Форумната платформа беше обновена на версия phpbb 3.2. За повече информация моля посетете следната тема

Падението на Светлината [NWN]

Литературен кът за колективни изяви и разкази, вдъхновени от ролеви игри. Тук може да пуснете разказ за вашите приключения, да пишете историйки с продължение или пък просто да споделите интересни случки и герои от ролеви сесии.
Last_Guardian
Мнения: 1
Регистриран: съб апр 09, 2005 5:04 pm
Местоположение: Forgotten Realms

Падението на Светлината [NWN]

Мнение от Last_Guardian » пет юли 29, 2005 1:44 am

Предал съм го не съвсем както сме го играли, но съм се придържал към сюжета на куеста.


Пролог
У дома

Площадът в града ставаше свидетел на кървава сцена. Градската сража едва съумяваше да възпира ордите от демони, изникващи от портала в самият център. Писаците на детето, попаднало случайно на мястото, където Материалната Равнина беше разкъсана още ехтяха в ушите на загърнатата в прост, зелен плащ фигура.
Когато разкъсването бе започнало, от все още малкият отвор бяха излетяли две фигури. Тупвайки на земята, потрошеният тиефлинг се претъркули, но рефлексите не можеха да го спасят от бойният чък, който се стовари варху гръдният му кош и отне последните, тлеещи искрици живот от тялото му.
Сякаш от трупа се възправи зловеща фигура, фигура, покрита с червеникаво-черна броня. Някога имала по-различен цвят, сега кръвта на скверните изчадия я бе омърсила. Чукът, който облечените в стомана ръце държаха, също бе поаленял. Единствено открита бе главата на младежа - все още гладко лице, без белези и искрящи сини очи. Само закривените рога, изникващи направо от челото му правеха лика му някак демоничен.
Разрухата бе всеобхващаща. Младежат се носеше сред демони и хора и в яростта си, след него оставаха само трупове. Редиците на мрачните изчадия, сякаш отстъпваха, пред вече обгърнатият от нездраво червена аура чук. Магьосниците, стоящи извън обрача от оцелели бойци, започнаха да насочват повечето от магийте си към сеещата смърт фигура, отколкото към изчадията от Каниа. Бронираните ръце се раздвижиха и заклинателите усетиха силата, криеща се в думите на младежа. Сини руни пробляснаха около него, и огненото кълбо се разпадна, без да го докосне. Гладкото лице се изкриви в налудничава усмивка и истеричен смях разкъса крясъците на битката.Около клерикът се оформиха спирали от съвършен мрак и в от ръцете му се отдели прашинка, несъизмеримо малка, но в същото време някак напълно различима сред всеобщатата разруха. Един от маговете бе погълнат от чернота и след секунди, когато неестествената мъгла се разсея, от него не бе останало нищо. Останалите заклинатели панически се изпокриха и младежът продължи своят кървав танц със Смъртта.
Острие го прониза в ребрата и болката го повали на колене. Нападателят му изпищя, когато сребристи пламъци го обгърнаха и превърнаха в пепел и над падналият клерик се възправи демонична фигура.
- Каква ли награда ще плати Принцът на Каниа, за главата ти, смъртни? - гротесно разкривеното му лице можеше и да мине за усмивка, ако поне отчасти докосваше очите му.
- Каквато и да е тя, надали ще можеш да й се наслаждаваш в Мъгливата Равнина. - изсъска човекът и с няколко жеста призова лекуващо заклинание.
Демонът замахна, но десницата му срещна металният щит на вече мъртвият войник. Ноктите на съществото раздраха метала. Младежът бе отхвърлен назад с вече безполезният метал в ръка. Харм се оформи в съзнанието му и той се запрепъва към противника си. Негативната енергия се изсипа върху съществото и бойният чук прекрати мъките му.
Клерикът се огледа. Битката почти стихваше. Усети как маговете обединяват силите си, за да затворят портала. Изплете заклинанието за невидимост около себе си и тръгна към сенките на близките, полуразрушени постройки.
Фигурата със зеленият плащ все още стоеше втренчена в портала.
"Не затова съм тук. Не затова обрекох душата си... Това... това..."
Странникът стана и когато наметалото му се развя, откри на колана му затъкнат древен елфически лък и обкован със сребро кинжал.
Сенките леко се разшириха и непознатият сякаш се сля с тях.
Клерикът остана дълго загледан към стената, където бе изчезнал единственият, който не бе участвал в битката. Но въпреки това нещо му подсказваше, че приличното на елф същество бе способно да я спечели само.
Поклати глава и закрачи по улицата. Слънцето залязваше и червенина се разля по небето, сякаш показвайки неговото отношение към кървавата сцена. Скоро здрачът щеше да погълне града, а младежът имаше още доста работа преди неговото време да настъпи.
Но нямаше да бърза, все пак отново си бе у дома.

* * *
Войникът огледа останките от полесражението. Площадът бе оплискан с кръв, но заклинателите поне бяха изгорили телата на другарите му. Погледът му се плъзна по близките сгради. Мракът се спускаше и му се стори, че една от сенките помръдна леко. Помисли си че въображението му играе номера след кръвопролитието, в което бе оцелял по случайност. Не, ето - пак помръдна. Приближи се към сградата и измъкна меча си. Острието бе напълно обикновено, но сега нечистото му сияние огря стената и пропъди сенките. Обкован със сребро кинжал се спусна към гърлото му и преди да успее да реагира, вече се свличаше мъртъв на улицата. Трупът му се изви в дъга и грабнакът му изпука. Нещо нетленно се отдели от устните му и тялото му отново тупна на земята.
"Демони, толкова много и навсякаде. Нима Аасимарите са извърнали взора си от този така древен свят..."
Сиянието на меча постепенно угасна и фигурата бе погълната от сенките. Само очите му, втренчени в трупа, просветваха на гаснещатата светлина.


