Форумната платформа беше обновена на версия phpbb 3.2. За повече информация моля посетете следната тема

Детективски Хроники на XXI век [modern times]

Литературен кът за колективни изяви и разкази, вдъхновени от ролеви игри. Тук може да пуснете разказ за вашите приключения, да пишете историйки с продължение или пък просто да споделите интересни случки и герои от ролеви сесии.
Потребителски аватар
Tinuviel
Мнения: 688
Регистриран: ср авг 21, 2002 10:36 pm
Местоположение: София
Контакти:

Детективски Хроники на XXI век [modern times]

Мнение от Tinuviel » съб ное 05, 2005 1:13 pm

Запазвам този пост за правила, герои и обяснения.
Beware!
Това е история с продължение, другия участник е Станимир.
Illegitimi non carborundum

Потребителски аватар
Tinuviel
Мнения: 688
Регистриран: ср авг 21, 2002 10:36 pm
Местоположение: София
Контакти:

Началото

Мнение от Tinuviel » съб ное 05, 2005 1:20 pm

Пътеката беше вече почистена, както всяка друга сутрин. Една обиколка, две.. Когато станат пет ще направи няколко изкачвания и слизания по стълбищата между седалките на зрителите и после ще свие към изхода на стадиона. Махва с ръка на пазача, той я познава и отваря вратата преди да е стигнала до него, за да не й разваля ритъма. Поздравява го и отминава по булеварда, после през парка към офиса. Хубаво е човек да има навици, особено когато са здравословни.

Музиката от портативния плейър на врата й заглушава почти всякакви градски звуци, които биха могли да отвлекат вниманието й и мислите й, затова очите й се въртят бясно към устните на малкото хора, които подминава, редките коли, които минават покрай тротоара й, уличните платна, когато пресича улицата. Почти като хората, загубили слуха си, които се опитват да наваксат липсата на едно сетиво с останалите налични.

Свива зад ъгъла и вече е на тяхната пресечка. Машинално отбелязва, че една кола е паркирала още в тази ранна утрин на другия ъгъл. Черна, Волво, модел от последните три години, временна регистрация за кола от чужбина. ”По дяволите!” Старае се да не наруши ритъма си, минавайки покрай сградата, в която се намира офисът им. Подминава я, след това оглежда улицата, пресича я и минава непукистки покрай наблюдателите. Затъмнени стъкла, никакви отличителни знаци, дори от застрахователна компания. Подминава колата. Никой не излиза, не я спира. Остава й малката надежда, че с прибраната коса и рефлекторните очила някой не я е разпознал..

Сви на ъгъла и на следващата пряка отново пресече улицата и сви отново. Не виждаше колата, а и със сигурност не можеше да я чуе. Както бягаше изключи музиката и набра Фил. Пет часа сутринта и единствените живи души наоколо бяха камионите за боклук и хората, които се прибираха от нощна смяна. Свободно. Свободно. Краката й продължаваха да се движат на автопилот, докато умът й летеше търсейки изход от ситуацията. Свободно. Свободно. Нали случаят беше приключен, защо бяха тези гости? Изпращяване, стабилен мъжки глас с лек метален отзвук ”Много добре знаете на кой сте се обадили, затова карайте по същество..”, изпиукването на гласовия секретар.

- Фил, дигни телефона! - Ляв крак, десен. - Знам, че си там, Фил, събуди се! - Ляв, десен.. - ПО ДЯВОЛИТЕ, ФИЛИП, СЪБУДИ СЕ! ТРЕВОГА! ФИЛИП! СТАВАЙ ВЕДНАГА!
Отново изпращяване, кратка пауза и изкашляне.
- Какво става? - сънен мъжки глас, дрезгав и леко прегракнал.
- Пред офиса имаше опашка, черно волво, временна регистрация. Също като колата, която ми даде да проверя оня ден.. Фил, слушаш ли ме?
- Качвала ли си се към офиса?
- Не, не съм, не съм толкова глупава!
- Спокойно, къде се намираш в момента?
- Тичам по някакви улички към нас. Трябва да се преоблека и да си взема нещата. Почти вкъщи съм, още няколко пресечки..
- Случай внимателно. Огледай внимателно улицата пред вас преди да се прибереш. Дори да има една непозната кола - въобще не се вясвай - ще си вземеш душ в някой хотел, ясно?
- А ти?
- Аз се омитам от тук. Не се обаждай повече на този телефон, за разлика от твоя е вписан в указателите. Аз ще ти се обадя. И дори всичко да е наред пред вас - вземи си багажа и се омитай - две до три минути и да те няма. Разбра ли?
- Разбрах, но..
- Какво но?
- Какво, по дяволите, става, Фил? Нали случая беше приключен!
- Очевидно не е. Ще се чуем скоро.

