Форумната платформа беше обновена на версия phpbb 3.2. За повече информация моля посетете следната тема

[Герои] История

Модератор: Ambartanen

Потребителски аватар
Ambartanen
Мнения: 1516
Регистриран: чет авг 14, 2003 11:03 pm
Местоположение: NYC

[Герои] История

Мнение от Ambartanen » вт юни 04, 2013 5:21 pm

Керилис е порутен замък в сърцето на Сайър. Древното укрепление изглежда сякаш е построено в зората на човешката цивилизация, но каменните му стени все още се издигат упорито от стръмните склонове на хълма. Мястото е стояло изоставено с векове преди канитските инженери да го изберат за техните експерименти, но сега живот отново ври с всичка сила в старата крепост- стотиците пионери чакащи с трепет да поемат на своето пътешествие се омесват с администраторите, работниците и войниците грижещи се за прехода. Пристигаш само ден преди датата на твоя преход и имаш броени часове да се запознаеш с околността преди един от облечените в ливреи служители на кралицата да събере твоята група.

- По време на целия преход трябва да седите в обозначените ви седалки. Не бива да ставате по никаква причина преди съпътстващите ви стюарди да ви съобщят, че сте пристигнали. Всички остри предмети и оръжия трябва да бъдат предадени...

Стюардът отегчено реди странни инструкции, докато ви води по стръмната пътека до върха на хълма. Там виждаш странно изглеждащ куб от дебело дърво с няколко широки врати, през еднa от които той въвежда групата след като сте предали багажа си на група работници. Просторното помещение в куба е пълно с големи меки кресла в едно от които те настаняват, след което ти показват как да се овържеш с няколко ремъка. В помещението има стотина кресла и ти наблюдаваш как постепенно всички се запълват с други объркани заселници. Щом всички са завързани в креслата си, главният администратор повтаря още веднъж инструкциите си, излиза през вратата и я заключва от вън.

Минават няколко тихи момента изпълнени с неловки изкашляния и любопитни погледи. Тъкмо започваш да се чудиш какво точно се очаква да се случи, когато оглушителен гръм разцепва тишината и изведнъж цялата построика пропада свободно. Виждаш как другите хора крещят в ужас, но ушите ти са само кънтят с ехото на първият гръм. Изведнъж потъваш дълбоко в креслото си преди целият куб да започне да се премята диво, като детска играчка подхвърляна от великан, и само ремъците те одържат да не извърчиш с лице към тавана или някоя стена.

Не си сигурен колко дълго продължава дивото премятане- поне петнайсет минути но по-малко от половин ден? Изведнъж кубът се стоварва тежко на земята и всички отново потъват дълбоко в креслата си. Няколко момента си поемаш тежко дъх преди вратата да се отвори и ярка слънчева светлина да нахлуе в сумрачната стая. Непознат облечен в ливрея служител влиза застава пред теб и започва да вика нещо, но ушите ти все още са заглъхнали и разбираш инструкциите само по жестовете му. С известно усилие се освобождаваш от креслото си и се изправяш леко несигурно, докато всичко покрай теб продължава да се върти. Докосваш леко няколко протрити от ремъците места, но не откриваш сериозни наранявания. Поемаш дълбок дъх и ноздрите ти се изпълват с острата миризма на повърнато. Въртежа на стените се е успокоява достатъчно, за да стигнеш да вратата и да пристъпиш в слънцето и пресния въздух на новия си дом. Преди да потънеш в тълпата навън в главата ти се върти само една мисъл- какво ме доведе тук?

Потребителски аватар
Hazalad
Мнения: 641
Регистриран: пет фев 13, 2004 3:39 pm
Местоположение: Някакво
Контакти:

Рагнар Хейлсторм

Мнение от Hazalad » ср юни 05, 2013 6:13 pm

"Мъгливите планини са огромна планинска верига с разнообразен релеф, вариращ от непристъпни заснежени върхове до високи тучни пасища, насечени от пълноводни реки и потоци, изпъстрени с кристални езера, дълбоки проломи и закътани долини. Климатът е изключително разнообразен в зависимост от надморската височина и терена, и планинските Кланове, които са приели Мъгливите планини за свой дом от стотици години, използват това в своя полза при смяната на сезоните. Скотовъдци, ловци и сравнително малко земеделци, планинците са също така и опитни бойци, за които набезите, пограничните сблъсъци и клановите войни са едва ли не ежедневие. В един от тези Кланове се е родил преди двадесет и три лета Рагнар Хейлсторм.

Още от малко момче Рагнар бе закърмен с историите относно Клановите войни и сблъсъци, които запълваха дългите зимни вечери пред топлото огнище, докато свирепият зимен вятър се опитваше да проникне през плътните капаци на прозорците. Враждите между десетките Кланове и стотиците принадлежащи им фамилии се подклаждаха поколения наред и бяха нещо нормално, дори някакъв вид повод за гордост сред старите планинци. Семействата поддържаха и тачеха древните си вражди с истинска страст – нещо, с което младият и доказал се вече воин Рагнар така и не успя да свикне. Поради това бе изгубил баща си на 11 години, а никой дори не успя да си спомни и да му каже причината за враждата, изгубена някъде далеч в миналото. От него се очакваше когато порасне да отмъсти за смъртта на баща си, а след това другото семейство щеше да направи всичко възможно да отмъсти на свой ред. Рагнар бе изпълнен с мисли за мъст – но в същото време съзнаваше, че едва ли ще постигне нещо освен да постави себе си и бъдещото си семейство в опасност. От друга страна, клановата чест го принуждаваше да отмъсти в даден момент от живота си, и така кръгът се затваряше отново.