Глава 1
Нечестивият

Стаята бе семпло обзаведена. Прост дървен нар, няколко завивки, изтъркани от употреба, маса и стол. Всичко това се допълваше от проснатичт на закачалката на стената мокър плащ. Младежът въртеше в ръцете си новата си придобивка – достатачно голяма черна качулка, снабдена с полупрозрачно парче тъмна коприна, прикриващо лицето. “Ще свъри работа. Нима този свят да не е виждал аасимар от толкова години, че всички да смятат рогата за символ на демоничното?!”
Неизреченият му въпрос остана без отговор.
Стана и се пресегна за колана си. Клупът на бойният му чук бе добре пристегнат и той намести тежкото оръжие, така че да не го убива в ребрата. Посегна към плаща си, но се отказа. Коридорът, както и целият втори етаж на сградата, бе скован от дъски, но никой не си бе направил труда да изглади дървото. В движение нахлузи качулката на главата си.
Общото помещение бе наполовина празно. Тълпата, като се изключат хъркащите от задните маси пияни моряци, се смееше шумно на разказа на бард. Облегналият се на една маса съдържател дори и не го забеляза.
Младежът седна в единия ъгъл на стаята. Мрачните му мисли не се разсеяха, дори и от неприличната песен на барда. Нещо в него се пречупи. Бе се завърнал у дома. Мечтата му, още от ранна възраст се бе сбъднала. Но реалността бе друга. Това не беще Феарун, който детските му спомени познаваха. Това бе свят, който следваше една проста максима – По-силният живее. А това не му харесваше. Не затова се бе борил. “Прах и пепел. Всичко е прах и пепел.” – така му бе казала една душа в Каниа, една душа така близка до сърцето му. Някога баща му го учеше да не поглежда назад. Някога...
Облеченият в стомана юмрук се сгромоляса бърху масата. “Не затова беше всичко.” – стана и излезе от хана. В сърцето му се надигна отдавна познатата жажда за кръв, дошла с демоничните му умения, но той я подтисна, подтискаики и яростта и страха в сърцето си.
Улицата бе безлюдна. Младежът закрачи уверено.
Къщи. Каменни или дървени здания. Най-после стигна до някакъв площад. Около изсечената от мрамор статуя се бяха скупчили няколко сергии. Той реши да поразгледа – имаше време предостатъчно. Кожените ремъци и раниците, според него, си заслужаваха, но и без това олекналата му за няколко дни кесия го възпря. Все пак, срещу няколко медника, се сдоби с дузина големи, обли и зелени плодове, които потушиха революцията в стомаха му.
Малко от хората го поглеждаха втори път, а дори и тъмната качулка да им направеше впечатление, те само свиваха рамене или поклащаха глава – в такива тревожни времена, всякакви странници се срещаха. Младежът бе доволен и дори се заразглежда за магазин за правене на магически свитъци. Някога бе научил това-оново за занаята и може би бе дошло времето да поработи с магическите си способности, за да изкара някой и друг сребърник. Така се бе улисал в мислите си, че металическият звук от плъзгане на метал в кожа почти го стресна. Обърна се и се огледа. Улицата бе все така безлюдна. Старец караше каруцата си към сергиите на площада, някакво дете си играеше с куче пред една от къщите, но нищо смущаващо. Не можеше да си е въобразил. Едно такова предположение би могло да те убие в Каниа, а той бе поживял там доста дълго. Продължи по улицата.
Тихи стъпки го последваха. На следващият завой той се затича и се промуши в уличката, между две постройки. Отхлаби клупа на колана си. Сенките му даваха достатачно сигурна защита, но младежът предпочиташе първият ход да е негов.
Плъзгащата се сянка се приближаваше. Кинжали блеснаха. Младежът се усмихна. “Неопитен елф”. Изведнъж фигурата се обърна към него и очите им се срещнаха. Елфът се втренчи в противника си за миг и сякаш потъна в сенките. Клерикът изскочи от укритието си, размахвайки чука. Сянката отляво се уголеми и преди да успее да реагира, две остриета раздраха бронята му и оставиха кървави следи. Завъртя се. Удар от дясно. Рамото му пламна от раната. Без да се замисля започна да стоварва тежкото оръжие върху сенките. Елфът си играеше с него.
Младежът изръмжа и от устата му се заизлива Древната реч. От нищото около него се събраха облаци и тежките им капки се оказаха сълзи от чист пламък. Тясното пространство закипя. Огнената стихия обгърна всичко. Сенките запищяха. Младежът се огледа и видя гърчещата се фигура на елфа. Покритата със стомана ръка сграбчи брадичката на нещастника и го вдигна. Елфът бръщолевеше слова, неразбираеми за младежа. Лицето му започна да се размива, сливайки се със сенките. Понечи да се отскубне от хватката. Сенките го обгръщаха. Елфът запищя...
Клерикът бе чувал за тези същества. Немъртви, продали душите си на духовете от Реалността на Сянката, живеещи в мрака. “Нека понесе наказанието си”. Злокобна гримаса се изписа на лицето на младежа. Сенките бяха единственото спасение за елфа. И той щеше да му ги даде. Захвърли го към едната стена и елфът се втурна към мрака...
Изпод черната качулка се чуха могъщи слова. Разрухата, която бе използвал срещу маговете в битката на площада, отново бе призована. Елфът започна сливането си със сенките. Магията се отдели и полетя. Не към елфа...
Писъкът разцепи тишината като счупено стъкло. Едната стена стоеше страннно осветена, а до нея пищящата фигура умираше. Душата й бе пострадала много повече, отколкото само за да умре. Преди сливането да бе завършило спасението му бе разрушено. Сенките, който го изпълваха бяха разрушени. Само обвивката бе останала.
Елфът се свлече.
Клерикът изпълни сложни жестове и раните му зарастнаха. Все пак белезите по рамото си останаха, а за гърба не му се мислеше.
Младежът приближи и се надвеси над елфът. Пламтящите в син огън очи срещнаха празни и лишени от живот.
-Тиа ми авем Моридин Исайнде вадим... – Възкресяването винаги му бе било много трудно, но сега той съсредоточи всичките си сили в магията. Въздухът около металната му ракавица се сгъсти и възпламени. – Осан’Гар Бродещият Сенките... – тялото на елфа потръпна, когато пламъците се доближиха. Младежът отпусна ръката си върху гърдите му и огънят сякаш попи през туниката и простата риза. Елфът се сгърчи по-силно.
Конвулсиите спряха и младежът отдръпна ръката си. Няколко искри се откъснаха и паднаха върху елфа и тънички струйки дим засвидетелстваха за допира им с дрехи.
Клерикът се дръпна към стената и изчака загърната фигура да се изправи. Сенките отново се сгъстиха за да изтакът пътека за своят господар.
- “За моят зов смъртта не е преграда.” - ти ме назова с име, което беше забравено в продълшение на векове. И аз отвърнах на призива ти. – гласът му бе шепот примесен с хрипове, лицето, доскоро спокойно, сега се изкриви в гневна гримаса и яростта придаде смъртен отенък на кожата му.
- Сега ти си като мене. Вечно борещ се. Сега желанието да се отдадеш на сянката ще те разкъсва, а междувременно, пристъпиш ли, сенките ще се опитат да погълнат отново същността ти, Осан’Гар. Обречени на вечен живот.- плащът се развя зад отдалечаващата се фигура. Последните думи достигнаха до елфа, като шепот. Шепот, който той чуваше дълго след като притежателят на гласа си бе отишал
–Един ден и ти ще познаеш отчаянието,Моридин Нечестивият, един ден...- викът настигна младежът.
Елфът извади кинжалите от ножниците си и когато сенките го обгърнаха, зла усмивка бе изписана на лицето му.
– Един ден...


