Форумната платформа беше обновена на версия phpbb 3.2. За повече информация моля посетете следната тема

Черна луна

Литературен кът за колективни изяви и разкази, вдъхновени от ролеви игри. Тук може да пуснете разказ за вашите приключения, да пишете историйки с продължение или пък просто да споделите интересни случки и герои от ролеви сесии.
Потребителски аватар
Longbraz
Мнения: 6
Регистриран: пет май 13, 2005 12:16 pm
Местоположение: В бункера

Черна луна

Мнение от Longbraz » пет май 13, 2005 1:07 pm

Здравейте, хора! Искам да поместя един мой разказ, който засега не е довършен... Предполагам, че по тазаи начин няма да предобиете цялостни впечатления, но искрено се надявам, това, което съм написал, да ви хареса! Не щадете критика и съветите си! Много ще се радвам да чуя съветите ви! Предварително ви благодаря!...
Сред Кастилските поля те срещнах, там те обикнах, Аревия, и там ще те чакам... До самия край заедно!...

Потребителски аватар
Longbraz
Мнения: 6
Регистриран: пет май 13, 2005 12:16 pm
Местоположение: В бункера

Мнение от Longbraz » пет май 13, 2005 1:08 pm

Черна луна

Валентин Сотиров

Зимните дни сякаш нямаха край – подобен студ и всекидневни виелици не помниха дори най-старите люде в селото, а някои от тях бяха на доста преклонна възраст, за да са видяли всичко от живота. “Или просто са твърде дърти, за да помнят…” – със злобна усмивчица си помисли Харан.
Тази “злобичка” определено не му беше присъща – доста млад за джудже, нямаше навършени и сто години, а и работата в мината на дядо му вървеше повече от добре. Не можеше да се оплаче и че няма обожателки – симпатичната Загхура (той просто си умираше за “нежния мъх”, набол над месестите й устни), леко пълната Нирге (със своите “незначителни” джуджешки сто и осемдесет килограма) или мъжкараната Алунда (близо сто години по-голяма от Харан, без едно око, изгубено при сбиване в някаква пивница). “Как да не ги харесвам?…” – отклони мислите си той. Замечтан той раздруса глава, но алкохолните пари упорито си останаха вътре. Кого ли заблуждаваше?! Харан придърпа качулката на плаща ниско над носа си.
Такъв срам не знаеше никой от рода му! А може би и никое джудже по Света! Той бе загубил най-свидното – скъпата си брадичка, грижливо поддържана вече десет години, при това на облог! Защо пък най-ценното? – би се запитал всеки незапознат с психологията на дребните люде. Отговорът се втълпяваше като мъдрост в главите на всяко джуджешко дете от най-малка възраст – това ги различаваше от глупавите и припряни хора, а още повече от изначално противните им арогантни елфи. А той я проигра – бе се обзаложил, че може да изпие две кани от най-силното черно вино, а след това да премине малкия мост над замръзналата рекичка в селото. Е, резултатът беше печален – успех в пресушаването на каните и последвало акробатично салто към леда. Така от три дни Харан бе с по-гладки бузи и от най-малките си братя и сестри. Просто ужасен срам!
Сега седеше тайно в ъгъла на селската кръчма, прикрит от качулката на плаща и спокоен, че никой не го позна, отпиваше последните глътки от ейла си.
- Хей, Харан! – някой му подвикна от отсрещните маси. – Днес имаме друг облог
за теб!
Компанията на заговорилия Харан прихна да се смее, а един от тях дори се задави с греяното си вино. Цялата кръчма ехтеше.
Харан изруга и стана. Тръгна заканително към заливащите се от смях, но ейлът си каза думата, залитна и падна по очи. Смехът взе образа на взрив. Всеки звук, достигащ замъгленото му съзнание, бе като удар с меч. Той изруга отново, надигна се и разкопча секирата от колана си. Подиграващите се вече не издържахаи някои паднаха на пода, прививащи се на две от давещия ги смях, като усилено се опитваха да не се задушат.