Навярно Рангар щеше да последва предначертания от кръвната вражда път, когато се появи Ордата. В началото се започна като откъслечни набези, но постепенно се появиха първите предни постове и по-мащабни рейдове. Покритите с люспи хора бяха силни, не преговаряха с никого, рядко взимаха пленници, и отрано негласно заявиха силно посланието си към Клановете - „Ние сме тук, за да останем“. Два клана бяха изтикани постепенно от земите си, а един беше тотално унищожен, когато вожда му реши да останат и да защитават земите си на всяка цена. Съседите на Ордата нервничеха и се готвеха за война, защото знаеха, че са следващите, докато останалите Кланове нехаеха и дори се възползваха от отслабеното им положение. В крайна сметка Мъгливите планини бяха огромни и богати на всякакъв вид природни ресурси, метали и ценни минерали, и сякаш за всички имаше място. Но Рагнар не мислеше така. Ордата нямаше да се примири с къс земя. Тя бе тук да заграби всичко, и ако Клановете не се обединяха срещу общата заплаха, след няколко десетки години щяха да са изтикани от изконите си земи или тотално унищожени. Всички разопокъсани Кланове трябваше да се обединят в един огромен силен юмрук, който да прекърши гръбнака на Ордата и да я прати там, откъдето е дошла, или на свой ред да я заличи от лицето на земята. Но вождовете бяха прекалено погълнати от дребнавите си боричкания за власт и старите си вражди, за да осъзнаят колко голяма заплаха представлява Ордата.

Рагнар неколкократно изказва съмненията и опасенията си пред Клановия съвет, но макар вече млад, силен и доказал се войн, никой не взе думите му насериозно. Така мина още една година и още един клан беше изтикан от земите си, още хора изчезнаха или бяха пленени от Ордата. Тогава Рагнар се реши на стъпка, която малцина в миналото бяха предприели – той се опълчи на Клановия вожд и оспори авторитета и правото му да води Клана. Думите му бяха непремирими и сурови, тежки и мрачни, а връщане назад нямаше. Единственият възможен отговор на Вожда беше двубой, с който Рагнар да постави твърденията и обвиненията си в ръцете на Боговете и така те да отсъдят кой от двама им е прав и на кого се пада правото да води Клана. След дълга и кървава битка младостта и силата надделя над старостта и опита. Рагнар се възвиси окървавен, но жив като вожд на Клана Счупени Остриета.

С едва заздравели рани, Рагнар веднага предприе необходимите стъпки за съюз с Клана на Гарваните. Посвети стария вожд в плановете си и прие за съпруга една от дъщерите му. Следващите няколко години с хитрост, подлост, дипломация или сила, Рагнар постави под контрола си общо единадесет от двадесет и седемте Клана, както и успя за пръв път успешно да отблъсне нападение на Ордата. За младите войни той се превърна в образец за подражание, свирепостта му в битка предизвикваше възхищение, а славата му се носеше сред Мъгливите планини. Много от останалите Кланове обаче не виждаха в Рагнар спасите или освободителя, който ще спре Ордата, а алчен за власт тиранин, който иска да заграби всичко за себе си. Прекалено слаби и разпокъсани, за да представляват явен отпор, някои от тях се решиха на по-потайни и прикрити мерки за отстраняването му.

Една нощ Рагнар бе нападнат в дома си от маскирани убийци, облечени в черно, без кланови принадлежности и заличени татуировки. Изненадан в съня си, той все пак успя да реагира навреме и посече неколцина от нападателите си. Домът му обаче бе подпален и скоро огънят, димът и убийците го притиснаха в ъгъла. Нямаше представа какво се бе случило си жена му, нито можеше да види нещо поради изпълващият стаята черен задушлив дим. Горящи греди почти го погребаха под себе си, когато Рангар осъзна, че това ще е краят му. С очи червени от дима, изгарящи за чист въздух дробове и пламтяща лява ръка, вождът изрева и се хвърли срещу маскираните мъже, предпочел да умре в битка вместо като притиснат в ъгъла плъх. Боговете обаче имаха други планове за него, защото в този миг светът сякаш се взриви, някаква неведома сила го разкъса на парчета и след секунда, която му се стори като вечност, си възвърна сетивата някъде другаде.

Залата бе странна, изпълнена със звуци, гледки и миризми, които Рагнар срещаше за пръв път. Бе обграден със свещи и странни символи, изрисувани на пода, а отвъд тях хора в необичани дрехи го наблюдаваха замръзнали от изненада и може би страх. Някаква жена изпищя и в този момент Рагнар осъзна, че все още крещи предизвикателни слова към изчезналите си убийци, а ръката му е в пламъци. Миг след това последствията от необичайното пътуване се стовариха отгоре му като планински бивол и вожда изгуби съзнание.

След като се свести няколко дни по-късно, Рагнар установи, че се намира в непознат дом на място, което никога не бе подозирал, че съществува. Успя да се изправи, въпреки явните протести на сбръчкания стар жрец, и се добра до прозореца. Гледката го убеди окончателно, че боговете го бяха пренесли в някакъв причудлив друг свят, който му бе трудно да опише. Направи грешката да се облегне на рамката на прозореца и острата болка в ръката го убеди, че нараняванията му се по-сериозни, отколкото бе предполагал. Опита се да разговаря с някои от смутено въртящите се около него хора, но явно никой от тях не разбираше езика му. Лечителя обаче скоро доведе млада и красива жена, която го заговори с познати нему думи. Макар и трудно, двамата успяваха да се разбират и скоро Ниса, господарката на къщата, му описа какво се бе случило – как заклинанието за призоваване на нея и приятелите й нещо се объркало и вместо духа на древен герой от древността се бе появил той.

Много от думите й биха му звучаха безсмислено, ако не беше гледката през прозореца. Докато тя говореше, Рагнар слушаше и гледаше, опитвайки се да проумее как единсвеният му познат свят на Мъгливите планини се бе оказал незнайно колко далеч от обсега му. Никой тук не бе чувал за Клановете, Ордата или планините, а той не познаваше нищо друго. За един миг от вожд и предводител на стотици мъже се бе оказал изгнанник и чужденец в друг свят.

Няколко дни след събуждането си Рагнар реши да излезе и да се поразходи сред този така огромен и величествен град, изграден предимно от бял камък – нещо невиждано за Мъгливите планини. След като учтиво, но категорично пренебрегна отчаяните вопли на слугите, Рагнар се озова на огромна оживена улица. Главата му бързо се замая от огромното количество хора и невероятните гледки. Хората бяха нещо познато, но се срещаха и странни дребосъци, които отвръщаха начумерено на втренчения му взор. Самият той предизвикваше интерес със странно сплетената си коса и многобройните кланови татуировки, особено сред децата, които подвикваха след него и го следяха на малки групички.