***
Младежът вече тичаше по бавно запълващата се с хора улица. “Моридин” – помисли си – “ Смърт “ – премина с бърза крачка хана, в който бе отседнал и се запъти към пристанището – “ Значи за тях съм само това?! Само това виждат в мене?! Не, елфът имаше право, бавно полудявам. Демоните бяха прави – цялата тази сила ме побърква. Но нима цял живот не съм проливал кръв само за да не се държат с мен така?!” – разбърканият поток на мисли секна. Погледът му се плъзна по здравенякът и се прикова в магьосницата.
“Ето че знам че е заклинателка, но как?”
“Аурата й е прекалено силна за да е нещо друго.” – подсказа вътрешният му глас.
“ Магьосница...” – очите му проследиха няколкото й крачки към един от дюкяните.
Бе толкова нежна и крехка и в същото време силата, която се долавяше от нея бе несъизмерима. Бе я гледал само за миг, когато тежък боен чук го потупа по рамото.
Младежът инстинктивно се обърна и Харм проблясна в десницата му. Войнът издържа на негативното й въздействие и чак тогава клерикът забелза просветващите сини магически руни около него. Чуковете им се срещнаха с трясък.
- Спрете! – гласът й бе нежен, като парче коприна, но под тази коприна се долавяше добре наточено острие.
Двамата се извърнаха.
-Ториам, престани! Как можа?! Но това е просто...
Мусколестият клерик, както заключи младежът, понечи да каже нещо, но изглежда се отказа. Елфидата премести бледите си очи към него.
-Кой си ти? И защо ме дебнеше? Е, да не си глътна езика? – изглежда такива остри забележки не излизаха често от устата й.
-Моридин, Моридин Нечестивият. – първото име, което се сети. – “Не можах ли да измисля нещо по-фрапиращо?!”
“Да й беше казал истинското си име ли искаш? Знаеш какво означава това, след като веднъж си се обвързал с Господарите на Каниа” – гласът зачовърка клерика.
-Странно име... – проточи тя.
Моридин надигна чука си, готов да покаже колко е вярно, въпреки всичко.
-Може би нашият нов приятел има нужда от халба или по-добре две ейл, ако съм те разбрал правилно? – Ториам кимна към младежът и заклинаталката му се усмихна.
Моридин се опита да възрази. Никога не бе попадал в по-сконфузна ситуация – в Каниа обикновенно противника ти не те канеше за по еил.
-Ако съм я разбрал правилно, както тя сама потвърди, ти вече си един от нас. Разбираш ли, понякога тя знае нещо и то просто се случва, точно както е казала.
“Чудно защо” – помисли си Моридин с тъжна гримаса.
-Аз казах името си, но така и не научих вашите.- обади се след няколко пресечки.
Магьосницата се обърна и го изгледа продължително.
-Наричат ме Дракона, а той... може би си чувал за Ториам Ръката на Торм?
Младежът поклати глава.
-Е, аз съм негов син – викат ми Ториам Честният.
Моридин се поклони, както повеляваше при Тиефлингите, но двамата само го изгледаха и Драконът също се поклони, докато Ториам се задоволи само с кимване.
-И все пак не разбирам какво общо мога да имам с вас? – опитвайки се да си върне контрола над ситуацията, запита.
-Ти си този, който спаси града в битката на площада преди два дни. – Моридин потръпна и понечи да възрази. – Да, дори и тъмният плат не може да скрие неща от очите на Ториам.
Добре... добре – въздъхна Нечестивият – може би и вие можете да ми помогнете. Всичко е толкова различно... не го помня така... – клерикът несъзнателно поклати глава и понечи да отметне вечно падащият личур кървавочервена коса от лицето си, но бързо се опомни и свали ръка.
-Странен си. Сякаш не си от този свят. Но как е възможно?! Само някои от най-могъщите артефакти могат да разкъсват тъкънта на реалността... – шепотът на Дракона бе предназначен по-скоро за самата нея.
-Демоните не показват често силите си, още по-рядко даряват някой със знанието, което са трупали с векове...
Драконът го погледна неразбиращо.
-Коя година сме сега? – попита Моридин.
-Хиляда четиристотин седемдесет и втора. Годината на Белия Оган.
-На колко години мислиш че съм аз?
-Човек си... – Моридин кимна – Най- много двадесет, двадесет и пет.
- Роден съм през деветстотин петдесет и четвърта, годината на Черното Слънце. – тъжната усмивка на Моридин изнената дори и него. Топла усмивка, но въпреки това изпълнена с тъга. – Почти петстотин години съм прекарал в забравената от боговете Каниа. Там времето не тече както в този свят.- Клерикът въздъхна – Не знам какво ми става... Преди пет дни бих ви убил, само защото вече знаете неща, които не бях казвал на никой, без дори и да почувсетвам жал. Но сега ви разказвам всичко това. – Последва неловка тишина – Драконът и Ториам просто не знаеха как да отговорят. – Като стигнем в страноприемницата ще ви разкажа това, което е безопасно да знаете от моята история. – Двамата само кимнаха.
Докато стигнат заваля и Моридин съжали, че не си бе взел плаща, макар и мокър. Слава на Хектор, скоро стигнаха – ханът бе в покрайнините на градчето и бе доста спретнат за хан. Съдържателят се оказа застаряващ мъж с рядка коса. Ториам го помоли за една от отделните дневни и храна за трима там. Човечецът кимна и тръгна към кухнята.
Стаята бе добре обзаведена. Лакираната с пчелен восък маса бе достатачно дълга и можеше да побере над десет човека. Имаше и лавици с книги по една от стените. Моридин се разположи на един от столовете и се захвана с яденето. Вечеряха в пълна тишина и когато и последните трохи бяха изнесени от прислужниците, тримата се преместиха до огъня. И Моридин заразказва. Демоните го били забелязали, заради необузданата му мощ. Според тях той можел да се убие без да разбере какво е направил и той се съгласил да стане техен ученик. Трудно било, много кръв и пот платил за знанието, което те му предоставили. И накрая бягството му през портала. Ториам забеляза някои места в разказа, който Моридин обрисуваше само с няколко думи и бързаше да премине нататък, но войнът-лечител се въздържа да подири истината.
“Все пак дори само от това, което ни каза, личи че никак не му е било леко.” – Тъмните му очи обходиха книгите и се спряха на Дракона. Както винаги вглъбена в себе си, размишляваща над това, което бе чула.
-И какво смяташ да правиш сега? След като отново си тук? – Моридин вдигна глава и погледна Ториам.
-Първо, трябва да си намеря работа. – разклати кесията на колана си. Личеше си, че е доста празна. – После... за после ще мисля.
-Можеш да останеш с нас. – Драконът го стрелна с очи, но не каза нищо.
-Не мога... – Моридин поклати глава. – По-добре да се прибирам в хана си. Утре ме чакат доста неща... – с тези думи той допи ейла си и се запъти към вратата. Спря за миг остана загледан в лицето на Дракона, след това се обърна и излезе.
Мракът се сгъстяваше. “Какво пък...” – помисли си той – “ Вече не веднъж чух, че душата ми е изпълнена с мрак” – лицето му се проясни и той се засмя.
Когато най-сетне стигна, забеляза на вратата двама от войниците на града. За всеки случай реши да мине отзад. Там също чакаха двама. С ловки движения се изкатери на съседната сграда и се прехвърли на покрива на хана. Спусна се по керемидите и се озова пред рамката на малкото прозорче на стаята си. Влезе и грабна плаща си. Дъските под краката му изскърцаха и той изруга. Нещо заблъска по вратата, но Моридин нямаше желание да го изчака да влезе. С силен ритник блъсна вратата и тя изкочи от пантите си. Изуменият войник падна и Моридин го прескочи и се затича по коридора. В началото на стълбището го чакаха. Скочи и повали нападателя си. Затича се към кухнята. Тя се оказа празна. Изкочи в задният двор и бързо преполови разстоянието до конюшнята. Едри капки дъжд се плъзнаха по врата му. Набързо избра един от оседланите коне и препусна в мрака.
“Ето, че нещата отново не се подреждат спрямо първоначалните ми планове.” – Моридин се засмя и престана да мисли за едрите капки дъжд и колко тънка е черната качулка. Вместо това трескаво започна да обмисля различни причини за присъствието на стражата. Още преди да излезе от града беше взел решението. И помощта на двама непознати щеше да му е от полза... стига да му повярваха. Студена усмивка се изписа на лицето му, въпреки водните пръски.
Един от дъждовните облаци се премести и бледата луна огря портала на спретнат хан.

***

Глава 2
Тежестта на Сянката

Едри капки дъжд барабаняха по прозорците. Драконът би предпочела лекият ромон, но и еднообразният звук от пороя й действаше успокояващо. Въпреки всичко, нервните крачки на Ториам из стаята я държаха вън от унеса.
- Но защо точно него? Защо винаги попадаме на такива типове? Кръв и пепел, защо?
- Почувствах нещо в него... И аз съм не по малко уплашена от теб! Сякаш самият той се е обгърнал в сянка... Но под дебелият пласт егоизъм и гняв, като че ли все пак има справедливост. И аз не знам защо съдбите ни трябваше да са обвързани с него, но е така... Дано само да ни е казал истината... – Ториям я гледаше и устата му пресъхваше все повече и повече след всяка наина дума.
- Усетих, че скри неща. – войнът-лечител поклати глава и се отпусна на леголото си. – Просто не можах да го разпитвам. И без друго разказът му беше изпълнен с достатачно болка!
- Тогава нека Литинил бди над нас... Щом е скрил неща по-ужасни от това, което ни разказа...
Вратата се разтресе и това сложи край на разговора. Трясъците престанаха, преди Ториам да отвори.
- Обградете ги! – бронята на мъжът беше добре излъскана и гравирана – белези на висок ранк сред стражата в града. – Предайте се! Ако се съпротивлявате ще умрете! – десет арбалета се насочиха към тях.
Дъските в коридора изскърцаха, но само заострените, елфически уши на Дракона доловиха звъка. Тя се стегна и зачака. Тропотът бе последван от тихият напев на древното заклинание “Верни слова”. Тя затвори очи – ефектът щеше да я ослепи за кратко така или иначе.
- Истината! – ревът отекна откъм вратата и изведнъж всичко притъмня пред очите на магьосницата.
Чукът се озова в ръцете на Ториам и той го развъртя около себе си. Хълбок, глава, ръка, войнът не спираше “въртележката” си и войниците падаха с писъци. Той усети магическа енергия откъм вратата и още с обгърнат в чернота взор си запробива път натам.
Изведнъж чукът му срещна същото оръжие. И черната пелена се стопи. И Ториам разбра грешката си – Драконът бе обградена от войници в другият край на дългото помещение.
Меч се заби в крака й, друг прободе рамото й. Немощният опит за огнено калбо се провали. И изведнъж пръски кръв я заляха. Драконът изпищя, но писъкът й бе последван от предсмъртните викове на воиниците. Затворила очи, тя стискаше зъби, в опит да заглуши болката. Силни ръце я прегърнаха и вдигнаха. Ториам се бе надвесил над нея и размазаната по лицето му кръв само допълваше ужъсът в очите му.
-Какво я гледаш? Сложи я да легне, бик с мозък на...! – преди да дочака краят на словестната тирада, тя се отпусна в ръцете на Ториам. Моридин бе тук. Значи все пак се бе отказала права. Адът ги зовеше.
Остра ледена вълна премина през нея. Драконът отвори очи. Моридин се бе отпуснал на земята до главата й, потънал в кръв, повече своя, от няколкото дълбоки рани по гърдите и десният му хълбок. Косата му бе сплъстена от дъжда или от кръвта. Тя не можа да разбере. Странно, не чувстваше болка. Огледа стаята. Ториам седеше в краката й и се взираше в стената, марморейки си. Раните му бяха значително по-малко и по-плитки. Изнемощяла, тя се отпусна на леглото и се опита да поспи.
***