Честта на Харан бе безогледно стъпкана. “По-добре мъртво джудже, отколкото посрамено джудже” – младежът си припомни думите на отдавна споминалия му се баща. Той завъртя секирата доколкото бе възможно в нетрезвото му състояние и замахна – първият от майтапчиите не успя да съжали за грешката си, защото главата му отхвръкна на няколко метра от тялото, което се срина на земята на мига. Вторият едва успя да реагира, разделяйки се завинаги с дясната си ръка. Останалите успяха да се окопитят, но Харан се бе превърнал във въплащението на гнева. Писъците на повалените изместиха доскорощния смях. След не повече от минута се възцари мълчание, прекъсвано от стонове и предсмъртни хрипове.
Харан изгледа повалените си противници и избърса секирата си в най-близкия труп. След това провлачи крак и бутна вратата на кръчмата, за да излезе навън в снега. Зад гърба си дочу шепот и обръщайки се видя някакъв мъж – бе човек, притова доста възрастен. Той лежеше на земята и май се опитваше да изрече някакво заклинание. Очите на Харан се ококориха, опита се да затвори вратата, но не му се отдаде. Магията го стигна и го прикова към земята.
- Какво в името на Дорф… - неземен спазъм обхвана гърдите му и алена кръв
потече от леко отворената му уста, прекъсвайки думите му. Нещо сякаш кипеше в него и се опитваше да го погуби по най-жестокия начин. Нов опит за повдигане и отново падна, удряйки силно и болезнено главата си в заледената земя. Зад себе си дочу нечии стъпки. Опита се да се обърне, за да види кой е отзад, но тъмен мъжки ботуш го притисна още по-близо до снега. Силната ръка на нападателя дръпна качулката от лицето на джуджето, хвана дългата му коса и опъна шията му назад. Харан предусеща се какво ще последва и зареди молитви наум. Нападателят му извади дълъг Забадурски нож от черна стомана и прокара тъпата част на острието леко и ловко над гракляна му. Младежът изпъшка и притвори очи. Отговори му тих сякаш неземен смях:
- Смел си, жалък червей, смел си, но напразно. – глас, излязал от най-противните
пещери Заказум достигна до съзнанието на Харан. – Смел, глупав и пиян. Но
това ще го поправим. Мда-а-а-а. – думите постепенно се превърнаха в шепот и
заглъхнаха.
Нападателят прибра ножа си, но не отслаби хватката си, притискаща внезапно изтрезнелия младеж към студената земя. Той зареди слова на някакъв ужасен език и опря ръце в тила на Харан. Някаква ледена тръпка премина през цялото същество на джуджето и го разтърси, карайки го да се гърчи като “жалък червей”. Съзнанието му сякаш започна да се промива. Напрягаше мозъка си да догони бягащите в нищото мисли, но напразно. След по-малко от миг чувстваше главата си като някаква ужасна кухина. Клепките на очите му запърхаха в опит да се опомни, но това въобще не помогна – като че ли някой бе изпил мозъка му и бе изсмукал съзнанието му. Дочу някакви думи, но не можеше да осъзнае първоизточника им. Толкова неясни, бръмчащи като някакво насекомо на пет метра от него.
Постепенно “мъглата”, затулила ума му, започна да се вдига и Харан разбра, че нападателят бе отхлабил хватката, та дори му помагаше да се изправи. Младежът изтупа снега от дрехите си и погледна мъжа, причинил му това. “Но кое по-точно” – спомените, всичко сякаш не бе оставило и най-малка диря в съзнанието му – всичко бе изчезнало… Завинаги.
Пред очите му стоеше човек, може би старец, може би младеж. Бе толкова неопределен, че тази аномалия затормози и малкото възвърнали се мисли в главата на Харан. Облечен бе в черно от глава до пети, с черни бродерии по мъртвешки черната роба, загръщаща и пазеще го от студа. Лицето му бе като че ли по-бледо дори от снега, а очите – най-размитото синьо, което човек можеше да си представи, синьо, граничещо с бяло, дори прозрачно.
- Името ми е Линвар. – гротескният глас нахлу в съзнанието на Харан, но не чрез
слуха му, а просто така – в разума му. – Отсега аз съм твоят господар и ще
ми служиш покорно до гроб, джудже! Как е името ти? – продължи човекът.
- Харан. – отвърна младежът, сякаш бе напълно естествено да му се подчини на