Рагнар се отнасяше към любопитството им със снизходителна усмивка, понеже беше свикнал вкъщи на подобен род внимание. Скоро обаче установи, че е обект на по-зловреден интерес. Не след дълго бе заобиколен от петима младежи, очевидно не особено приятелски настроени. Макар да не разбираше думите им, той и преди се бе сблъсквал с жадни да се докажат млади войни. Сега обаче бе далеч от дома и съзнаваше, че правилата и порядките са различни на това място; поради това само се усмихваше и не реагираше на предизвикателното им поведение. Вместо да ги успокои и да се оттеглят, пасивното му държание сякаш ги настърви повече. Когато един от тях се приближи и посегна към плитката му, Рагнар вече не можеше да не реагира.

С едно плавно движение на здравата си ръка вождът сграбчи китката на нахалника и я изви. Последва задоволително слуха изпукване на счупена кост и лицето на младежа придоби цвета на прясно прецедено мляко. Друг от нахалниците се хвърли презглава напред и бе посрещнат от бърз ритник в гърдите, който го събори по гръб без дъх и вероятно с пукната гръдна кост. Рагнар плавно се приведе под силния удар на третия като същевременно заби своя юмрук в ребрата му, счупвайки поне две от тях. През цялото време придържаше изгорената ръка до тялото си и не спираше да се усмихва.

Изведнъж се оказа, че около него и нападателите се бе образувало широко празно пространство, а минувачите се спираха да видят какво става. Рагнар съзнаваше, че макар да действа като самозащита, може да си навлече неприятности с излишна агресия. Тогава един от останалите извади кинжал и усмивката на Рагнар изчезна, а веселието в погледа му бе изместено от студенина и пресметливост. За него не представляваше проблем да отнеме оръжието дори с една ръка, и да прикове дланта на нападателя към рамото му за да охлади всякакви бъдещи опити за нападение. Последният все още изправен натрапник явно се почувства задължен да отмъсти за другарите си и налетя със силен крясък. Рагнар изчака хладнокръвно приближаването му и го посрещна със съкрушителен удар в лицето. Изпращяха кости, младежа прибели очи и рухна в несвяст на земята. За няколко секунди се чуваха само стоновете на останалите в съзнание, след което дотърчаха въоръжени мъже в еднакви униформи и започнаха да му крещят нещо.

Рагнар прецени, че това са някакви пазители на тукашните порядки, затова се усмихна и се постара да не изглежда агресивен. Воините явно се канеха да го отведат някъде, но тогава се появи Ниса, господарката на къщата, в която бе отседнал и започна остро да спори с тях. Появиха се още мъже с вид на господари като нея и един от тях писукаше особено яростно, сочейки постоянно към Рагнар и поваления от него последен младеж. В последствие разбра, че става дума за сина на местен вожд, на който Рангар бе счупил с удара си челюстите на няколко места и бе избил пет или шест зъба. Ниса му обясни, че заради това провинение са искали да го закарат в местната кариера да троши камъни няколко месеца, но благодарение на застъпничеството и за него му се бе разминало. Разбра още за своя изненада, че сега за известно време е нейн и трябва да прави каквото му се каже, а то се свежда основно до това да не пребива повече хора почти до смърт, освен ако не го нападнат първи или тя не му каже. Макар да му бе трудно да разбере местните обичаи, Рагнар се съгласи с Ниса. За момента само с нея можеше да общува що-годе нормално, а и му трябваше време да разбере къде точно се намира и да понаучи местният език и порядки. Освен това тя бе най-красивата жена, която бе срещал и се държеше като властна предводителка на клан, което му допадаше.

В следващите няколко дни в дома на Ниса Рагнар се запозна с много странни и интересни хора. Един от най-забележителните сред тях бе елфа Малрат. Доколкото Рагнар разбра, той бе също изгнаник като него, който се стреми да се сдобие с достатъчно власт и сила, за да се върне и да отмъсти на прокудилите го. Може би поради тази причина въпреки езиковите затруднения двамата успяха да се сближат сравнително бързо, а не бе изключено и алкохола да бе допринесъл за това.

Няколко седмици след пристигането на Рагнар старият лечител най-после заяви окончателната си присъдна относно зле изгорената му ръка. Младият вожд не бе особено изненадан – бе виждал и преди лоши изгаряния до костта и съзнаваше, че най-вероятно ръката му ще е почти неизползваема, а след време заради огромните белези ще се скове и ще е трудно подвижна. Беше решил поне да я задържи в определено положение, в което да може да прикрепи щит към нея за да му е по-лесно в битка. Ниса обаче явно не одобряваше идеята му и имаше други планове, които дълго обсъждаха с елфа. Накрая явно стигнаха до консенсус и го посветиха в начинанието си.

Няколко дни по-късно тримата се промъкнаха в строго охранявано укрепление, чието предназначение не стана твърде ясно на Рагнар. Явно живота в мирно време обаче бе направил стражите нехайни, защото не представляваше особен проблем да ги заобиколят незабелязани, а както се оказа елфа бе изключително надарен в промъкването в сенките. В последствие се озоваха в зала, пълна с най-невероятни съкровища и причудливи предмети. Не му позволиха да пипа нищо обаче, а Ниса взе само един обикновен златен пръстен и му нареди да го сложи на изгорената си ръка.

Рагнар не обичаше подобни женствени украшения, но не можеше да откаже на оказалата му гостоприемство господарка, затова й угоди и сложи пръстена. Внезапно го връхлетя странно усещане за изгарящ студ в ръката а главата му се замая от силата, излъчваща се от пръстена. Когато сведе поглед надолу видя как съсипаните му мускули започват да се формират наново и сухожилия и кръвоносни съдове плъзват като дървесни корени там където се бе виждала гола кост. След няколко мига сиянието на пръстена изгасна, но ръката му отново бе цяла, макар и изглеждаше все едно е одрана от лакътя надолу. Рагнар сви пробно пръстите си в юмрук и забеляза ясно движението на вече нормално работещите мускули. Оставен без дъх, за пръв път в живота си се сблъскваше с подобно чародейство, а Ниса и Малрат се хилеха щастливо насреща му. Накрая оставиха внимателно пръстена където го бяха намерили и напуснаха сградата по същия начин, по който бяха дошли – като сенки.

