Форумната платформа беше обновена на версия phpbb 3.2. За повече информация моля посетете следната тема

Пратка на Съдбата

Литературен кът за колективни изяви и разкази, вдъхновени от ролеви игри. Тук може да пуснете разказ за вашите приключения, да пишете историйки с продължение или пък просто да споделите интересни случки и герои от ролеви сесии.
Потребителски аватар
ChiFFuTa
Мнения: 103
Регистриран: вт юни 01, 2004 1:15 pm
Местоположение: Gotham City
Контакти:

Пратка на Съдбата

Мнение от ChiFFuTa » пон яну 30, 2006 2:19 am

Пратка на Съдбата

Излизайки от клуба на Дон Микеле, в главата ми се върти
само една мисъл: Предавам пакета с дрогата на главорезите на Джино,
съответно връщам получените пари на Дон-а и се махам. Махам се
веднъж завинаги от този град. Взимам Рина, колата, парите и
изчезваме. Изчезваме на север. Далече на север. Там където ще мога
да усигоря на сина си едно нормално детство, такова каквото не можах
да имам аз.
В гъстата мъгла, обхванала улиците по това време на нощта,
светлините от фенерите силно ми напомнят на фаровете в морето,
служещи за ориентир на изгубилите се кораби. Следвам ги и се
опитвам да не мисля за предстоящата среща. Всичко трябва да мине
гладко. Дон Микеле не би ме изпратил без охрана, ако имаше някакви
опасения. А и с Джино се познават отдавна и едва ли биха развалили
отношенията си заради един пакет кокаин... Kолкото и чист да беше той.
Няма причина да бъда притеснен...
- Стойте на място! Часова полиция.
Дали заради мъглата или отнесен в мислите си не съм забелязал
скапаните ченгета. Много пъти съм им се измъквал, и този с нищо не е
по-различен.
- Документите моля.
Изваждам от задния си джоб на старите ми, прокъсани дънки
измачканите докумети, удостоверяващи, че виждате ли гражданинът Н. М.
това съм аз, и ги връчвам спокойно на кварталния, гледайки го
право в очите, за да разсея и капката съмнение за някакъв вид уплаха.
- Къде в този късен час господине? По работа...
- Майка ми ме повика. Болна е - прекъсвам го преди да довърши
мисълта си, за да види, че наистина бързам.
- Аха... Така значи.
Стандартната проверка, която извършват, се състои в това да
проверат дали не съм осъждан. Ако ме сметнат за подозрителен са в
правото си да ме пребъркат - в този случай просто ще трябва да се
гоним. За щастие има мъгла...
- Не сте осъждан - плътният глас на ченгето отекна в тишината. -
Въпреки това полицай Бригита ще ви претърси. Ще отнеме най-много
минутка, уверявам ви.
Когато знаеш възможните изходи от дадена ситуация, знаеш и
шансовете всеки един от тях да се окаже успешен. В момента аз имам
предимство - нощ е, има гъста мъгла и едва ли един минаващ 50-те
квартален, заедно с младата си помощничка ще могат да ме догонят.
Шансът да избягам е доста голям. Шансът да избягам, без да открият
обаче огън. Ако някой стреля - вероятността да им се изплъзна т.е. да
не ме ранят е минимална.
- Разбира се - казвам убедително аз, за да имам предимството на
изненадата. Те все още си мислят, че отивам при болната си майка.
Русата полицайка се приближава към мен, пулсът ми набира
ускорение подобно това на новата гордост на Италия - Ф50, поглеждам
в очите кварталния, после нея, и в следващия миг бягам. Чувам
изстрел - несъмнено предопредителен. Това значи, че единият от
двамата е изгубил време, изкарвайки пистолета, и ми остава да
надбягам само другия.
- Спри или ще стрелям! - проехтява гласът на младата служителка
на закона.
Не ти стиска - помислям си веднага. И наистина не й стиска - тя
отново тръгва да тича след мен. Бягам и чувам стъпките й зад гърба
си. Студеният въздух се настанява в гърлото ми. Сърцето ми бие по-
силно от камбаните на Ватиканската черква при опело. Не знам отколко
време бягаме, но силите започват бавно да ме напускат, краката ми се
изморяват с всяка изминала секунда. Главата ми пулсира, очите ми се
насълзяват. За миг си помислям, че всичко ще свърши, всичко ще
свърши много скоро... Чувам как стъпките зад мен се забавят и
разпокъсват... Спасен съм... Младата натегачка се отказа. Лошото е, че
съм закъснял за срещата с горилите на Джино, и че в кварталният
останаха документите ми. Но и двете не ме интересуват много, защото
скоро се махам от този проклет град, от тази проклета държава.
Наваксвам няколко преки с леко разпускащо бягане и тъй като
трябва да измина същия път, по който се гонихме, заобикалям като
всяка секунда се ослушвам за стъпки от разярени ченгета. Още малко и
ще стигна до ул. Корминя. Поглеждам фалшивия си ролекс -
закъснявам с повече от половин час. Дано онези ме чакат. Ако
сделката не се осъществи, няма да си получа парите и всичко пропада.
В мъглата различавам силуетите на трима едри, направо огромни
мъже.
- Къде се бавиш бе нещастник! Половин час те чакаме в тоя студ!
Ами ако минат куки!
- Имах опашка и трябваше да пообикалям - казвам строго аз, за да
разберат, че наистина съм имал основателна причина да ги карам да
чакат.
При думите ми един от тримата хуква в посоката, от която дойдох.
Явно за да се увери, че съм се изплъзнал на преследвачите.
- Носиш ли грамажа? - пита същият, който преди секунди ме нарече
"нещастник".
- Естествено. Дай да преброя парите.
Ако този с когото разговарям е приказливата горила, онзи когото
побягна е търчащата, то мълчаливата отваря едно малко куфарче и аз
набързо преброявам парите в него. Всичко е изрядно. Посягам към
вътрешния си джоб, изваждам пакета с кокаина и го подавам на
приказливия. Взимам куфарчето с парите и си придавам важност, като
казвам:
- Без съмнение Дон Микел ще остане доволен.
Двамата само се споглеждат и без особени емоции тръгват надолу
по улицата. Сега остава само да върна парите на Микеле.