заповедта. Но все пак си спомни името си, собственото си име…
-Така е по-добре. – отвърна Линвар, леко подсмихващ се и продължи да му говори, като старателно го подбутваше в една затънтена уличка. – Приложих ти нещо много простичко, но безотказно. “Молитвата на роба” я наричат Великите гадатели на моя Бог. А вече на нашия Бог – Превеликият Прокоба, вечно да се слави името Му! – думите на мъжът се превърнаха във фанатичен шепот, а очите му заблестяха от благоговение.
“Нашият бог…” – замисли се Харан. – “Та в кого вярвах аз?…”
-Вече е Прокоба, Той е в нас, Той винаги е с нас, закриля ни и ни помага, добър Бог е Той! – занарежда леко налудничаво Линвар.
Харан постепенно взе да се опомня. Забърса засъхващата по устата си кръв и се огледа за секирата си. Видя я да лежи захвърлена на улицата пред кръчмата и я взе. Не бързаше да я закачи на колана... Поклати я леко назад-напред, сякаш си спомняше дали преди малко е тежала точно толкова и внезапно замахна към гадателя на Прокоба, причинил му тези страдания. Острието изсвистя във въздуха и застрашително се наклони отвесно към главата на облечения в черно човек. Следващият момент сякаш се разтегли във вечността – изведнъж ръката на джуджето омекна, изтърва секирата и тя полетя към стената на близката къща. Харан зяпна изненадан. Линвар леко се усмихна, направи бързо движение и от ръкава му излетя малка кама, която се заби в наметалото на младежа, приковаваща го към стената, в която преди малко се удари оръжието му. След миг лицето на човека почти се опря в това на джуджето. Линвар заговори отново с отблъскващия си тембър:
-Безсилен си, Харан. И знаеш ли защо? – присмехулно му рече човекът. – Така е защото изтръгнах душата ти. С теб сега сме едно цяло, чийто господар съм АЗ!!! Така че всякакви подобни опити да ми “светиш маслото” са меко казани… излишни!
Линвар се ухили злорадо и ощипа Харан по бузата. Момчето го погледна криво и го заговори:
-Да бе, пък аз съм баба ти! Това са пълни глупости! – той измъкна камата и загледа с пресилен интерес дупката на наметалото си.
Гадателят го изгледа, извади друга кама от ръкава си и му изсъска:
-Гледай тогава!
Линвар прокара острието й по обратната страна на ръката си, точно над китката и червена кръв рукна на секундата. Харан изпъшка, защото усети болката от раздирянето на собствената си кожа. Той придърпа ръкава си и видя същата рана като на новия си господар на собтвената си кожа. Щипеше ужасно и веднага потече кръв.
-Е? – леко подигравателно го погледна Линвар. – Така че умната преди да си решил да ме убиваш!
Харан изруга и засмука потеклата кръв – нямаше никакво желание да стане някаква инфекция.
-А сега много бих искал да се оверя в твоята преданост към мен. – каза Линвар и хвана джуджето през рамо. Излязоха отново на улицата и мъжът му посочи произволно една къща. – Влизаш и избиваш всички! Действай!
-Няма да го направя! – кресна му Харан.
Линвар се почеса леко пресилено по врата и кимна.
Изведнъж момчето се почувства много странно – гледаше през собствените си очи, а сякаш всичко останало не му бе подчинено. Той тръгна на секундата, изрита вратата и нахълта вътре. Някаква явно непозната жена-джудже го изгледа въпросително и сложи заканително ръце на кръста:
-Какво си позволяваш, млади ми Харан?
Харан се свести за секунда, но мигът продължи твърде каратко. Той извади секирата и замахна. Жални писъци изпълниха къщата…
Отвън Линвар се ухили доволно. Стражата щеше да е тук след минута–две и той повика мисловно новия си слуга.
Харан дойде като послушно пале… Пале, цялото опръскано с кръв…
Доволна усмивка изгря на лицето на гадателя и той отвори “Пътешественически праг”. Това бе една от сложните магии, владяна от всички напреднали в уменията си гадатели, с чиято помощ изминаваха десетки километри за по-малко от миг. Двамата влязоха в прага и изчезнаха от селцето.