Стария жрец изписка от изненада на следващият ден докато преглеждаше обновената му ръка. Обясни някои неща на Ниса, докато й хвърляше подозрителни погледи, след което остави на Рагнар няколко мехлема и си замина. Тя и елфа му обясниха впоследствие, че силата на ръката му ще се възвърне съвсем скоро, но ще се налага да я привързва под лакътя с превръзки, за да не се отделят мускулите от костта при по-голямо усилие. Макар силата на пръстена да бе впечатляваща, явно не бе достатъчна да изцери ръката му до край. Това заедно със странния начин, по който се бе озовал в дома на Ниса, бе знак от боговете за Рагнар, че Те имат още планове за него и че за момента съдбата му е обвързана с красивата господарка и странните й приятели.

Затова когато няколко месеца по-късно Ниса развълнувано му заяви, че заминават за място, което не е далеч от родните му земи, Рагнар не се изненада ни най-малко.

Щом странната машина най-после спря хаотичното си друсане и отвори врати, Рагнар се разсмя и потупа въодушевено по рамото един прежълтял от пътуването човек. Това явно предизвика неконтролируемото му повръщане, което послужи като сигнал за повечето от останалите пътници да освободят стомашното си съдържимо на пода. Рагнар се ухили снизходително и излезе на чист въздух. Вдиша с пълни гърди познатия въздух и погледна към слънцето, което отново се намираше на обичайното си за деня място на небето.

Хубаво беше да се завърнеш отново вкъщи."
Последна промяна от Hazalad на нед юни 16, 2013 12:32 am, променено общо 4 пъти.
I`m kid at heart, you see? When you tell me to stop, it just makes me run faster!

ChoChan
Кифла
Мнения: 2970
Регистриран: съб авг 24, 2002 5:43 pm

Re: [Герои] История

Мнение от ChoChan » ср юни 05, 2013 11:13 pm

Изненадан от себе си служителят почти инстиктивно подава юмрук, за да може протегнатата деликатна дамска ръка, облечена в ръкавица, да се опре на него. Жената се изправи от мекото кресло и се остави да бъде отведена към изхода.
Беше висока и стройна, а кройката на дрехите недвусмислено говореше за качество и стил, които обикновените и едва заможни хора трудно можеха да достигнат. Елегантен корсет, който обгръщаше тънка талия. Раменете и ръцете покрити от полуппрозрачна материя. Висока яка. Вместо традиционите метри тежки поли, нейните стигаха едва до началото на бедрата, а отдолу носеше удобни дълги панталони, втъкнати в елегантни ботуши с висок ток. Предсталявше впечатляваща комбинация от дворцова елегантност и практичност.

Ниса прокара план по виолетовата материя на корсета си и отново се поздрави за това, че бе имала добрия разум да не закуси преди пътуването. Миризмата предизвика едва забележима моментна бръчка на челото й, която в следващия миг бе изчезнала. Кичур коса се бе измъкнал от стегнатата й фризура, но това не нарушаваше безупречния й вид нито на йота, даже напротив, изглеждаше толкова естествено, че сякаш бе търсен и нарочно постигнат ефект.
Лека усмивка се плъзна по устните й и виолетовите й очи засияха от вълнение, докато се приближаваха към изхода. Небрежно прибра палавия кичур зад ухо и докосна с върха на пръстите си тъмнолилавата почти черна маска, която покриваше горната част на лицето й. Като и останалата част от тоалета й, и тя бе красиво и деликатно изработена. Както винаги откъдето и да минеше, глави се извръщаха след Ниса Т’евинтър. Сега не бе изключение и погледи проследиха нейното преминаване. Когато достигна вратата, жената пусна служителя и за момент се спря на входа. Сложи ръце на кръста си и твърдо стъпи на земята, вирна брадичка и в идеалния момент, в който слънцето засия директно в нея, озарявайки я в мека златна светлина, се разсмя високо и звъливо.

Традиционно, когато едно бебче се ражда, то е сбръчкана червена топка врещящо негодувание, чиято красота е очевидна единствено за неговата майка. Това не можеше да е по-далече от истината в деня, в който Ниса се появи на бял свят. Беше един от „онези” дни, в които слънцето светеше по-ярко и топло, птиците пееха по-звънливо, вятърът освежаващо галеще полята и всички бяха по-щастливи.
Който и да погледнеше най-новото попълнение на богатата фамилия, потъваше във втренчено и необяснимо благоговение пред пеленачето.
Едва на четири, момиченцето вече въртеше цялото имение на пръста си. Както останалите си братя и сестри, не й липсваше нищо. Т’евинтър предоставяха на децата си всичко, което можеха са пожелаят, образование, връзки, възможности – стига да ги поискаха.
Ниса израстна образована и захранена с традиционните интриги и схеми, толкова типични за всички благородници в Метрол. С навлизането в младежките й години, необикновената й хубост избуя и в ежедневие се превърнаха обяснения в любов, предложения за брак и дуели за нейната благосклонност.
Нашега или не тогава започва да носи неотменната маска на лицето си, която се превръща и в нейна запазена марка, колкото да запази красотата си, толкова и околните от влиянието й. Дори с коприната покриваща половината й лице, притегателнат сила в осанката, движенията й и фигурата й си остават все така магнетични. Много пъти Ниса е именована най-красивата жена на света и това съвсем може да не е далече от истината. Един единствен път тя танцувала традиционият танц таго и за този ден се носят слуховете, че един бог лично присъствал на събитието.

С времето Ниса се отегчила все повече и повече от ограничения живот в обкръжението й и се гмурка с пълна сила в дълбините на Метрол. Родителите й не одобряваха хората й заниманията, с които се асоциираше тя и когато търпението им достига своя връх, я отлъчват от семейството.
Ниса се премести в просторно и богато имение в центъра на града, което се превърнало в нещо като социален клуб, където се събират образовани, интересни и влиятелни личности от всички земи и съсловия, да дискутират разнообразни теми, упражняват аракнична магия или да се наслаждават на по-прости развлечения. Клубът бързо се превръща в една от забележителностите на града, в която не кой да е може да присъства.

