Форумната платформа беше обновена на версия phpbb 3.2. За повече информация моля посетете следната тема

[WoD] Парад на суетата

Литературен кът за колективни изяви и разкази, вдъхновени от ролеви игри. Тук може да пуснете разказ за вашите приключения, да пишете историйки с продължение или пък просто да споделите интересни случки и герои от ролеви сесии.
Потребителски аватар
DeepBlue
Grandinquisitor
Мнения: 1527
Регистриран: вт юни 18, 2002 7:42 pm
Местоположение: София
Контакти:

[WoD] Парад на суетата

Мнение от DeepBlue » чет ное 02, 2006 12:25 pm

Това беше написано след една особено драматична сесия в играта ни по Светът на Мрака преди хм... години вече:). Първо начално го пуснах в стария форум на Ребелиън, но мисля че мястото му е за тук.
Някои разяснения:
Играчи:
Андре Салазар - тореадор, испанец, пианист (DeepBlue)
Борис Малаков - бруджа, руснак, бивш агент на КГБ (Lord_Vader)
Франк Леон - бруджа, британец, бивш йомен и рицар. Сир на Тара Щайнер. (Yago)
Марко Бертолучи - бруджа, италианец, бивш член на мафията, наемен убиец и наркопласьор. Отива в Лондон да подпомогне другите двама бруджа от групата. (The_Overmind)

Неигрови персонажи:
Саиф Хата - асамит отстъпник*
Фатима Ал Фаяди - асамит отстъпник
Доналд Уилет - вентру, примоген в Лондон
Тара Щайнер - смъртна, която известно време е гул на Салазар, в последствие Превърната незаконно от Леон
Магдалена (Маги) - любовница и гул на Салазар
Шалимар - артистичен псевдоним на известна певицата, която групата спаси от атентат и укрива в момента
Стела Аязи - предполагаем върколак, живее в парк-гора край Лондон
И самото творение:):


Парад на суетата

Учудващо е как смъртните могат да бъдат толкова наивни. Още по-учудващо е колко заслепени можем да бъдем ние, безсмъртните, вярващи в собствената си сила и непогрешимост... Е поне тези от нас, които все още вярват в такива неща.
Когато тръгнахме да преследваме ловците, все още вярвахме, че се опитваме да спасим Тара. По-късно се оказа, че всъщност тя не се е нуждаела от това.

А сега е мъртва.

Когато настигнахме колата им, тримата Бруджи решиха да открият огън. Не успяха да ги спрат – ловците се бяха подготвили. Дори отвърнаха на огъня с някакво огромно пукало. Лавирах доколкото можах, но не беше особено успешно – двигателят задимя. По дяволите, втора кола за по-малко от месец... противно! Леон скочи от Пежото и успя да ги настигне (ех, дисциплини, дисциплини). Ние трябваше да спрем.

Е, лошият късмет за вечерта не спря – защо, по дяволите, точно тогава трябваше да изскочи полицейската кола? Марко тръгна да бяга пред тях, докато ние се измъкнем. Малакоф не му мисли дълго и им отпра един откос. Не ги уби, но се забиха в уличен стълб. Докато двамата с Бертолучи се „занимаваха” с тях докладвах, че Пежото е откраднато и изнесох ценните притежания от него. След това накарах Борис да му вкара една граната от подцевния си гранатомет.

Затичахме след колата на ловците. И както отново закъсняхме. Леон уби проповедника с един удар, докато се опитваше да защити Тара... или поне така изглеждаше. Тя се измъкна и отиде до последния останал от ловците. Прегърна го и той я прониза. Франк го изхвърли на няколко метра, но късно. След това младежа се самовзриви.

Тара беше мъртва. Леон само се увери в това. За миг си помислих, че ще се опита отново да я превърне, когато ми просветна – тя беше МЪРТВА. Не унищожена, а мъртва.

Обадих се на Аязи и я попитах дали има къде да се погребе някой около обиталището й. Каза че има. Помолих я да ме чака там, където се бяхме срещнали предната вечер. И да носи лопата.

Изблъсках Леон от нея, доколкото беше възможно, хвърлиха сака на Малакоф и я вдигнах. Опитах се да се измъкна, Франк ме последва. На първата улица, която ми попадна пред поглед,а я оставих, изправих се пред поредния автомобил и я насочих пистолет. Нещастният глупак вътре спря и побягна.

Внесох я в автомобила, но Леон успя и той да се намести. Насочих Глока към главата му и му изсъсквах „Не ме интересува какви чувства СМЯТАШ, че имаш към Детето си. Аз започнах всичко, аз ще го завърша. Сам!”. Не че щях да му направя кой знае, дори и да го гръмна в главата, но все още разчитах на здравия му разум и уважението към собствените ми чувства. По дяволите, то я превърна, след като ме увери, че нищо няма да й се случи!