* * *

Харан се опомни в някаква горичка, седнал на земята и опрял гръб в ствола на един огромен бор. Как се бе озовал тук? Вместо отговор видя ухилената физиономия на Линвар и спомените постепенно се завърнаха в глава му. Погледна ръцете и оръжието си: убийството бе било истина, като някакъв кошмар, сънуван с отворени очи. “Бедната госпожа Уодрок, какво сторих!…” – разкайваше се в мислите си младежът. В отговор дочу тези на гадателят: “Браво, друже, дори си бил по-добър отколкото те вземах”. Харан го погледна мрачно, а човекът започна да се смее с цяло гърло.
Джуджето погледна отново изцапаните си с кръв ръце и се опита да ги избърше в снежната земя. Напразно, кръвта си оставаше по тях, а снегът леко почервеня. Той дочу стъпки и се обърна по посока на звука. Отнякъде се бяха появили някакви “хора”. Всъщност това определение не бе съвсем точно, защото между шестимата имаше само един човек – мъж, прехвърлил петдесетте години, c доста прошарена коса и неогледен вид. Другите бяха двама елфи – мъж и жена, един от расата на прокудени (е, тях Харан смяташе за още по-противни дори от елфите), един доста млад и слабоват тромол и един гоблин. “Чудна дружина” – помисли си джуджето, защото се досети, че това са неговите “нови братчета и сестричета”.
-Това ли са… - момчето не успя да се доизкаже, понеже Линвар го прекъсна.
-Да! – кратко отговори гадателят и започна да му ги представя. – Мъжът от расата на хората се казва Боргхал. Той е един от най-добрите войни от изтока. Жената елф, една от най-добрите магьосници на огъня, се казва Аерин; брат й - Дерин – крадец от класа. Моят фаворит – Гортес – ах, красавецът ми! – с пресилена любвеобилност и леко нескрито отвращение каза Линвар, прегръщайки прокудения през рамото.
Гортес го погледна с благоговеене като някакво доволно послушно кученце и се усмихна, “показвайки” на Света многобройните си остри зъби.
На Харан му прилоша и за малко не повърна. Какво бе намислила съдбата?! Защо така се бе подиграла с него? – мислише си той, а в отговор Линвар му смигна. Харан се опита отново да остане сам в мислите си, макар че знаеше – гадателят на Прокоба винаги щеше да бъде там…
Прокудените… Тези ужасни същества, произлизащи от хората. Опита си да си спомни какво знаеше за тях – май единственото, което сега му идваше наум, бе че преди десетина години някакъв камък беше паднал от небето (мъдреците нарекоха този камък метеор – по подобие на магията с летящи нажежени камъни) на остров Сартасул, явно донасяйки някаква зараза, по-опасна и от чумата. Всеки, който се заразеше от болестта изпадаше в треска и със замъглено съзнание търсеше същество от противоположния пол, за да осъществи полов контакт с него. Детето се раждаше за часове, но далеч по-различно от всички деца на Света – с пепелява кожа, изпъкнали грозни лилави вени по целия череп и вечно жадни за прясна кръв. Болестта бе засегнала само Хората засега и децата бяха отведени в най-северните земи на континента Кафамар, където в покрайнините на държавата Палакария бе направен резерват за тях, заобраден отвсякъде с море и висока каменна стена от юг. Затова ги нарекоха и Прокудени – най-новата и отблъскваща раса на Света. Но животът им бе ограничен само в резервата и никой не можеше да се измъкне оттам – смелите палакарски войни го пазиха добре. Или не съвсем – как този се бе измъкнал оттам… Само при мисълта за това и тръпки полазиха гърба на Харан. Сигурно и други бродиха по Света, осквернявайки земята с ужасяващото си присъствие и съществуване.
В този миг се усети, че Линвар отново е заговорил, предстявяйки и останалите двама от “братството”:
- Младият тромол се казва Рог’хогх – невероятно смел и всеотдаен младеж, безумно добър в промъкването и безшумното убиване.
Харан го погледна и в отговор на погледа получи заплашителен жест от страна на младия тромол. Това смути джуджето – тромолите бяха страшен противник. Собственият му баща бе загинал в битката за Торум преди години, когато Харан беше още малко момче. Не го плашеше това, че те бяха “личната” и любима раса на Прокоба, а тяхната преданост към бога им, семеиствата или командирите им. А в случая това означаваше само едно – най-верният слуга на Линвар със сигурност бе Рог’хогх.
Последният му “брат” се казваше Гроднук – мършав и мръсен гоблин, с очи шарещи навред. По погледа му Харан разбра, че Гроднук бе нов в “братството” и все още се опитваше, по-скоро явно, да се освободи от оковите на Линвар.
Гадателят отиде до Харан и му помогна да се изправи. След това заговори спокойно, почти бащински:
- Е, деца, май е време да ви разкрия защо ви събрах всички тук… - Линвар се усмихна, а погледът му не вещаеше нищо добро.
Сърцето на Харан се сви и зачака думите на гадателя…