В действителност зад Клуба стоят фамилия Фиарлан и някои от техните по-сенчести интереси, с които Ниса работи на множество случаи. Те така и не могат да разгадаят какви точно са мотивите на благородничката да приеме някои задачи, а други да откаже. На пръв поглед изглежда, че основната движеща сила зад тях, са скуката и търсенето на новото и интересното.
На едно подобно соаре, призоваващите ритуали, които извършили Ниса и други заклинатели докарали при тях Рагнар. Жената бе убедена, че заклинанието не е сбъркало и варваринът е предопределен за велики дела, в които тя смяташе да участва, затова й го взе под крилото си, докато са в Метрол.
give me love so that I can kill...she's so unreal

Потребителски аватар
Madmartigan
Мнения: 104
Регистриран: вт фев 19, 2013 9:26 pm

Re: [Герои] История

Мнение от Madmartigan » чет юни 06, 2013 12:58 pm

През целия си живот Вицрил Алертейз се забъркваше в неприятности. Не се заседяваше някъде за повече от една зима, а и да му се искаше, нечий недоволен съпруг или озлобен баща все щеше да му попречи, мъчейки се да го скъси с една глава. Ала той упорито си харесваше главата и неизменно изнамираше начин да я отърве на косъм от поредната наточена секира. Някои си мислеха, че истинската му страст са жените, ала всъщност обичаше да живее, обичаше виното, обичаше своите завоевания. Бе истински бард, а като такъв - истинската му жена, бе неговата музика. Ала почти нямаше някоя - знатна дама или селска мома, която да е в състояние да устои дълго на поемите му, рецитирани в съпровод с нежните трели на неговата лютня. Макар че беше гном от главата до петите, едно, между другото, съвсем невпечатляващо разстояние, той беше намерил място на трапезите на множество лордове и лордчета из Трейн, Бреланд, Аунндеър... Беше преспал и в немалко плевни, ръбати подове в денонощно отворени храмове, порутени барачки и студени пещери. Беше видял бая път за скромните си 40 години, а името му и славата му на певец се носеха отвред.

Лете или зиме, пролет или есен, Вицрил неизменно носеше червенето си пътно сетре. Само когато изнасяше представление, го оставяше на стола до себе си, за да наметне пъстроцветното си наметало. Причината бе множеството джобчета от вътрешната страна на подплатата му, приютили всякакви полезни джунджурии. Обичаше джобчетата си, караха го да се чувства комфортно, знаейки, че дори да остане само с палтото на гърба си и лютнята в ръцете си, щеше да преживее всичко. Откакто се помнеше беше побелял, макар майка му навремето да разправяше, че в ранните си детски години е имал черна като беззвездна нощ коса. Сега я носеше свободно падаща по раменете си, но често я връзваше. Носеше различни сребърни накити по ръцете, двойно повече около врата, и немалко халки по ушите си. Беше си суетен и чалнат, като всеки творец. Облечен бе в бяла туника, затъкната в златоткани панталони, които на свой ред бяха натъпкани в кожени, отворени отпред ботуши. Имаше светъл пояс в морскосиньо, подарък от чичо му от далечен Сийуол, в който бе препасана канията му. Лютнята си носеше прибрана в кожения калъф, преметнат на гърба му.

Ала сега всичко бе различно. Сега беше сгафил жестоко. Издирваха го почти в цял Корвеър и то прекалено влиятелни хора, за да си позволи да си играе с огъня, оповестявайки публично името си. Събрал беше всичките си налични пари. А цяло чудо бе, че успя да уреди с няколко стари връзки пътуването си към Данелената порта - Сайърската колония, която обещаваше нов живот - или поне временно укритие, докато проблемите му се поуталожат и името му се позабрави.

Пристъпи, залитайки, извън пределите на куба. Някакъв едър варварин го потупа по гърба, което го просна на земята, тъй като коремът му се запремята в конвулсии, за да изкара последните остатъци от закуската. Избърса уста с опакото на ръката си и погледна ширналото се градче в подножието на платото. Някак се насили да се усмихне, дотук планът му беше успял. Беше забелязал лейди Ниса Т’евинтър сред останалите пътници, а нея познаваше от преди няколко години, когато опитите му да ухажва сестра й, бяха набързо секнати от баща им. Тя му помогна да избяга в онази нощ, макар до последно да смяташе, че ще го предаде на хрътките на фамилията Т’евинтър. Със сигурност щеше да я навести, ала първо щеше да си намери стая в някой хан и много, ужасно много вино...

Потребителски аватар
Night Wanderer
Миниън на Авис
Мнения: 3008
Регистриран: нед юни 27, 2004 10:15 pm

Re: [Герои] История

Мнение от Night Wanderer » нед юни 09, 2013 2:02 pm

Игна Корто
Игна се родила в неголямо провинциално градче в Сайър. Семейството й било на имотни занятчии с работилници на много места из Корвейър. Семеен бизнес било да произвеждат всякакви механични устройства - от механизми за арбалети до сложи астрономически уреди, които продавали из цял Корвейър, когато условията позволявали. Богатството било наследено от дядото на Игна, който имал идеи да разпространи технически гений на гномите и да го покаже по целия свят. Поради това семейството й имало много познати и много търговски партньори навсякъде по света. В семейството дори имало данни, че бизнесът бил използван от къщата Сивис, която криела свои агенти в работилниците и използвала помещенията като тайни квартири за убежище на членовете си.

Когато била още малка Игна била оставена да прави каквото си иска. Щом детските й години отминали и тя навлязла в ранния си пубертет открила, че може да рисува, открила, че си пада по театър и по актьорите в театъра. Записала се като доброволка в местния театър, където започнала да им прави декорите.

Малко по-късно баща й решил, че е навършила подходяща вързаст и я викнал в гномската си работилница да му помага и да я учи да прави механизми. от нея не се очаквало да наследи богатството на целия род - по-големият й брат трябвало да се занимава с търговските отношения. Нея я готвели да може да надзирава и ръководи процеса по производство в работилниците и да гарантира качеството на излизащата продукция. Новите ангажименти на Игна обели голяма част от времето й и тя започнала да съчетава хобито с работата си. Родителите й не искали тя да е вятърничава артистка и искали да избият всякакви такива желания от главата й, затова гледали да й ограничават свободното време и да я карат да прекарва все повече време в работилницата.