Глупакът се инатеше. От по-продължителна препирня ни спаси шумът на полицейския вертолет. Затворих вратата и подкарах бавно. Обясних му, че когато се измъкнем от областта, ще го оставя на удобно място и нека той ме остави да я погреба сам. Побесня. Опита се да ме прикове към волана, а аз инстинктивно го прострелях. Не че имаше особено значение за него – дори и на малко кръв той си оставаше голям боец. Бруджа, какво да ги правиш – ако не бяха толкова добри бойци, щяха да са по-безполезен клан и от нас. Все пак това май му охлади страстите и продължихме. Оставих Малакоф и Марко да се оправят сами. Поне се надявах на достатъчно здрав разум в последния, макар че се бях запознал, едва тази вечер с него. Както казах – Бруджа... а сега бях наказан да се разправям с трима от този клан.

Спрях на подходящо кръстовище, когато се измъкнахме от квартала. Отново го помолих да слезе. Побесня и започна да ме души. Звярът не остава много здрава мисъл в главата ти, когато те обладае. Почти реших да се оставя да ме докара до торпор, щом му носи удоволствие. Но, по дяволите, малко по-късно реших, че няма да се дам толкова лесно. Писна ми разни да ми се налагат, още повече когато става дума за смъртта на някого, на когото толкова държах. Защо? Не знам, не мога да обясня. Тези неща просто стават.

Сграбчих пистолета и се опитах отново да го прострелям. Е, този път не успях. Той продължаваше да ме души и да се опитва да ме размаже в колата. Мамка му! Захапах го – почти никой не може да удържи на Целувката. Не беше останала много вите в него. Пуснах го, когато се успокои. Изглеждаше мъртъв... но не изглеждаме ли всички ние така винаги? И наистина ли са мъртви душите, както и телата ни? По дяволите. Прихванах го с колана. Затворих вратата и подкарах.

Стела ме чакаше на уреченото място с лопата в ръка. А върколаците били най-страшните ни врагове, а? Измъкнах тялото на Тара от колата и я заключих. Помолих Аязи да ме заведе на подходящо място. Навлязохме в гората и ми показа едно подходящо според нея дърво. Доколкото видях на тъмнината наистина беше красиво място. Взех лопатата и започнах да копая гроба. По някое време тя ме попита дали не искам помощ. „Не”. А искам ли да остане с мен? Свих рамене. Усетих я как се отдалечи.

Положих Тара в гроба и я целунах за последно. Закрих лицето й и запълних гроба. Сбогом, моя приятелко. Или поне аз се блазня да те наричам така. Не успях да изпълня обещанието си винаги да съм до теб, когато ти трябвам. Може би всъщност не сме чак толкова велики, за колкото се мислим. Знам, че накрая ни намрази за това, което сме. Не е като да няма за какво. Надявам се, че все пак да си разбрала, че има и различни – Саиф, Фатима ... Щом двама асамити могат да се променят толкова, може би все пак има надежда за нашия вид? И за вашия. Сбогом и приятно пътуване отвъд... ако има къде. Дано там да бъдеш добре и да има кой да те опази по-добре от мен. Може би това наистина е по-добра съдба за теб от безкрайните нощи, на които ние сме проклети.

Някой някога (може би Сайкс, докато беше жив?) ми беше казал, че понякога за програмистите е по-добре да зарежат целия проект и да го напишат наново, ако се окаже, че в него има твърде много грешки. Е, нашият вселенски програмист май е избрал този подход. И знаеш ли какво? Майната ти нещастно божество! Прокле ни и ни заряза в този свят без надежда за изкупление, така ли? Не успя да поправиш грешките си? Може би в края на краищата не си нищо повече от нас и от смъртните – един нещастник, нямащ достатъчно сила да приеме и поправи делата си. Майната ти! Аз ще живея (не-живея?) и ще докажа, че не си прав, нещастно, дребно копеленце! Пък ако ще и да се продъня в Ада след това!

Преди години приех Превръщането от страх от Смъртта, Великата Съдница, и от страх че няма нищо след това. Но така и не успях да избягам от нея – всичко до което се докосвам се превръща в прах, всичко, което съм обичал, умира. А се присмивах в началото на приказките за Проклятието. Диего беше прав, но Диего беше на 400 тогава. А аз едва на 27, едва видял колко хубав може да бъде животът. Не е извинение – и тогава си мислех, че зная на какво се подлагам. И сега все още МИСЛЯ, че знам.

