Чикаго и още поне 10 по-малки града с разнокалибрено оръжие втора ръка, останало от войната в залива и запаси на страните от Варшавския договор. Предполагам и сама си давате сметка за важността на операцията. Но все пак шансът избра вас и аз съм принуден да ви отправя едно предложение-ултиматум. Започнете да работите за нас и под нашите указания или напуснете незабавно работа и отстъпете мястото на професионалистите. Все пак, като се има предвид успешният ви опит в тази професия досега и факта, че вече сте внедрена бихме искали да изберете първата алтернатива. А, да. Също така не е удачно преките ви началници в полицията да знаят, той има връзки там и вече знае точно с каква цел работите при него. Но той със сигурност няма да очаква да ровите около другия му бизнес, като ще ви подхвърля трохи за сегашните си занимания, докато ви вкара в леглото си. За него вие сте една проста, макар и много красива жена. Аз вярвам, че той греши в едното и е прав в другото, вярвам, че вие сте едновременно и интелигиентна, и красива. Затова моля ви, приемете да работите за нас.
За Клара тази кратка и ясна тирада дойде като шок. Агентът имаше умението да представя информацията в лесно разбираем вид и бърза за осмисляне. Докато се осъзнае тя зададе някои допълнителни въпроси, които й бяха отговорени в същия стил. Петнадесет минути по-късно от гърлото й излезе едно сухо и хрипливо „ДА”.

Така започна първият й работен ден за ФБР. Напрежението върху нея се удвои, не утрои и учетвори. А странните сънища насън и наяве никак не й помагаха. И все пак…

Един ден, използвайки отсъствието на шефа си тя се вмъкна в кабинета му. Дебелакът явно я подценяваше, мислеше си, че няма да забележи, че в сейфа той държеше маловажните документи, а важните неща той криеше в тайник под най-долното чекмедже. А и тайника си го биваше, всеки незапознат би задействал капана при отварянето му и малкият резервоар би излял спирт върху белите листове, една малка ел. Запалка щеше да даде нужната искра и воала. Не важни документи, а купчинка пепел. И индикация, че някой е барал там, където не трябва. До ден-два всичко се местеше някъде другаде в добре защитена архива разбира се, но за Клара това не беше проблем. Федералните я снабдиха с миниатюрен фотоапарат с висока разделителна, който правеше невероятно точни снимки, на които и най-малките подросности личаха. Все пак Маркони й беше уредил едно доста плътно наблюдение и агентите й казаха да държи материалите у себе си, до момента, в който събере нужният пълен комплект. Тогава потъваше в неизвестност и вероятно с работа в бюрото, а Маркони към затвора. Тя внимателно отключи тайника и бръкна за фотоапарата, но тогава нещо изквича, или по-скоро изрева в кабинета й. Тя се стресна и бързо заклюючи, посегна към папката с листа, които току-що беше оставила върху бюрото, и точно навреме. В стаята влезе най-омразния „приятел” на Маркони, личният му телохранител Бруно. Той й се усмихна похотливо с неговата хищническа усмивка, тя се направи, че не е забелязала и бързо излезе.

По-дяволите! По-дяволите и пак по-дяволите! Ей сега стана лошо! Усетиха я! Нищо не направиха, не се издадоха, не реагираха. Но тя някак си го знаеше! Нещо в погледа на старата лисица, нещо в очите му. Сякаш сред старото развратно пламъче блещукаше искрата на гнева. Сякаш Бруно вече искаше да и извие врата, не другите неща. Нямаше значение! Прибра се вкъщи, вече имаше достатъчно за да вкара Маркони за два живота зад решетките. Пусна телевизора, влезе в банята. Главата й туптеше от напрежението, или може би кръвното? Както и да е, студената вода не й помогна, само яизнерви още повече. Спусна се към дрехите си, като в движение почти отключи гардероба със служебния й Браунинг. Малкото пистолетче не беше кой знае колко впечатляващо, но беше удобно за криене и като нищо можеше да продупчи нечий стомах. Тя не беше кой знае колко силна, та отката не й пречеше и обикновено истрелите попадаха в мишената на служебното стрелбище. Бельото, дънките, блузата и късото яке, пистолета в джоба, зареден, но със спуснат предпазител. Замисли се за момент накъде сега и думите на говорителката от новинарския екип на Канал 5 достигнаха до нея ”…важният свидетел Джоди Смийт беше убита в охраняваната си квартира, само ден преди да свидетелства пред мафиотския бос по делото, което се основаваше на нейните показание. Полицията още се стреми да научи как извършителите са научили адреса, който ФБР пари в дълбока тайна. Очевидци твърдят, че са чули шум от престрелка и автоматично оръжия, а анонимен полицай сподели с нас, че вътре е станало истинско клане. По непотвърден източник са загинали между трима и петтима агенти, заедно с важната свидетелка. Драги зрители, накъде отива тази страна, щом престъпниците най-безочливо убиват дори хора под пряката закрила на ФБР…”