По някое време в театъра се появил високият (за гномските стандарти) рус бард Тикчи. Той имал магнетичен глас, огромна харизма и умеел винаги да привлича вниманието на присъстващите към себе си. Игна се влюбила в него. Той идвал и си тръгвал на някакъв случаен принцип и отнело известно време на Игна да разбере, че всъщност театъра е квартирата му, в която стои между различни поръчки, които изпълнява за всякакви богати патрони. Докато слушала историите му тя открила, че много харесва концепцията на приключенския живот. Така и не му разкрила дълбоките си и силни чувства. Самата тя имала ниско самочувствие и си мислела, че не е достатъчно хубава и интелигентна за да впечатли барда и че никога няма да бъде достойна да му бъде партньорка в каквото и да е. Затова не предприела и нищо по въпроса - само преживявала тъжно тия свои проблеми без да прави каквото и да е относно тях.

Открила, че много й харесва да човърка механизми в ъгълчето си в работилницата на баща й, заобиколена с различни странни устройства, зъбни колела и откъсната от лудницата навън. Там били само тя, механизмите й и мислите й за русия Тикчи. И самосъжалението й. Известно време била доволна да прави това. Известно време и родителите й били доволни да прави това. Доволни от напредъка, който е показала в развитието на семейния бизнес я пратили да ръководи работилницата им в Зиларго, където строяли кораби и корабни прибори.

Първоначално тя плакала, че ще изгуби театъра си и приятелите си и Тикчи, после се радвала че отива на ново неизвестно място, после се ядосвала на страха си, който й пречел открито да противоречи на родителите си.

Отишла тя в Зиларго. Там открила, че да ръководиш работилница е съвсем различно от това да си човъркаш механизми в ъгъла. Не й харесало. Не можела да бъде изолирана и насаме с мислите си през целия ден с пинсети в ръка и малък часовник на пружина пред себе си. Имала големи отговрности, които включвали постоянна комуникация и конфликти с хората - неща, които започвала да харесва все по-малко.

В същото време някакви местни момчета проявили интерес към нея. Дали било към богатството на баща й или към нея не станало ясно. Тя си позволила кратки отношения с някои от тях, обаче те всички свършили преждевременно и нещастно. Никой от тях не успял да откъсне цветето й, никой от тях не успял да я зарадва, всички само разбъркали главата й още повече. Това я накарало да започне да разсъждава относно функцията и естеството на отношенията между хората. Прекарвала дълго време мислейки екзистенциални неща от сорта на "Що е то любов", "Що е то приятелство" и "Какво да направя, за да преча на хората най-малко".

Започнала все по-малко да се интересува от работилницата и все повече да търси уединение по паркове и горички около града. Стигнала до извода, че животът й не и харесва и трябва да направи някаква генерална промяна в него. Решила да бъде като Тикчи – да пътува по света и да приключенства. Решила, че колкото повече пътува толкова повече неща ще вижда и толкова по-голям ще бъде шансът да намери истината за живота и отношенията между хората. Написала писмо на баща си, че зарязва работилницата и се записала като доброволец в разузнаваческия корпус на Зиларго, който по това време търсел хора, за да събира информация за съюза си с Бреланд. Там я взели, обучили я да се крие по гората, да се промъква зад вражески линии, да събира данни и да ги отнася на командавщите я офицери. Научили я да оцелява сама в дивото и да стреля с лък. Там се запознала с други разузнавачи и много й харесало малкото общество, което си направили, в което всеки зависел от другите и всеки отговарял за живота на другите. Харесвала й средата на професионализъм и отговорност и чувството за сплотеност, което всички имали. Открила, че докато се промъква нощно време към вражеските позиции в пълна тишина съзнанието й е спокойно да се рее където си иска. Много й харесало уединението, което постът й предлагал.

По това време е възможно да се е срещнала с някой от другите герои, които са се мотали из Корвейър и да е работила с тях.

Докато била в разузнавачите Игна направила някои модификации първо по своя арбалет, после по оръжията и на останалите войници. В крайна сметка никога не била доволна от ефективността на оръжието си и било нормална гледка да я видят край лагерния огън или в казармените помещения как тя стои и човърка нещо по арбалета си. Направила няколко прототипа на по-добри оръжия по нейни чертежи и използвала всяко от тях в един или друг момент. Не успяла обаче да наложи нов оръжеен стандарт сред разузнавачите, защото в крайна сметка всичките й оръжия излизали твърде скъпи. Последния си арбалет взела със себе си, когато напуснала.

Междувременно се оказало, че е зарязала работилницата на баща си във възможно най-подходящия момент. Там работели по проект за новите летящи кораби на къщата Лирандар и и без това изоставали със сроковете. Когато Игна си тръгнала и оставила практически без надзор цялата операция те не успели да свършат навреме и не успели да се справят дори и в дадените им удъжлени срокове. Това много ядосало къщата Лирандар и влошило отношенията им с родителите на Игна. Няма нужда да се споменава, че това довело до сериозни финансови загуби за семейство Корто, които били принудени да предадат работилницата си в Зиларго на къща Лирандар за компенсация за неизпънелния договор. Игна научила за неприятанта ситуация, в която вкарала семейството си със своята безотговорност. Проклела се, че е подходила толкова безотговорно и решила, че не трябва да предава хората, които разчитат на нея никога повече. Опитала се да намери решение като се свърже с представители на Лирандар. В крайна сметка успяла да се договори да върши работа за тях срещу това те да оставят родителите й на мира и да продължат да работят с тях. Дали й някакви задачи из Корвейър, но в крайна сметка от къща Лирандар решили, че Игна, с уменията които имала да поправя различни корабни механизми и с уменията, които натрупала в разузнаваческия корпус на Зиларго, ще им е най-полезна в дивите земи на новия континент. Поискали Игна да замине за Данелена Порта, където да живее и да изпълнява техни поръчки.

Родителите й така и не разбрали за усилията на Игна да поправи разваленото. Разсърдили й се и я обезнаследили.