Какво ми остава? Все още ме е страх от Смъртта, макар че напоследък, поемам абсолютно излишни рискове. Искам да си докажа, че съм по-силен от нея ли? Не съм готов да се предам на забвението. А и с всяка нощ има все повече и повече неща, които трябва да свърша. Какво пък, поне вече знам, че мога да се опитам да направя хората по-добри... ако ще и това да струва всеки път по частичка от душата ми... която уж нямам. Не са ми останали много близки хора, но ще се постарая да дам всичко от себе си, за да разберат колко ги обичам. Доколкото изобщо познавам вече това чувство. Започвам да разбирам защо Диего изтреби цяла банда веднъж, само защото един се беше опитал да изнасили Франциска. Тогава го смятах за излишно усилие – да изтребиш 27 души заради прегрешението на един. Особено след като си го разкъсал с голи ръце на парчета за назидание на останалите. Сега май вече разбирам. След толкова години това, което ми остава е да се вкопча в неживота си и в съдбата на обичаните си хора... А те са все по-малко и по-малко. А да, забравих, и да се отдам на това, в което съм най-добър – пианото. Все още мисля, че съм по-добър пианист, отколкото убиец.

Успях ли да те убедя и теб в това? Не знам, надявам се. Сбогом, скъпа приятелко.

Насилих мъртвото си тяло да пролее няколко сълзи над гроба й. И не чак толкова изненадващо на мястото, където ги погълна пръстта, поникна растение. Изглеждаше като бурен. Бурени ли сме ние? Или пък все още не сме загубили способността си да творим живот? Откъснах малко от него заедно с почвата и се запътих обратно.

Аязи и Леон си говореха нещо. Приближих се и й показах какво съм получил в замяна на сълзите си. Тя се учуди и каза, че досега е слушала само легенди за това нощно растение. Предложих го на Леон, но той отказа. Попитах го ще идва ли обратно. Не, предпочитал да остане тук, стига да има къде да се скрие от слънцето през деня. Стела отвърна, че ще се намери къде. Върколак? Как ли не. Дали наистина е по-добра от всички нас? Не знам, вече нямам вяра в никой. Почти никой.

Заминавам за Истанбул, крайно време е да се срещна с Фатима отново.

Как човек може да има вяра в един асамит? И то само заради един поглед в една картина? А ако ти е показала след 90 години живот в мрака отново изгрева? Не знам, в момента търся отговори на въпросите си, но вместо тях получавам само повече въпроси.

Запалих колата и се прибрах в града. Зарязах я на първото удобно място и взех такси до „Касъл”. Събудих Маги и Шалимар. Предложих им да пътуваме до Истанбул на следващата вечер. „Оо, но защо не ми каза по-рано?”. „Загубих приятел тази вечер, искам да се махна за малко.” „Амиии, Шефа, работата... Всъщност разбира се, че идвам с теб! Никога не съм била в Ориента.” Прегърнах я.

Шалимар също се съгласи. Тъкмо щеше да изпробва новата си самоличност. Стига Малакоф да успее да набави паспорта другата вечер. Като заговорихме за Малакоф... „Да, оправих ме се. Сега се прибирам към ... ти знаеш къде.” Добре, ще се видим утре вечер.

Прибрах се в новото си жилище. „Ню Проджектс”. Уилет знаеше как да съблазнява хората. Можех ли да се надявам, че картината е променила и него, както Саиф и Фатима? Толкова време го бях смятал за основния си враг. Доколко изобщо можеш да смяташ за враг личност, за която си не повече от мравка? Природните стихии не са зли, нали? А беше ли той стихията, която заплашваше да ни помете? Въпроси, задаващи други въпроси, задаващи други въпроси...

Оставих Маги да се порадва още малко на новото ни жилище и да легне да спи. А аз се настаних пред огромния прозорец с изглед към нощен Лондон и зачаках изгрева. Може би все пак се надявах в технологията на Уилет да има пробойна и да усетя как лъчите на Слънцето ме изгарят...

Нямаше такава.

Заспах върху кушетката пред прозореца. Дълбокия, безпаметен сън на немъртъв.

Потребителски аватар
Dragony
Мнения: 363
Регистриран: пет апр 09, 2004 3:17 pm
Местоположение: София
Контакти:

Re: [WoD] Парад на суетата

Мнение от Dragony » пон мар 12, 2012 11:18 pm

Благодаря, Дийп! Бях забравил тези сесии от предо 7-8 години. Сега, четейки това, осъзнавам колко ми липсват :)
"... и изрече с глас, наподобяващ шума на вятъра: Сам! И какво от това? Аз съм дошъл сам и сам ще си отида в мъглата."

Отговори

Върни се в “Приказки Безкрай!”

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 1 гост