- Мисля, че е по-добре. – угриженият глас на Ториам беше някак не на място.
- Естествено, заклинанието изцеди доста от силите й, но вече е по-добре.
Тя отвори очи. Двамата клерици се бяха надвесили над нея. Драконът понечи да стане, но Моридин я задържа на леглото.
- Как си позво...? – магьосницата понечи да му се сопне, но ледените му очи я приковаха.
- Още няколко часа остани да лежиш. Точно да обсъдим някои МОЙ проблеми откакто срещнах вас.
- Недеи да смяташ, че и за нас е много лес... – Ториам почувства изсмукващата сила на Харм върху себе си и стиснал зъби занарежда словата за лечителството.
- Защо стражата ме издирва? – Моридин продължи сякаш нищо не се бе случило. – Защо?
- Чух само слух. – Ториам подбираше думите си. – Разпознали са те. Ти си бил онзи, който участва в касапницата на площада. – Погледът му едва ли не молеше Моридин да отрече.
- И какво от това? Малко ли демони избих, малко ли животи спасих... ЗНАЧИ ОТНОВО АЗ СЪМ ВИНОВЕН!- Целият затрепера от гняв.
- Недей...
- КАКВО НЕДЕЙ? НИМА АЗ...- Моридин тръсна глава и червеникава коса се разпиля около рогата му. – Не, това е моя битка. Но все пак ще ми помогнете ли?
- Не знам за каква битка говориш, но...- Ториам се навъси.
- Да, ако не ни приемеш до себе си... ще бъдем плътно зад тебе. – Драконът прекъсна клерика и си спечели гневен поглед.
Моридин изгледа многозначително Ториам.
Помогнаха на Дракона да се изправи и да стъпи отново на краката си. Ториам тръгна пръв. В общата зала нямаше никой. Излязоха на улицата и тръгнаха към конюшнята. Когато яхнаха конете Ториам попита:
- И сега? – Моридин му се усмихна, или по-скоро показа зъбите си.
- Казвате, че главнокомандващият на стражата ме е разпознал? – Драконът кимна. – Значи имаме сметки за уреждане с него. Вече всеки ще плаща цената! – последната фраза му слечели неразбиращи погледи от двамата му спътници, но Моридин препусна по пустата улица и на Ториам и Дракона не им остана нищо друго, освен да го последват.
***

- ИЗБЯГАЛИ?! Каде е лейтенант Тъкър? – от устата на облечената в червено кадифе фигура захварчаха слюнки и няколкото воинци се изпокриха.
- Мъртав е... главата му беше разцепена като пъпеш когато го видях, милорд.
- КАКВО? Аххх... Ако искаш нещо да се свърши както трябва... удвоете стражата и пратете съгледвачи из града – рано или късно ще се появи...
Нещо блъсна вратата. Преди капитанът да се обърне тежкият ботуш на Моридин я блъсна отново и тя изскочи от пантите. Чукът сияеше в червено и рязко контрастираше с ледът в погледа на клерика. Очите му бляскаха в ярко синьо на слънчевата светлина и гневът напираше иззад зениците му. Устните му се оголиха в по-скоро озъбване отколкото усмивка и мръсночервеникавата коса довърши картината на развилняла се смърт. Замахване...
- Аааа... – пукотът от счупването огласи стаята. Злощастният войник се препъна в агонията си и беше премазан в устрема на демоничната фигура.
Мажете се разбягаха. И пътят на Моридин към капитанът им се разчисти. Дълъг двуръчен меч блестеше в ръцете му. Кървавата пелена попречи на Моридин да прецени противника си. Мечът посрещна чука с титаничен трясък...

Драконът тичаше. Ториам я следваше или поне тя се надяваше да е така. Откакто бяха влезли в крепостта на стражата Моридин бе полудял. Кръвта в предверието беше дело на гневът му. Телата по коридорите също. Тя го беше следвала, но в една схватка той бе изчезнал... И тя знаше точно накаде се бе запътил.
Вратата бе разбита. Изпокъсаните завеси и засъхващата кръв по килима само подчертаваше разрухата в която се биеха двамата пред погледа й. По скоро усети отколкото видя стрелата, но тя мигом пламна и се стопи на прах. Войникът усети че бе избягал от един Ад в стаята за да се озове в друг, когато пред Дракона се засъбира магическа енергия и мрачна решителност се изписа на лицето й. Времето да презареди арбалета си се оказа недостатачно и писъкът му огласи коридора.

Ториам чу писъка. И се затича. Трима мъже обграждаха Дракона, но магическата й аура не им позволяваше да я наранят. Чъкът на Боговете се стовари върху тях и те разшириха обръча. Ториам не им даде време да се съвземат и с две крачни се озова до най-близкият противник. Чукът замахна от доло нагоре и челюстта на мъжа изпука зковещо и тялото му се свлече безжизнено на пода. Двама заеха мястото на падналия. Острие на меч си проправи път под бронята на клерика, но той дори не трепна при досега на хладната стомана с кожата му. Нямаше време за рани сега. Драконът бе последвала Мрачният клерик. Значи той също го бе последвал. Дано само тя отцелееше. Дано поне тя. Бе дал клетва.
“Моята кръв преди нейната. Моето безчестие преди нейното. Моята смърт преди нейната.” – О, Торм, беше се заклел. БЕШЕ... Гневът нахлу в него премазвайки всяко друго чувство. Ако тя паднеше значи всичко пропадаше. Той щеше да издържи. Нямаше място за нищо друго. Само гняв. Чукът се вдигаше и падаше. Острие го прободе откъм гърба. Дъга и тежката глава на оръжието му размаза нечии гърди. Кинжал се заби в крака му. Той щеше да държи. Поне това й дължеше.
Огледа се. Жестовете й освобождаваха магическата енергия около нея и възпираха войниците. През коридора напираха още. Опита се да си пробие път до нея. Крачна, две. Още съвсем малко. Трябваше да успее...
“Как ли издържа Моридин?” – мисълта го разтърси. Още чуваше думите на Дракона – “Мракът е прокудил човешкото в него...”. Ами ако опиташе... ако отвореше душата си за Сянката... Дали щеше да я спаси? “НЕ” – вътрешният му глас изригна във вълна на отчаяние при тази мисъл – “Служил си на Светлината. Служиш на Торм. НЕ!!!”.
Дръжката на алебарда удари Ториам и той се свлече...
Драконът залитна при удърът от щита на войника. Дръжка на меч я свали на земята... И светлината обгърна всичко. “Дано Ториам ми прости, че му причиних това. Дано намери сили да го направи... О, Светлина, прости ми...”