Свободно. Свободно. Тя се пресегна, изключи телефонната връзка и за първи път през последните стотина минути намали темпото и спря, подпирайки се на един уличен стълб. След това го изрита ядно, изпсува и се затича към дома си - апартамент в сравнително спокойна десететажна сграда. На улицата нямаше никой, може би бяха минали петнайсетина минути откакто видя онази черна кола и се оглеждаше внимателно зад всеки ъгъл. Кимна на портиера и го помоли да й извика такси. ”Пак ли заминавате, госпожице Кобрети?” Три минути, каза Филип. Куфарът за спешни случаи стоеше полуготов още от миналата седмица, когато я беше предупредил, че работата може да загрубее. Но нали случая беше приключен!

Прибра бързо лаптопа, кутийката с паметите, документи, пари, пистолета, който Фил й беше подарил миналата година, кутията с патрони. Нямаше време да се преоблича, затова просто свали шапката, нахлузи някаква дълга пола, сложи едно яке отгоре, а в асансьора надолу успя даже да смени маратонките си с някакви боти, които бе купила преди да поемат случая и оттогава стояха във фирмената торбичка в коридора. И така, куфар, торбата с маратонките, усмивка към портиера, разтърсва коса и влиза в таксито. ”Към летището.” Докато се отдалечаваха по булеварда се обърна и й се стори, че видя кола спряла пред сградата й. Но може би си въобразяваше..

На летището слезе от таксито, влезе вътре, купи си справочник и кафе от закусвалнята и отново си взе такси към произволен хотел, който беше избрала. Записа се под името на една от съседките й от долния етаж и плати в брой за два дни. Нанесе се, включи телефона си да се зарежда, пусна водата във банята и изрита ядосано потните си дрехи в единя ъгъл на стаята. Часът бе шест и половина сутринта и по това време обикновено закусваше, четеше сутрешните новини и се радваше на спокойното утро. Влизайки под душа си напомни да удуши партньора си, защото очевидно случая не бил приключил..
Illegitimi non carborundum

Потребителски аватар
CTAHuMuP
Self-righteous
Мнения: 8349
Регистриран: нед фев 17, 2002 8:33 pm
Местоположение: София Любим клас: Паладин Любим цитат: Аз мога

Мнение от CTAHuMuP » пон ное 07, 2005 12:58 pm

Филип затвори телефона със замислено изражение и погледна часовника на панела му. 05:23. "Филип, тревога, волвото е пред офиса!". Ако това беше някоя от "безобидните" шегички на малката, които обичаше да му устройва в събота сутрин, щеше да я.. накара да изчисти офиса за наказание. Както и да е, трябваше да провери. Стана и установи, че все още е с костюма, с който беше излязъл по баровете снощи. Бръкна под лявата си мишница и успокоен напипа кобура и Глока в него. Обикновено го слагаше под възглавницата, но явно снощи се е прибрал толкова спиртосан, че е забравил да направи дори и това. "Лошо", помисли си той, "Остаряваш, капитане".

Леко клатушкайки се отиде до кухнята и отвори хладилника. Погледът му се заигра по стройно подредените кутийки бира, но накрая Филип с въздишка извади кофичката кисело мляко и бутилката минерална вода, които Кобрети винаги оставяше вътре за случаи като този. Успя да намери чиста чаша от шкафа над мивката и се огледа наоколо, докато си правеше айрана. Хм, може би ще я накара да изчисти апартамента му, не офиса. Всъщност, ако наистина малката се ебаваше, щеше да я накара да изчисти и двете помещения, реши той и с доволна усмивка надигна чашата с айран.

В този миг го усети. Натрапчивото шесто чувство, което всички добри ченгета притежават. Настръхването на космите на врата, нахлуването на адреналина, бързото биене на сърцето, когато наблизо дебне невидяна още опасност. Филип се беше научил да вярва на този инстинкт и затова реакциите му бяха почти несъзнателни. Хвърли се на пода и мълниеносно извади Глока част от секундата преди автоматичния откос да мине там, където беше гърба му и да надупчи стената. Както обикновено в такива случаи времето се разтегна и започна да върви като в забавен каданс от евтин екшън, и той имаше възможност да помисли над ситуацията.

Убиец, достатъчно опитен, че да премине през алармата и ключалките на входната врата и достатъчно тих, че да не възбуди тренирания слух на Филип, използващ автоматично оръжие със заглушител, който не издава дори характерните дрезгави хрипове, със сигурност носи предпазна жилетка. Вероятно и миниприбор за нощно виждане, защото в апартамента беше тъмно и докато Филип се ориентираше без проблеми на оскъдните градски светлини, проникващи през прозорците, то за незапознат с обстановката човек това беше невъзможно. Със сигурност имаше и сателитно проследяващо устройство, настроено на вълните на клетъчния телефон на Филип, което значеше, че където и да избяга, преследвачът му можеше да идентифицира местоположението му с точност до 3 метра или нещо такова му плямпаше веднъж Кобрети. Още тогава й каза, че трябва да се отърват от телефоните. Освен това вероятно убиецът не е сам, никой не изпраща само един човек да убие ченге с 15 годишен опит и репутация като тази на Филип. Всичко това водеше до едно решение на уравнението - мъртъв Филип. Имаше само едно преимущество пред нападателите си - те искаха да бъдат тихи и да не привличат вниманието върху себе си.