* * *

Линвар се наведе и взе една отчупена клонка, която лежеше паднала на земята. Побутна лекичко Харан да се изправи и започна съсредоточено да чертае някаква карта на земята. След около минута издълбаните линии в снега придобиха по-ясни очертания и Харан успя да познае континента Елифир, на когото се намираше собствената му джуджешка държава Малахар. Но гадателят не наблегна на тази държава, а на съседната – страната на противните му елфи – Кастилия. Очертанията ставаха все по-ясни – момчето можеше вече спокойно да различи различните по-големи и по-малки градове, гъстите Кастилски гори, голямата река Сарандал и по-малкия й приток – Орта. В самия край той забеляза и великата столица на елфите – Фисия – на стотици мили от тук, галена на крайбрежието от вълните на Великия океан.
В този мимент Линвар се поизправи и заговори:
- По погледите ви, деца мои, разбирам, че се ориентирахте в картата. – той погледна със злоба жалкия треперещ гоблин, който цял се тресеше и погледът му блуждаеше навсякъде, само не и върху очертанията на тази част от света. Гласът на гадателя придоби лесно доловими заплашителни нотки: - Внимавай, Гроднук! И без това не виждам някаква особена полза от теб, а продължаваш ли да ми се пречкаш, определено ще посетиш едно много неприятно място! – Линвар направи някакъв неясен за Харан жест и очите на гоблина се наляха със сълзи, изпълнени едновременно със страх, почит и пълно покорство.
Момчето се зачуди какво ли значеше всичко това, но връхлитащите мисли на Линвар изпревариха неговите собствени: “Повярвай, жалко джудже, ти не искаш да отидеш там – мъдреците от нашата религия го наричат Хадр’уш – Света на най-големите ти страхове! А опиташ ли се да ми противоречиш, нараниш мен или някой от братята си или направиш каквото и да е, което не ми допада, приготви се да те изпратя в Хадр’уш!”
Харан облиза изсъхналите си устни и се загледа в картата.
- Е, да продължа мисълта си. – усмихна се на всички гадателят. – Наредено ми е от превеликия Прокоба, да се слави веч името му, да извърша едно велико дело! Една мисия, която ще покрие със сянката си така наречената доброта и нейния велик бог Създателя… - Линвар едва сдържаше отблъскващия си смях, но въпреки това продължи спокойно. – Така, деца, с вас трябва да стигнем за около месец до Фисия, да се остановим, да направим проучвания и да чакаме момента. А той настъпва след точно тридесет и три залеза на Луната – ще има процесия по коронацията на Лавераз Кастилски, престолонаследник на Кастилия и братовчед на небезизвестният Лонгбраз Кастилски - Зеления брат. Процесията ще бъде извършена от Сон-о-То – Гласът на Създателя и негов главен гадател… Той е нашата цел, така ми нареди Прокоба, това ще и направим! – Линвар заговори с патос като някой герой от Легендите и удари десния си юмрук в дланта на лявата си ръка.
Всички се заоглеждаха, сякаш търсеха подкрепа в този до тях, а гадателят ги изгледа победоносно – знаеше, че ги е объркал и изплашил с думите си, а това го радваше: “децата” му трябваше да се страхуват, за да изпълняват. А те определено щяха да изпълняват… Линвар се усмихна на себе си само при мисълта за великото бъдеще, което го очакваше.
В този миг шумът от конски галоп го изтръгна от мислите му и той се обърна в предполагаемата посока, от която идваше. Нищо не се виждаше, а това притесни още повече злия човек.
- Всички в защита! – изрева той и се насочи към центъра на кръга, който започна да се образува около него.
Чу се звук от изпънати тетива, една дълга черна стрела се появи от нищото и с невероятна скорост се заби в гърдите на Боргхал. Мъжът я погледна с очи, които сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите си и падна на колене, опитвайки се да я извади от разкъсаната си ризница и наранени гърди. В отбранителните редици настана паника. Гоблинът Гроднук изпусна късия си меч и се опита да побегне, но камата на Линвар го застигна и се заби дълбоко в гърба му. Изплашеното същество рухна стенейки ранено на земята.