***

Мъжът в червеното кадифе се оказа много по-опитен отколкото Моридин очакваше. И все пак недостатачно. Бърза атака. Блокиране. Мечът и чукът трещяха при всеки сблъсък и хвърляха искри. Мечът замахна изневиделица и Моридин призова Щитът на Вярата само за мигване на окото. В лявата му ръка се оформи мрак и посрещна острието. Капитанът разшири очи. Моридин му се изсмя и пристъпи в нападение. Преди да удари Мрачният Пламът се оформи в съзнанието му и само ловкото извъртане опази войнът от пламтящото оръжие. Още няколко атаки и контраатаки последваха безрезултатно. И тогава Моридин едва не изрева от болка. Не физическа. Беше влял знаннията си от Каниа за да излекува Дракона. И така я бе обвързал към себе си. Лошото беше, че го бе направил и с Ториам. Неуписуемата агония показваше, че двамата загиваха.
“На такъв удър бих отвърнал с удър, дори и да знам, че противникът ми ще ме порази след това...” Сякаш бяха минали години откакто последно се бе упражнявал с оръжия при учителя си, тийфлинг в Абуса. Но той така или иначе се бе оказал прав.
Моридин се извъртя оставайки тялото си незащитено и замахна. Капитанът само се усмихна на предизвикателстовото и замахна с меча си. Клерикът стисна зъби – острието се заби в ребрата му и две от тях изпукаха. Все още усмихваща си, главата на война посрещна чука на Моридин.
Драконът щеше да издържи. Той бе почувствал магическият й колан. Но Ториам... “ Все пак е Клерик.. посветен е в изкуството... трябва да знае заклинанието против магиите на некромантите. Баал, МОЛЯ ТЕ!!!” Разумът му пищеше
против, но сърцето му не му оставяше друг избор. Секундите се затъркаляха. Моридин усети как Ториам пада. “Ами ако се провалиш отново?” – омразният гласец зашепна в главата му.
И може би точно това отприщи бента.
Клерикът протегна ръце към тавана и от него заструи Светлина. Черната му душа запищя. И той се остави писъците да го раздърът. Светлината се усили. Достигна го точка на болка. И той я освободи. “Тежестта на Сянката – Имплозия. Създадена от Мрака, използваща собствените сили на Аасимарите.” През наситено бялата пелена Моридин едва различи нетленните мъгли отделящи се от телата на войниците. Надяваше се, че тази на Ториам не е сред тях. “Сянката тежи.”- Тогава не бе повярвал, но демоните бяха взели неговерието му с насмешка.



***

Светлината се оттече от стаята. Моридин бе на колене и стискаше главата си.
“Ти се провали. Отново. Отново. Отново...”
Писъците го разтърсиха. Отвори очи. Нищо… писъците бяха в главата му. Душата му пищеше. Светлината продължаваше да я раздира. Клерикът стисна зъби и се изправи. Косата мъ се разпиля по лицето като кървава пелена. Отметна кичурите. Червената пелена си остана. Предверието бе оплискано с кръв. Писъкът се повтори. Моридин обърна глава и забеляза фигура в изподрана магическа роба, надвесена над едно от падналите тела. Крачка. Още една. Сърцето на Моридин се сви. “Не не е възможно. Не е,О, Шар, не е…”
Ториам гледаше Дракона и се мъчеше да стане. Тялото го болеше ужасно, а риданията й не му помагаха. Как не бе отворил очи по-рано. Сега по-важно беше да остане жив, а не да я убеждава в това. Моридин…да, сигорен беше, че злият клерик бе сътворил магията. Дори бе усетил силата. Потръпна. Моридин едва ли не тичаше към него. Изблъска Дракона и занарежда заклинанията за лечителство. Ториам се отпусна и стисна зъби. Не бе приятно да чувстваш как раните ти се затварят мигновенно и кравта се връща в разкъсаните му краиници. Драконът го гледаше и в погледът й се четеше неприкрито отчаяние барзо заменящо се с учудване и радост. Тя се приближи до него, но Моридин я изгледа и тя се отдръпна назад. Клерикът му подаде пъка и му помогна да се изправи. Странно защо погледът му бе забит в земята.
- Моридин, какво беше това…? – Драконът не се здържа.- Сякаш, сякаш…
- Моля ви, оставете ме сам. – с тези думи той се оттегли в единият ъгъл на стаята и замърмори нещо под нос, говорейки си сам. Драконът и Ториам се спогледаха.
“Нямах право. Това бе негов личен избор.”
“О,да. Но тогава сега всички нямаше да сте измежду живите.”
“Няма значение.”- помисли си той примирено – “По добре от това. Аз дадох клетви пред олтара на Смъртта в Каниа. Дадох до, да не използвам силите си за това. Но какво направих?!”
“ Сега... сега е времето да разбереш, че мястото ти не е в тази равнина!” – гласът бе негов, но някак така далечен.
“Но как?! Та тя е мой дом. Мой дом” – повтори той несигорно – “а може би е така, да. Може би тук не съм желан. Не защо воабще си го помислих. Та нали така са ме учили – врагове пред и до себе си, но зад – никога. Няма да посрещна всичко това, бягайки, като среахливец.”- очаквайки отговор, Моридин зачака. Но такъв не последва.

***

- Ахъм… - Торим прочисти гърлото си.
- Махнете се. – изграчи Моридин. – Не разбрахте ли, че само смърт има около мен. Не искам смърт за вас. Махайте се. – Боляше го, но думите бяха истина. Трябваше да са истина.
- Не можем. Вече е твърде късно. – Драконът приклекна до него.
- Но… аз не мога дори да го погледна в лицето. – Моридин кимна към Ториам. – Постъпката ми е непростима. Аз избрах вместо него да живее. Нямах право.
Ториам хвана ръката на Моридин и извади ножа си. Оголи китката му и направи гълбок прорез. След това направи същото със себе си. Моридин се изправи и се озъби в усмивка, разбрал какво се кани да направи клерика. Ториам протегна ръка и той притисна своята до неговата. Кръвта се застича на талази. Ториам дори не трепваше. Най- после Моридин се отдръпна.
- Винаги ще можеш да правиш този избор вместо мен, братко. – Думите се запечатаха дълбока в сърцето на клерика.
Моридин само кимна и започна да сваля бронята си.
- Но какво правиш? – гласът на Дракона бе пресипнал.
- Ториам. Ти направи грешка, но вече е твърде късно. Свали бронята си. – Моридин остави металните пластини на пода и съблече туниката си. Татуировки покриваха гърдите и гърба му. Скверните символи на Шап, Ловиатар и Баал се сливаха в черно и алено по тялото му.
Ториам свали клеришкото расо. Стегнатите мусколи изпъкваха подчертавани от знаците на Торм. Сините и жълтите мастила изведнъж оживяха. Преляха в червено и черно, но част от тях останах същите. Тези на Моридин също преляха. Драконът не можеше да повярва, че имаше сила, способна да премахне или промени символите на Ториам, символи правещи го част от църквата на бога. Но сега… сега наред с доброто в него бе дошло нещо друго. Нещо съвсем различно.
- Е, братко, това е единственото, което можеш да получиш от мен. След време, ако си силен и вярата ти е непокътната, че се върнат. Ако не… - злорадостен смях огласи залата.
Драконът се загледа – въпреки всичко, в очите на Моридин сега се долавяше нещо от топлината на погледа на Ториам.