Когато дошла в Портата влязла в града да го разгледа и прекарала няколко дена зад палисадата. Там се срещнала с другите герои, които не познава от по-рано и видяла, че и тези, които познава са се оказали по един или друг начин на новия континент. После решила, че градът е голяма лудница за нея и си направила къщичка в диво място някъде близо до града, където да може да живее в относително комфортни условия сама, необезпокоявана от никого. Това, с което се занимава е да ловува дивеч и да го продава в града. Изкарва пари като служи за водач на неориентирани ентусиасти, които си търсят белята наоколо. Освен това сглабя и продава/поправя капани и всякакви други механични неща, които й носят счупени. Викали са я да огледа апаратурата по някой от корабите на Лирандар и да отстрани каквито повреди може в местните условия. Ако на Лирандар им излезе нужда от човек, който може да се ориентира добре в дивите земи наоколо и имат някаква работа за него, ще се обърнат първо към нея - случвало се е да пращат свои агенти при нея, които да искат да ги заведе до някой паднал кристален къс, за да го съберат и изнесат към Корвейр. Игна си е изградила принцип - дойде ли някоя поръчка от къща Лирандар, зарязва всичко и се заема с цялото си старание да я изпълни точно и бързо и се надява те също да изпълняват тяхната част от уговорката толкова съвестно. Къщичката й в гората е известна на доста хора от града, които могат да я търсят там, ако решат, включително на другите герои сред партито. Намира се в клоните на вековен дъб и още не е напълно завършена. Игна не е могла да работи по нея през цялото време на месецът, който е прекерала в Данелена порта, но има големи планове за асансьор до горните клони, откъдето да наблюдава звездното небе и за веранда, която да разположи под зелените листа и да може лятно време да работи на прохлада под тях. Засега се задоволява с няколко семпли помещения в средата на короната, и въжената стълба, по която се стига до тях. Къщата й може да се види малко тясна за някой с размери над метър и двайсет, но Игна никога не се е замисляла за това и нея си я устройва идеално.
...ти си Индра И Брама си, и Шива,
и всичко, дето иде и дето си отива...

AngerNogar
Мнения: 1914
Регистриран: пон яну 14, 2002 12:51 am
Местоположение: Пловдив
Контакти:

Re: [Герои] История

Мнение от AngerNogar » пон юни 10, 2013 10:11 pm

Малрат Таирваел
Малрат идва от земите на Таер Шантара в североизточен Валенар. Като младеж никога не е бил най-силния войн или най-добрия ездач след връсниците си. Така и не успява да се прослави или да бъде запомнен от някой освен най-близките си приятели.

Всичко това се променя в шестте дни и шестте нощи на преминаването си към мъжество. Едва тогава Пазителите на Миналото, назовават предтеца на Малрат - Мормегил от Таери, говорещият с драконите.
Всеки валенарец трябва да се стреми да подражава на предтеца си, да крачи в стъпките му и да носи чест на името му, докато неговото настояще не възроди легендата. Нелека задача в случая на Малрат, предвид историята на неговия предтец - предател за елфския народ, греховете на който са задминат само от Минара Вол. Всяка негова постъпка от този ден насетне е била фокус на вниманието на всички около него, всяка присъствие на капка подозрение в предателство - гледана с омраза, а всяка липса на такова - срещано с презрение.

Ситуацията ескалира, до момента в който табун от валенарски коне бива откраднат от агенти на къща Вадасил и вината пада върху Малрат, който е бил част от патрулиращата този край на границата дружина. Пазителите се произнасят, че делата му най-сетне са прехвърлили границата на допустимото и за това посегателство над една от най-изконните валенарска ценности - той е осъден на смърт. По-лошо - осъден на забрава, защото смъртта му няма да донесе чест на никого.

Изправен пред възможността да напусне Валенар или да продължи живота си като обезчестен Кунанец, лишен от принадлежност към народа на Таирнадал, Малрат избира второто и заминава към земите на някогашните съюзници на Валенар и сега тяхни открити врагове - Сайър. Именно по време на пътуването му към Сайър - пеш и без спътници през Пустинята на остриетата - белегът на сянката за първи път манифестира по плътта на едно от чедата на Валенар (или ако се вярва на присъдата на Пазителите - не го прави).

Точно този белег разкрива път на Малрат към по-интересно бъдеще от това на нископлатен наемник сред хора изпълнени с омраза към него и кръвта му. Под крилото на къща Фиарлан, той бързо се превръща в един от най-обещаващите им агенти, докато животът му не взима нов остър обрат.

Отдаден на търсене на истината за виновниците довели до неговото прогонване от Валенар, криящият планове за отмъщение над къща Вадалис елф изведнъж се оказва непланирано влюбен в Аса д'Вадалис, наследница на къщата на хипогрифа. Именно тя се оказва капката, отприщила потопа от размисли и събития, довели до заминаването на Малрат към Данелена Порта.
"Fair? At what point in our negotiations did you convince yourself my goal was to be fair?"
- Vedalken Plotter

Потребителски аватар
Azmodael
Мнения: 2703
Регистриран: чет юни 03, 2004 9:10 pm
Местоположение: Майна таун
Контакти:

Re: [Герои] История

Мнение от Azmodael » чет юни 27, 2013 6:49 pm

раждане
Двамата не искаха да предприемат това пътуване поради напредналата бременност на Лаура, но домът Ir'Ryc беше стар техен съюзник, а Филипе и съпругата му близки приятели на семейството - присъствието на сватбата беше на практика задължително. Церемонията вече беше в миналото и сега двамата пътуваха към къщи, той седнал в ъгъла до вратата, а тя полулегнала в обятията му, с глава почиваща на рамото му. Каляската подскачаше с трополене по неравностите на горския път, но неудобството от пътуването донякъде бе смекчено от аромата на свежия аромат на прясна смола.

Внезапно ярка, почти заслепяваща светлина на фона на вечерния сумрак наруши идилията. Свистене, последвано от тъп звук и конете на двама от техните охранители изцвилиха от болка поразени от стрелите на невидимите нападатели, а един от мъжете вдясно от каретата се свлече от седлото с продълговата тясна пръчка стърчаща от гърлото му. Настана хаос, мъжете си крещяха взаимно докато вадеха оръжията си, още един от тях падна от втори залп от гората, след което нападателите връхлетяха ескорта.

-Това не са грабители. Организирани са, въоръжени и бронирани, по два арбалета на човек... магоьсник... - промълви като в унес Арал. Внезапно пръстите му се сключиха като менгеме около лакътя на Лаура. -Бързо! Останем ли тук загубени сме!