* * *

Влизам в клуба, държан от кокаиновия бос на Сицилия и с вдигната
глава се запътвам към отделението на Дон-а. Охраната му е предопредена
за идването ми и веднага щом ме вижда, ми прави път. На
канапето от алигаторска кожа, в компанията на две млади мулатки,
захапал кубинска пура, седи Микеле и посяга към 30-годишния коняк
на масата пред него.
- Седни - нарежда ми спокойно той. - Да разбирам ли, че всичко е
минало гладко?
- Да, Дон Микеле. Без усложнения - казвам аз и оставям на масата
куфарчето.
- Чудесно! Ето твоята печалба за изминалия месец - Микеле прави
знак на един от телохранителите и той донася дебела пачка с пари.
Дон-ът ми подава парите и аз ги прибирам във вътрешния джоб на
коженото си яке.
- Забавлявай се сега. Утре ни чака работа.
- Предпочитам да се прибера вкъщи. Рина ме очаква.
- А, да, Рина. Тичай при нея тогава - усмихва се Дон-ът и аз не
чакам втора покана.
Излизам от "Безкраен Танц" и се запътвам към първата телефонна
кабина. Звъня на Рина. Полицайте сигурно вече са я навестили в
апартамента.
- Ники е. Добре ли си?
- Ти добре ли си? Някакви ченгета досега ме разпитваха, за кого
работиш и защо може да си бягал. Защо си бягал от тях Ники?
- Ще ти разкажа после. Вземи парите и ела с колата на мястото,
където се срещнахме за първи път след 20 минути. Ще те чакам там.
Затварям. Полицията може да е сложила подслушвателни
устройства в апартамента и сега да проследи Рина. Трябва да съм
много внимателен. Запътвам се към кафенето "Пресназа", по-
съсредоточен от когато и да било. Избирам подходящо място и
започвам да чакам. Белият Фиат скоро се показва от ъгъла на улицата.
Не виждам нищо подозрително. Трябва да се уверя напълно. Ще
почакам още малко. Минават десет минути и аз напускам прикритието
си. Рина ме вижда и запалва колата. Научил съм я какво да прави в
подобни ситуации. Влизам в колата, целувам единственото същество,
което съм обичал някога и с изненада усещам дулото на пистолета,
опрян в главата ми. Полицайте си свършиха работата този път.
Оставили са човек на задната седалка.
- Кълна се не знаех - прошепва Рина.
- Знам.
- Господине, слезте от колата, без да правите излишни движения.
Следвам заповедта. Знам, че не могат да ме осъдят за повече от
година, защото единственото ми престъпление е неподчинението на
полицейската наредба. Ченгето ми слага белезници и се обажда по
радиостанцията. Казвам на Рина да извади парите от джоба
на якето ми и й припомням какво трябва да направи на сутринта.
Обещавам й, че след като излежа присъдата, веднага ще се отправя на
север - там, където ще е тя, заедно с бъдещия ми син. Обещавам й че
всичко ще се оправи. Обещавам й безброй неща, които никога няма да
станат реалност, когато утре хората на Дон Микеле в полицията му
разкажат за случката, за моята нелоялност. Сбогувам се с Рина и
очаквам съдбата си, по-неясна отвсякога.




Време е за вашите мнения и критики :roll: относно това разказче.
Вярно че не е фентъзи, но бях на gangster-story вълна, когато го писах.
Както се вижда, разказът е с open-end, така че много бих се зарадвал, ако някой го продължи.
Име на героя - Нико Морети. Години - около 23. Развитие на действието - Италия, 1995 година.

Отговори

Върни се в “Приказки Безкрай!”

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 1 гост