Глава Трета
Падението на Светлината

Ториам влезе в крепостта. Белотата отвън рязко контрастираше със сумрака, в който лечителят пристъпваше. Очите му още не бяха привикнали към мрака, затова той напредваше бавно. Лицето му изразяваше угриженост, но тя не се дължеше на труповете на снежните гиганти и двете същества Нага, които той и спътниците му бяха оставили на входа.
Ториам усети стъпки зад себе си. Гласът на Моридин бе едва доловим, но елфическите уши на магьосницата ясно различиха простото заклинание за светлина. Мракът около тримата се разкъса и тя видя cъсредоточената гримаса на Ториам и леко налудничавата усмивка, изписала се на лицето на Моридин.
- Е, повярвайте ми, вече навлизаме в покои, непредназначени за смъртни като нас.- Моридин се изсмя истерично, когато погледите на приятелите му се приковаха учудени в него и той закрачи по коридора.
Драконът, както магьосницата обичаше да я наричат и Ториам се втурнаха след своя другар.
Коридорът бе неосветяван, а и мрачният лечител бе прекалено далече за да може магията му да разсее сенките. Заклинателката все пак успяваше да различи къде ботушите на Моридин бяха оставили отпечатаци в дебелият слой прах, който покриваше земята. Когато пристъпиха в следващата зала, мрачния клерик вече бе повалил няколко от така наречените Аспекти на Векна - немъртви, олицетворяващи злата част на богинята. Някои казваха, че това са самите кошмари на великата магьосница.
С още едно заклинание за масово лечителство, Моридин довърши скупчилите се около него чудовища. Сякъш съществата се разсипаха на прах и вече празните роби паднаха на прашният под. Последва ги глухият звън,когато остриетата на косите на немъртвите изтрополиха на земята.
Стаята бе осветена от факли и мрачният лечител остави заклинанието за светлина да се разпадне. Въпреки това Ториам ясно различи злокобната гримаса излисана върху лицето на приятелят си. Припламването огъня по стените хвърляше непрестанно движещи се сенки върху фигурата на отдаденият на светлината лечител и сякаш неговото свято излъчване биваше заменено от зла аура.
Моридин изчака още миг, за да го настигнат спътниците му, обърна се и закрачи по коридора...
Заклинателката поклати глава, следвайки бече отдалечаващата се фигура на приятеля си.
"Колко пъти се е налагало да го спасяваме, само заради мрачното му опиянение от битката."- помисли си магьосницата.- "Дори и варварите от северните кралства не се бият така. Той използва най-силните си заклинания с едничката цел да унищожи противника си, без дори мисъл за последиците, без мисъл дори какво ще стане с него след това. Сякъш изпитва радост и дори удоволствие от убииството. Сякъш това поддържа жаждата му за живот."- тя тръсна глава, за да отпъди мислите си. Моридин не бе такъв. Тя вярваше, че у всекиго има частица добро, колкото и надълбоко да е заровено. Тя вярваше, че ще намери това добро в лечителят. Но в душата му имаше неизличима рана, рана от демоничен мрак и съмият той не желаеше тя да заздравее. Драконът въздъхна и прочисти съзнанието си.
Една вечер, докато вечеряха в кръчмата в малкото селце Шоло, в помощението влезна непознат. Плащът му сякъш се сливаше със сенките в помещението и съдържалетелят едва не изхвърча навън, въпреки бурята, за да извика стражата. Странникът отиде до бара и размени няколко думи с потреперващият барман, поставяйки внимателно тежка, златна монета на тезгяха. Човечецът го погледна, кимна и посегна към жълтицата, но непознатият замахна и в ръката му проблясна кинжал. Обърна се и закрачи към масата, на която бяха седнали тримата и Драконът забеляза, как острието на оръжието бе обхванато от скверни пламъци, придържайки монетата закована за тезгяха. Когато закачулената фигура се приближи към тях само Моридин остана облегнат удобно на стола си и отпиваше от чашата си с драконов еил. Ториам отхлаби клупа, който стягаше масивният му чук на кръста. Непознатият придърпа стол и понечи да седне при тях, но Ториам се изправи и мускулите на ръцете му се издуха, поклащайки глава. Моридин само се усмихваше. Страникът отметна качулката си и отдаденият на светлината лечител се стъписа, но не седна на мястото си. Черната коса се спускаше свободно и отчасти закриваше издълженото му лице, очите обградени от сенки, сякъш бяха потънали в очните кухини. Кожата му бе по-бледа и от пергамент, а безцветните му устни разкриваха закривени бели зъби. Ръката на полудемона изпълни сложен жест и в десницата му се появи острие, излъчващо същатата нездрава светлина, като това на тезгяха. Моридин стисна Ториам за рамото и го дръпна да седне, после се усмихна на съществото.
- Никога няма да плача за тебе, Джагред. - промълви Моридин.
- Никога и за тебе, Белязани от Мрака.- Джагред седна и огледа групата. Кинжалът се бе прибрал някъде в гънките на плаща му и полудемонът си наля от драконовият еил. - Никога няма да се научите да не пиете тази гадост. - смехът му прозвуча, като съскането на змия.
- За какво си дошъл?- Ториам не се стърпя.
- Моридине, не знам защо си с тези отдадени на прокълнатата Светлина същества, но наистина би трябвало да ги научиш на търпение.- Драконът се размърда на мястото си, а Ториам постави чука на масата, без да го пуска и силните му ръце се стегнаха.- Това, за което съм тук е едно предложение към теб. Господарите ми са готови да платят невъобразима цена в замяна на артефакт, по-древен и от съмият Феарун.
Така той им бе разказал за древната крепост насред снежната пустош. Много по-късно, когато вече бяха навлезли в леденият ад, Моридин им бе казал. че всички приказки през онази нощ са били лъжа. И защо го бяха подмамили да отиде в демоничната крепост бе единственото нещо, поради което бе предприел пътуването. Но той бе един от малкото й приятели и тя бе готова да застане до него, независимо от трудностите.
Драконът първа влезе в следващата стая, плътно следвана от двамата лечители. Още преди да бе направила и няколко крачки навътре, миризма на застоял въздух и разлагаща се плът я обръгна.
-Какво за бога!- възкликна заклинателката, при вида на костите на отдавна умрял дракон.
"Злите му сили и некромантско умение са по-големи отколкото подозирах."-помисли си Моридин, виждайки останките на дракона да се надигат.
Ториам се втурна към чудовището и започна да троши костите му с тежкият си боен чук. Изведнъж взорът му бе привлечен от поток сиветлина, който удари дракона и го замая за миг.Моридин се усмихна при вида на успеха на заклинанието му - Чукът на Боговете.
Ала немъртвото чудовище повали свещеният боец и масивният чук излетя от ръката му. Още преди да успее да се изправи, Ториам бе затиснат от съществото. Моридин бавно се приближи, докато приятелят му понасяше цялата ярост на противника им. Реши да опита магията за лечителство, но действията му не останаха незабелязани - кокалестата опашка помете клерикът и при падането му магията се разпадна в съзнанието му. Нямаше време да реагира - немъртвото създание пое дъх и се наведе.
"Дъхът на дракона."- Моридин ужасен гледаше, към противника си. Клерикът се въртеше в отчаян опит да се освободи, преди негативната енергия, която съществото събираше да стане достатачна. Преди същатата магическа енергия, с която той бе повалил толкова много врагова, да отнеме душата му. Успя да хване чука си. И заудря. Ударите се изсипваха върху дракона като порой, но немъртвият не чувстваше болка. Моридин погледна към Ториам, без да спира да търси пролука, през която да се измъкне от лапите на чудовището. Приятелят му призоваваше магия. Жестовете и напевните думи се оформяха, като златисто кълбо в ръцете на справедливият лечител. Когато завърши заклинанието, той погледна приятеля си и изпрати творението си към него. Мрачният клерик бе обгърнат от светлина.
"Светлина." - само при мисълта душата му запищя.- "Светлина"- последната му мисъл преди магията на съществото да го погълне.