В този миг времето се върна в нормалната си скорост и Филип трябваше да действа. От позицията си на пода мерна фигурата на убиеца в очертанията на вратата и пусна два кратки откоса в посоката, където в сумрака му се стори, че трябва да са краката му. Острият пукот на Глока раздра нощната тишина заедно с вика на болка откъм черната фигура и Филип знаеше, че вече поне трима от съседите му набират 911. Стана бързо на крака и ритна масата към гърчещото се на пода тяло, след това скочи върху нея, претърколи се и падна точно върху вдигащия автомата си копой. Хеклер и Кох от олекотена алуминиева сплав, какъвто използват немските спец части, забеляза Филип. Такава играчка струваше колкото шестмесечната му заплата като полицейски капитан. Изби го встрани, вкара дулото на Глока в устата на превърналия се в жертва убиец и натисна спусъка. Фонтан от кръв, мозък и други секрети го обля и превърна костюма му в картина на импресионист, но Филип нямаше време да мисли за това. Веднага скочи на крака и застана до вратата, молейки се партньорът на убиеца да не се сети колко тънки са стените в тези кооперации. Напрегна слуха си, но не чу нищо обезпокоително.

Нямаше време, ченгетата щяха да са тук до 3 минути, а нямаше желание да губи дни в обяснения и протоколи. Не и когато Кобрети беше някъде навън, сама и беззащитна. Ритна вратата и се претърколи с кълбо във всекидневната, допълзя зад големия кожен диван и надигна глава, трескаво оглеждайки помещението. Нямаше никого. Повтори процедурата с двете спални - отново никого. Беше изминала една минута. Филип си отдъхна леко, но беше твърде рано за почивка. Опита се да си спомни какво важно за случая пазеше вкъщи и установи, че всъщност цялата информация беше в офиса и на преносимия компютър-играчка на Кобрети. Това беше хубаво, щеше да има време да прегледа трупа на нападателя си вместо да се занимава със събиране на документи.

Отново влезе във всекидневната и се отправи към кухнята, но нещо го накара да спре. Нещо не беше както трябва. Ако ти си наемен убиец с достъп до всякакви играчки, замисли се Филип, партньорът на който току-що е застрелян в кухнята на жертвата ви - опитно ченге, което се е оказало будно и със зареден пистолет в пет и половина сутринта - какво ще направиш за десетте секунди преди "жертвата" да нахлуе при теб, за да си свършиш работата преди да довтасат куките и без да рискуваш живота си, след като вече няма нужда да се опитваш да бъдеш тих? Ще скриеш един "изравнител" някъде, ще го настроиш на 2 минути, ще се помолиш за душата на партньора си и ще се ометеш със скоростта на светлината, беше очевидният отговор.

О, господи.

Без да се замисли Филип извади клетъчния си телефон и го хвърли на пода, после се втурна към входната врата, затича се по коридора към аварийното стълбище и бясно хукна по стълбите надолу. Беше на площадката между 8-ия и 9-ия етаж, етаж и половина под своя 10-ти, когато изравнителят гръмна. Сградата се разтресе от взрива като при земетресение, парапетът на стълбището се разскърца и наклони страховито, а стените, подът и тавана край падналия от труса Филип се напукаха зловещо. Агонията на сградата продължи около десетина секунди, след това утихна. Филип незабавно скочи на крака и продължи да бяга колкото краката му държат по стълбите надолу, накрая подмина и приземния етаж и се озова в подземния гараж. Качи се на Мустанга си, запали и излезе през задния изход секунди преди да чуе сирените и ченгетата да се появят отпред. Отдели 15 минути да обикаля из тесните улички на квартала си, за да избегне сблъсък с бившите си колеги, и накрая се озова на магистралата към летището. Ако малката беше действала по плана, в сейф номер 1963 на летището трябваше да го чака справочник, в който да е посочен хотела, който е избрала като скривалище. Молеше се малката да е успяла да се отърве и да е нямала подобна близка среща от трети вид с някой колега на превърнатия на кайма от изравнителя убиец в кухнята му.

Е, поне едно вече беше сигурно - Кобрети не се е шегувала...
Какво е това уклон, накъде клони и като клони, пада ли?
За разлика от отмъщението, наредбата е ястие, което се сервира най-добре горещо.

Отговори

Върни се в “Приказки Безкрай!”

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Google [Bot] и 2 госта