Всички започнаха да се оглеждат на всевъзможни посоки с готови за самозащита оръжия. Нова стрела разкъса въздуха и се понесе право към лицето на Харан, но тънка струйка огън я застигна във въздуха, овъгли я и само нежна пепел достигна джуджето. Той гледаше недоумяващ – току що една елфка бе спасила живота му, бе му направила най-големия подарък… Една елфка… Аерин му се усмихна топло, а после отново се заоглежда за новата атака, която последва почти мълниеносно. Въздуха пред братството се разкъса и изплува образът на черен конник, яздещ огромен кафяв жребец. От главата до петите бе в черно, лицето му не се виждаше, предпазвано от черен като космоса плащ. В ръката си държеше дълъг и извит забадурски меч от най-черна стомана, а в другата огромен щит с нарисувано някакво гротескно същество, хванало жертвата си с криви орлови нокти. Бяла пара излизаше на огромни талази от ноздрите на коня, който с господаря си се вряза в редиците на братсвото. Мечът на ездача описа плавна дъга и се вряза в корема на поваления Боргхал, който с невероятна скорост полетя назад и падна по гръб на аленеещия от собствената му кръв сняг. С треперещи ръце той потърси меча си в опит да даде поне един отмъстителен удар на конника, причинил му толкова болка и унижение. Изправяйки се боецът погледна раните си веднага прецени, че няма да преживее битката и извика на останалите:
- Бягайте, аз ще го задържа!
Боргхал стисна меча си и се обърна към нападателя им, който обръщаше коня за нова атака. Дерин, братът на Аерин, положи дълга сребриста стрела на лъка и се прицели внимателно. Елфическата стрела излетя безшумно, оставяйки светла диря, сякаш от валящ ситен снежец, и се насочи прецизно към мястото в лицето на ездача, където се предполагаше, че са очите му. Докато първата беше избегната с рязко движение, елфът положи още една лъка и я изстреля. Този път галопиращият конник не показа такова завидно майсторство и магическата стрела се заби дълбоко в единия му крак, събаряйки го от коня. Линвар това и чакаше – отвори “Пътешественически праг”, сграбчи ранения гоблин и скочи вътре, последван от останалите с изключение на Боргхал. Раненият мъж закуцука към поваления мним войн и замахна немощно с меча си, но атаката му беше лесно парирана. Конникът се изправи и повали грубо Боргхал на земята, избивайки оръжието му далеч от треперещата му и вече немощна десница. Коленичейки до него той дръпна прикриващата лицето му качулка на плаща – пред очите на смъртноранения войн се появи въплащението на най-големия кошмар на един простосмъртен – нападателят не бе просто един невероятно добър боец – той бе Лет’ер.
Последните минути живот на Боргхал се одължиха в гаснещото му съзнание и му се сториха часове. Той бе чувал за съществуването на Лет’ерите само в Легендите, които отдавна споминалата се му баба беше чела вечер преди да заспи, преди десетилетия, когато още бе малко момче. Мислише си, че това е една от многото измислици на старите хора, с които приспиваха децата и внуците си, но ето че сега над него се извисяваше един от тях… Един от четиримата…
Лет’ерите бяха десните ръце на Прокоба, четири полу-божества, всеки със своите невероятни сили и възможности. Фурус бе Господарят на страха, неземно добър стрелец; Аргер – Господарят на гнева, най-изкусният войн; Хунг – Господарят на глада, единствен магьосник владеещ всички елементи и Щербис, техният командир, Господарят на смъртта, силата, която ги обединяваше.
- Щербис… - налучвайки името на Лет’ера изстена Боргхал.
- Явно така ме наричате тук, но това няма особено значение. – мислите на полу-
бога налуха в съзнанието на поваления издъхващ човек.
Последното, което гаснещите очи на Боргхал запечатаха в съзнанието му, бе лицето на Лет’ера – ужасяващото лице на човек на възраст от хиляди години, лицето на смъртта. Клепачите на умиращия войн не му се подчиниха и бавно се притвориха, предавайки душата му в ръцете на вечната изкусителка смъртта, чийто Господар се бе надвесил над тленното му тяло…

* * *
Сред Кастилските поля те срещнах, там те обикнах, Аревия, и там ще те чакам... До самия край заедно!...

Заключена

Върни се в “Приказки Безкрай!”

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 1 гост