Замайването на немъртвият позволи на Дракона да призове едно от най-могъщите си заклинания. Тя размаха ръце в сложни жестове. Замисли се за миг и добави още сила в магията си - знаеше че това ще я изтощи допалнително, но не искаше да рискува - приятелите й бяха паднали. Изпана ръце напред и от събраните й длани се изсипа буря от сини магически стрели, които се забиха в чудовището, всяка със силата на чука на Ториам.
Потрошените кости се разпаднаха на пода.
Моридин се надигна изпод останките. В очите на Дракона, клерикът пулсираше в бледа аура. Аура от светлина. Тя се запрепъва да му помогне и му приложи неутрализираща магия. Светлината се оттече от Моридин и лицето му се проясни, въпреки нездравият си вид. Клерикът се обърна и закрачи към Ториам. Когато само няколко крачки ги деляха, Моридин коленичи, а след това се изправи и стисна ръката на приятеля си.
-Би било добре да си починем.-предложи смутено Ториам и кимна към заклинателката, която бе леко замаяна.
Драконът му се усмихна. Опиянението от битката бавно започна да напуска мрачният лечител и чак сега той осъзна колко изтощена е заклинателката.
Двамата му приятели успяха да поспят за няколко часа в импровизираният им лагер, но мислите за предстоящата битка не даваха покой на Моридин.
Магьосникът бе съвсем близо и демонът в него вече плетеше планове, как да се справи с тях - Моридин бе сигурен. Въпреки собственото си напрежение, той не издаде чувствата си пред приятелите.
Групата се отправи към следващият коридор.
Писък разчупи тишината, последван от хиляди стенещи гласове.
Драконът стисна Моридин за рамото и му посочи Ториам. Огромният войн-лечител бавно отстъпваше в мрака, а очите му непрестанно шареха из сенките. Мрачният клерик бе преодолял илюзията, имаща за цел да всее страх в сърцата им. Той се приближи до отстъпващият лечител и сложи ръка върху неговата.
Думите, които промълви бяха непознати за Драконът, но лицето на Ториам светна. Когато той осъзна какво е станало само сви рамене.
Тримата спътници пристъпиха в централната зала на крепостта.Огромната стая тънеше в сенки и дори няколкото запалени факли не успяваха да разкъсат мракът.Заклинателката усещаше, че нещо не е наред. Елфическите й очи първи разпознаха, че към тях се приближава силует. Неестествената тъма сякаш се разпръсна, разкривайки пред приключенците слаба и не много висока фигура. Съществото притежаваше човешки черти, но сякаш бе обитавало подземията в продължение на векове.
Драконът застина в учудване, разпознавайки бледата като пергамент кожа и горящите червени очи. Алената роба напълно разсея съмненията й.
Октарион Аркейнпауър. Могъщият заклинател бе изчезнал преди повече от година, говорейки несвързани приказки за господарите на Каниа. Всички членове на Домовата кула на Мистиците в Тобаро смятаха, че лудият магьосник бе умрял, след като не се бе завръщал в твърдината повече от три месеца.
Октарион се поклони.
- Добре дошли в моята обител. - подигравателна усмивка плъзна по лицето му.- Защо сте дошли в това забравено от боговете място... Тука смъртта не е най-лошото, което сполетява смъртните същества, а е милост и то милост, за която сами ще молите... сред вас съзирам Моридин Излъстителя на Надеждата и Драконът - повелителката на Северната кула в Тобаро, но не разпознавам твоят лик войне, въпреки че магическият ти потенциал не изглежда никак малък. Колко жалко наистина... - гласът бе накъсван от хрипове, но студената светлина, която се процеждаше от очите му не оставяше и капка съмнение, че е напълно в състояние да заличи и тримата от лицето на Феарун.
- Наричат ме Ториам. Ториам Честният.- простичко се представи той.- А тук усещам завихрящо се зло, което баща ми би премахнал без дори да дава обяснение на такива като тебе, изчадие на Мрака.
Октарион бе чувал разкази за Ръката на Торм - както всички наричаха паладинът. Броят мраколюбци паднали от ръката му се безмерен, а силата му огромна. Така поне казваха сказанията, които бардовете предаваха във всеки хан, чиито посетители имаха желанието да слушат.
"Но в сказанията никъде не се споменава за смъртта му." - доволна гримаса се изписа на старческото лице.
Моридин погледна към Ториам, но огромният войн-лечител вече бе извадил малък черен предмет от раницата си. Това бе подарък от баща му, от който бе наследил името си. Малката вещ започваше да свети, когато наблизо се спотайваше нещо зло. Сега сякаш в ръката му бе изгряла звезда...
Това бе достатачно на Моридин запрати чукът си по старецът. Приклякането на Октарион даде времето, нужно на приятелите му да произнесът заклинанията си. Драконът за втори път призова най-мощното заклинание на Исак. Магическите стрели започнаха да се изсипват върху Ократион, но той не можеше да реагира - Чукът на Боговете, който Ториам бе призовал бе успял да зашемети заклинателя за секунди.
Моридин също се възползва от временната дезориентация и повика на помощ най-черните си умения - Харм просветна в ръката му, но негативното й въздеиствие не нарани старецът.
- Магическата му защита е прекалено могъща! - отекна викът на Дракона.
Избягваики свистящият чук на Ториам, Октарион пройзнесе няколко отдавна забравени думи.
Лечителят замахна, но преди чукът му да срещтне плътта на магьосника ръката му замръзна. Това, което видя поглеждайки към краката си го ужаси.
Сякаш цялото му тяло се превръщаше в камък. Скоро само очите му останаха незасегнати от магията и погледът му се впери в приятелите му...
С помощта на няколко магически думи и жест, Октарион премахна всички магически защити, изтъкани около Моридин. Съсухреното му лице се разкриви в усмивка.
Драконът прибягна до отчаян ход- могъщото древно заклинание, което архимаговете в Тобаро бяха забранили - Времестопът.
При звука на забранените думи Октарион се обърна към магьосницата, инстинктивно нареждайки думите на контра заклинанието - Съкрушаващата ръка.
Заклинателката застина в учудване, когато магията й се разпадна. Миг по-късно парализиращото заклинание на Октарион я обгърна.
По време на кратката схватка, разиграла се пред очите му, Моридин се бе промъкнал в гръб на прокълнатият магьосник.
Бърз удар в тила, повали Октарион на земята. Клерикът замахна отново и дясната ръка на заклинателят изхрущя. Изведнъж от челото на мага изникнаха закривени настрани рога. Огнени рога, непринадлежащи на никой смъртен от Феарун. Рога, като тези, които прозираха през черната качулка на Моридин. Клерикът се поколеба за миг и заклинателят промълви няколко думи въпреки неуписуемата агония. Сини пламъци обхванаханаха здравата ръка на стареца. Заслепен от яростта си и желанието си за мъст Моридин пренебрегна заплахата и чукът му изсвистя отново...
Писъкът огласи мрачната зала. Пламтящата ръка на Октарион се бе вкопчила в хълбока на мрачният лечител и демоничните пламъци изгаряха дори през тежката броня... Превъзмогвайки болката, Моридин нанесе още един удар. Главата на заклинателят избухна в кървави пръски. Клерикът се подпря на поаленелият си чук.
Болката бе непоносима... Лечителят се дотътри до Дракона и се облегна на стената, притискайки ужасяващата рана с ръка, той призова със сетни сили заклинанието за лечителство.
След това се отпусна на земята и очите му се затвориха...
Когато се събуди не бе минало и час. Парализата още държеше заклинателката. Моридин отиде при нея и се вгледа в изцъклените й очи. Лицето й бе преблядняло и красотата на елфическите й черти сякаш изпъкваше още повече.
Моридин поклати глава и промълви няколко думи. Заклинателката залитна и лечителят внимателно я положи на земята. Тялото й сякаш бе безжизнено, но клерикът долавяше слабото й дишане.
Моридин се изправи и тръгна към Ториам. Когато погледите им се срещтнаха, клерикът леко въздъхна.
- В безсъзнание е. Когато се свести ще развали заклинанието, което Октарион изплете около теб.- думите бяха по-скоро хриплив шепот, но лечителят бе сигурен, че Ториам го бе чул- погледът на приятелят му бе изпълнен с огорчение и нескрита молба.
Моридин само поклати глава...