Стаята като, че ли се разми пред очите й. Закрила ли, като закрилата над тази Джоди. И звука на Калашников, пращаш безотказно малокалибрените си куршуми със смазващи поръжения. Тя се олюля, докато тръгваше към вратата, движеше се с движещата сила на навика, тялото й се струваше далечно. Вратата се затвори без обичайното си скърцане, а коридора се люлееше както шосето в далечината през горещ летен ден. Следващият половин час й се губеше, знаеше, че някак е извикала такси и сега стои пред полицейското уравнение. Шефът й, защо се подлъга изобщо. Самотен глас в съзнанието й се обади, да предупреди с думите на агента, но нямаше кой да го чуе. Тя се заклатушка като пияна по стълбите. Коридорът изглеждаше някакси променен. Пренаселен. Шкембестите ченгета, които й се виждаха едва ли не бащински й се смееха и я сочеха с пръст. Докато се двужеше тя недоумяваше, докато не погледна надолу. Беше чисто гола, бе забравила да се облече!. Но не, те не се смееха на голотата й, нямаше похотливи и заядливи понятия, те сяхаш гледаха душата й. Тя се почувства ужасно оголена, мислите й, страховете, грешките, пороците, дребните шашми, долните дребни мисловни заяждания. Всичко. И те се смееха. И я обсъждаха, сякаш беше самият дявол, не, не дявол. Едно грешно побъркано и проскубано нищожество, което не беше достойно дори да съществува. Смееха се и сочека с пръстите като наденички, грозни и смешни, но мнозинство. Трябваше да избяга, но вратата зад нея беше заключена и залостена. Скачаше, тъчашем блъскаше се в демоните в човешки облик в идиотски кривия коридор към стълбите. Завой, завой, завой. Най-накрая ги достигна. Стълбищетп изглеждаше безкрайно, а по него се движеше всякаква тълпа. Проститутки, наркомани, изнасилвачи, убийци, изверги, най-долната измет в обществото. И всички се смееха на нея. На нея и само на нея. Тя се задъха, стъпалата все по-бавно изчезваха под стъпките й, а гласовете все по-присмехулни и по-силни. Врата, блъскане със сетни сили в нея. Тишина.

Небето беше покрито с мрачни сивкави облаци, една безкрайна стигаща до хоризонта пелена, която никога нямаше да се изчисти и никога нямаше да предупреди за дъжд, сняг или армагедон.Покривът не беше същия, сега от ръба на сградата нямаше петдесет метровата празнота до улицата, а сивкавозеленикава мъгла, която се стелеше сякаш до края на света, а някъде там се сливаше с небосвода в едно цяло. Тишина имаше, но някакси нещо шепнеше, хиляди, милиони гласове тико шепнеха своите тайни, своите мисли. Едно безкрайно неразличимо месиво от думи, страсти, картини и желания. Но дали? Тя се опита да се вслуша, колко изненадващо лесно беше. И осъзна непълнотата на човешкия говор, Как да предадеш всички усещания, цветовете, чувствата с няколко груби звици излезли от такова просто устройство като фонетичния апарат? За миг тя се загуби в това множество, гласовете бяха един от друг все по-отвратителни. Физическият глас рядко издава тайните мислички на своя собственик. Лицемерието, завистта, похотта, скритата омраза. Колко безкрайно улеснява общуването все пак…
С усилие на волята, която се появи незнайно накъде тя се обърна. Гласовете мамеха, но и отвращаваха. Затова тайните са тайни, за да се крият в тайна. На мястото на вратата, през която бе влязла се извисявашя странна кула от желязо, формата далечно напомняше на свит и насочен към мъглявите простори над нея юмрук. Като омагьосана тя прекрачи в сянката на неизвестността. От пода стърчаха множество обелиски, стотици хиляди вероятно и всеки носеще по едно име. Множество от обелиските грееха в мека собствена светлина, но още повече бяха помътнели и потъмнели от времето в една мътносивкава патина. А един грееше ярко, един празен обелиск, без име. Без да знае защо и как, тя отиде до него и с изящен почерк, какъвто никога не бе притежавала написа с нокът собствените си имена – Клара Патерсън Уайтфийлд. Кулата бавно потъмня…

Събуди се прегърнала един комин на плоския покрив на наетата от нея къща. Ноктите й бяха издраскани, а на комина тя позна собственото си име в типичните за нея драскулки.

Така започна всичко.

Потребителски аватар
Azmodael
Мнения: 2703
Регистриран: чет юни 03, 2004 9:10 pm
Местоположение: Майна таун
Контакти:

Мнение от Azmodael » пет ное 17, 2006 11:22 pm

Приемат се критики всякакви, особенно по стила и правопис/пунктоация. Моля Модераторката, която не идва на срещите да не трие критиките, освен ако не са откровено идиотски.

aiza
Мнения: 1
Регистриран: пон сеп 02, 2013 12:54 pm

Re: The labyrinth of one's brain

Мнение от aiza » пон сеп 02, 2013 12:58 pm

Добре де! Сега кво правим? Няма ли да научим, какво е туй Аларга и кой в крайна сметка е бил Били Боунс. Също така къде изчезна Rezo след като ни подкукороса да започнем цялата тази работа и чийто персонаж се опитах да забъркам с този "свят на безплътните" след сцената на разговора с несъществуващия човек в страноприемницата.
Are you interested in pass-4sure dumpsl? Get our self paced wikipedia and University of Washington

Потребителски аватар
Tinuviel
Мнения: 688
Регистриран: ср авг 21, 2002 10:36 pm
Местоположение: София
Контакти:

Re: The labyrinth of one's brain

Мнение от Tinuviel » пон сеп 02, 2013 1:29 pm

Ако бях родила когато този пост беше публикуван, след две седмици детето ще тръгне на училище..
Illegitimi non carborundum

Потребителски аватар
Azmodael
Мнения: 2703
Регистриран: чет юни 03, 2004 9:10 pm
Местоположение: Майна таун
Контакти:

Re: The labyrinth of one's brain

Мнение от Azmodael » чет сеп 05, 2013 9:42 pm

Гледам какво съм писал и тръпна в ужас. Turn undead!!!

Отговори

Върни се в “Приказки Безкрай!”

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 1 гост