Вина и отчаяние разкъсваха сърцето му. Преди той бе оръдие на Смъртта. Безчувствена обвивка, притежаваща ужасяваща мощ. Но откакто се бе завърнал във Феарун- неговият роден свят, той бе намерил приятели, верни другари в множество битки и приключения и хора, които му бяха показали, че дотогавашният му живот е бил просто една лъжа. Те го бяха научили на милосърдие и доверие и най-важното - обич. Но сега предишният Моридин се завръщаше. Трябваше да се завърне.
В това, което му предстоеше нямаше място за чувства.
Моридин отново поклати глава. Клерикът положи и Ториам на земята и седна до него. Затвори очи... и му разказа всичко.
Детството му - изпълнено със страх и несигурност, когато малкото момче бе започнало да осъзнава силата, която притежава.
Срещата му с демона от Мрачната равнина. Пътуването му дотам и поемането на на-тъмният път - Порталът към Кания.
Животът му сред общество от пилигрими, демони и изчадия, непознати дори за елфите.
Моридин протегна ръка и стисна рамото на приятеля си. Пред очите на Ториам се изрисуваха картини, изпълнени с унижение, страх, спомени за трудно научените уроци и най-вече болка.
Абсолютна и всеобхващаща болка.
Очите на Ториам се разшириха, но Моридин продължи разказа си.
Бягството му от Каниа и затварянето на портала, който господарите на Ада отворили, за да превърнат Материалната равнина в един от Мрачните светове, съдържащи портал към обителта на демоните.
Очите на Ториам се разшириха, но Моридин продължи разказа си.
Бягството му от Каниа и затварянето на портала, който господарите на Ада отворили, за да превърнат Феарун в един от Мрачните светове, съдържащи портал към обителта на демоните.
Моридин посочи останките на Октарион.
-Той беше приютил в себе си демон, изпратен, за да ме убие. - каза - Надявам се, че ме разбираш.- очите му загоряха с мрачни пламъци на фона на ледените му зеници.- Демонът е мой!- с тези думи Моридин стана и се запъти към огледалният портал в десният край на залата.
Пред изуменият поглед на Ториам, злият клерик потъна в огледалната повърхност.
***
Порталът отведе Моридин в първичната равнина на демона. От дупките в пода се плискаше лава и зловонни изпарения изпълваха въздуха.
-Хубаво е да си отново у дома.- лечителят си спомни за Каниа и налудничавият смях проехтя в залата.
Изведнъж лудешкият кикот секна, но усмивката все още разкривяваше лицето на лечителя.
-И значи все пак се осмеляваш да прекрачиш границите на владенията ми?- гласът проехтя от сенките.
Към Моридин се приближаваше демоничен силует - пламтящите му рога израстваха направо от челото, цветът на кожата му се променяше с всяка крачка - от червено до черно. Съществото бе малко по-високо от мрачният лечител, но мускулите, които се виеха по ръцете му недвусмислено говореха за физическото му надмощие, а дългата адамантинова дръжка, която демонът държеше в ръцете си бе увенчана с една стъпка острие, което гореше в зеленикъв огън.
Моридин само се изсмя и с едно единствено премерено движение запрати чука си към противника си. Тежкото оръжие удари демона право в гърдите и съществото се олюля. Малкото преимущество позволи на лечителят отново да призове Харм. Унищожителната енергия се изсипа върху демона, но чукът на клерика бе много далеч и демонът използва заклинанието за лечителство, докато Моридин стигне оръжието и довърши противника си. Тежкото оръжие отново полетя към създанието от Каниа, но този път пропусна целта си.
Демонът разкриви устни в усмивка, оголваики извитите си зъби. В следващият момент той вече стоеше до Моридин и лечителят нямаше как да се защити от ръката, която посегна и го сграбчи за гърлото. Демонът очевидно изпитваше наслада от преимуществото си над смъртният и бавно издигна Моридин до лицето си. Зловонният дъх облъхна лицето на мрачният лечител и погледите им се срещнаха. Омразата изгаряше очите на демона, но погледът на мрачният клерик бе изпълнен с не по малко презрение и жажда за мъст. Съществото се одиви, до каква степен мракът бе обгърнал една смяртна душа и тези ценни секунди дадоха на Моридин шанс- изплю се в лицето на страховитият си противник. Реакцията на демона не се забави нито с миг и Моридин тупна на грапавите плочки, с които бе застлан пода. Той потърси с поглед оръжието си, но съзря само останките от него, натрошени късове. Той призова огнена буря, но червеникавите крила само загърнаха моштното тяло на съществото и то остана невредимо.Крачките, които деляха демона от Моридин се скъсяваха всеки миг.Надеждата изгасна в очите на клерика, сега вече нямаше начин за измъкване, нито приятел, които да го спаси...
Сега вече бе само Моридин, оръдието на Смъртта... Демонът се съвзе и закрачи по-бързо към нещастният смъртен, предвкусвайки победата....
Моридин си спомни последните мигове с приятелите си, с тези, които някога са го приемали... и сред тези спомени сякаш два се повтаряха непрекъснато... Празният поглед в очите на Дракона и неизречената молба на Ториам... Изведнъж Моридин усети че се изправя на крака...Умът му се бе предал, но всико останало в него се бореше...И тогава старият Моридин се завърна- клерикът подтисна чувствата, които истинският боец не можеше да си позволи да изпитва. Огънят отново пламна в очите му. Но не топлотата, която изпълваше взора му, откакто се бе завирнал в Феарун. Ледени пламъци бушуваха и изгаряха зениците му. От устата му се заизливаха думи на заклинание, което демоните го бяха научили много преди... заклинание, което никога не бе посмявал да изрече... заклинание целящо да разруши всичко в едно единствено същество...заклинание, изтриващо спомена за съществуването на всико, до което се докоснеше...
Демонът спря за миг, незнаещ дали това бе истина - смъртен да познава могъщата Имплозия... Изчадието хвърли копието си към Моридин с такава сила, че удара едва не разруши концентрацията на клерика. Скверното оръжие се пречупи.
Демонът замахна към Моридин, но лечителят само се отдръпна, прекъсваики ваче започнатото заклинание и веднага призова друго. Този така неочакван ход стъписа демона и той дори не видя призоваването на силите на Разрушението, преди магията да го повали на пода, изсмуквайки силите му.
Моридин стисна острието на копието и се надвеси над демона, като опря своеобразният меч в гърлото на презряното същество.
-Ти не знаеш цената за убиването на такъв като мене...- просъска демона - Ако ме убиеш винаги ще носиш в себе си частица от мен...- думите бяха приглушени от писъка на съществото, когато острието се впи в гърлото му. Моридин завъртя оръжието към главата на чудовището и конвулсиите му спряха... демонът бе мъртав.
Рогата на Моридн пламнаха. Той изви глава назад в болезнен стон и по лицето му заиграха сенки и пламъци. Изпокъсаният му плащ се запали и превирна фигурата му в факла. Изведнъж ликът му се промени, напомняйки за трупът, които лежеше в краката му... в следващият момент отново бе Моридин.Изтупа пепелта от себе си и се изправи. Лечителят се усмихна и гримасата разкри извити зъби...
Точно когато се обърна Ториам тичаше към него през огромната зала. Драконът точно влизаше през портала и сякъш празният й поглед обходи помещението.
- Значи все пак намери това, което търсеше.- шепотът на войнът-лечител се разнесе като ехо.- Значи всичко свърши.
Ала магьосницата само се вгледа в Моридин и сякаш след цяла вечност тя извика, осъзнавайки какво се бе случило в криптата.
Моридин за подерен път се усмихна и отново острите и завити зъби се показаха изпод устните му. Преди Ториам да успее да каже каквото и да било лечителят произнесе заклинание за невидимост и се втурна към портала.
- Падението на Светлината започна!- смехът на демона огласи обширното помещение.
Последна промяна от Last_Guardian на пет юли 29, 2005 8:44 pm, променено общо 1 път.
Нарушителят знаеше, че това не бе призрак в истинския смисал на думата. По скоро бе къс минало, заключен, като насекомо в парче кехлибар. И очакваше своето спасение.Очакваше него.

Отговори

Върни се в “Приказки Безкрай!”

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 1 гост