Тя сподави вика си когато беше избутана през вратата от защитената страна на каляската. Можеха само да се надяват, че хаосът на битката ще задържи вниманието на убийците далеч от тях. Приведени двамата изчезнаха в сумрака на къпиновия храст в стани от пътя, а Лаура само изхлипа когато острите бодили продраха фината вечерна рокля.

Двамата нямаха представа колко време са тичали в мрака, но Лаура беше на предела на силите си. Дрехите на двамата бяха разкъсани, а кръвта им изтичаше от десетките малки рани с които гората отмъщаваше на двамата човеци дръзнали да нарушат покоя на дъбравата. Не можеха да спрат- от време на време чуваха зад себе си гласовете на преследвачите и виждаха заревото магическа светлина, с която със сигурност разчитаха следите им. За щастие нападателите бяха оставили конете си назад, но въпреки всичко съвсем скоро всичко щеше да свърши.

Двамата разгърнаха поредния храст и внезапно светът сякаш се извъртя извън фокус и загуби смисъла си. На широка поляна в средата на гората в тях любопитно се взираше група същества - живи легенди от приказките на дърварите. Дриади и леприкони, полу-прозрачни духове и животни, бледи елфически девойки с жълти и зелени отенъци на кожата си - дори снежнобял кон... не еднорог. Те нямаха нищо общо феите от представленията давани от пътуващите театри пред лорда и неговата лейди. Всички те бяха... смущаващо и парадоксално истински на фееричната светлина осигурявана от хиляди светулки събрали се заедно като фенери.

За двамата човеци шокът беше пълен, не вече не бяха господари на действията си а само можеха да се пулят тъпо на гледката пред очите си. Една от дриадите се приближи, а нейните нежни ноздри подушиха въздуха. Внезапно лицето и се наля с кръв, устните се изопнаха от гняв.

-Убийства! В най-свещения ден на живота. Убийства в деня на слънчевия зеник. Убийства в дъбравата Елохраел. Братя и сестри, докога ще търпим човешкото безочие, нашият най-прекрасен празник опетнен с кръв, с безсмислена жестокост! Аз казвам, че това беше последната капка! Виновните трябва да бъдат наказани!

Гневно, утвърдително мърморене се разнесе сред редиците на горските обитатели. Двамата съпрузи, парализирани от страх можаха само да се притиснат плътно един до друг.

Феерията на поляната беше разпръсната за миг когато в ръцете на горските обитатели за миг се материализираха оръжия. Но мъжът и жената, прегърнати един за друг останаха незабелязани - множеството феи се изсипа покрай тях и ги подмина в търсене на своето отмъщение.

Само няколко от феите останаха на поляната. Внезапно Лаура изстена и се хвана за стомаха си, а Арал я прихвана преди да се строполи на земята. Тя изплака.

-Моля ви, които и да сте... каквото и да сте... помогнете на жена ми! Ние не сме ваши приятели, но и никога не сме били врагове. Моля ви!

Никой от двамата никога не успя да си спомни ясно какво се бе случило следващите часове, запомниха само почти безплътните, фини докосвания и прекрасната храна, както и топлината която отми болката и ги потопи в дълбок сън. Не запомниха те и седемте феи, всяка поставила ръчичка на фината розова бебешка кожа и изрекла своята благословия. Дали феите осъзнаваха действията си? Когато приключиха новороденото беше нещо повече от човек... но и почти толкова по-малко.
[sblock]Случката около раждането на Рилиан оставя печат-а си върху останалата част от живота му. Той е винаги разсеян и разконцентриран, прави нещата инстинктивно без да се уповава на изпитаните методи и докарва учителите си по математика и логика до бяс като посочва верни отговори на зададените от тях задачи без е способен да изведе пътя, по който ги е достигнал.

В личен план той има огромни проблеми в това да формулира приятелства и близки отношения с околните. Неговото първо впечатление винаги е много силно, особено сред противоположния пол, но почти винаги продължителното опознаване води до отблъскване на околните. До известна част това се дължи на лош сън - за Рилиан спокойният и дълбок, лишена от сънища нощ е недостижима мечта. Често нощите му са изпълнени със сюрреалистични кошмари породени от привидно случайни хора или предмети, които обаче притежават някакъв скрит смисъл, чието присъствие той осъзнава, но колкото и да се напряга не може да проумее. Наркотични и упойващи вещества пораждат този ефект у него в още по-голяма сила и той се стреми да ги избягва на всяка цена, но същевременно експериментира с отвари за сън.

Семейството му осигурява най-добрите учители от всякакви сфери, поради което той получава широкообхватно образование. Мечтата на баща му за родово величие посредством собственият му син създава идеята за орден, който да съперничи на рицарите фантоми от Ондеър. За съжаление проектът не среща голяма подкрепа сред висшите ешелони на властта в Сайър. Въпреки всичко Арал решава да лобира пред самата кралица. Монархът не е против идеята, но заради продължаващата война кралската хазна е изпразнена. Обратът настъпва когато Арал довежда сина си в двореца, за да го предостави на кралицата. Запленена от необичайната му каризма Данела финансира създаването на ордена от семейния си бюджет.

Последват няколко тежки години за младежа, които комбинират практически и теоретични уроци фокусирани върху магия, бой с хладни оръжия, езда, закони и етика. Учителите на Рилиан предпочитат директния подход и вместо изпити изпращат бъдещия рицар на серия от задачи с увеличаваща се трудност из Метрол и други кътчета от страната. Кулминацията е пътуването към далечната колония, за която преценяват, че е най-достъпният и бърз начин той да натрупа опит.[/sblock]
Случки от живота
Беше края на втората година от обучението на Рилиани и той стягаше багажа си за посещение до къщи. Няколко часа преди да напусне стаята си когато за него пристигна писмо - негови другари от детството бяха координирали отпуските си и щяха да празнуват заедно из кръчмите и бардаците на Метрол. Рилиан се изненада на поканата и дълго се колеба, но в крайна сметка изпрати телеграма до Ориен, че ще хване следващия мълниеход и потегли към Метрол.

Рилиан не обичаше алкохола - замайването го объркваше и отваряше място в главата му за всякакви смахнати видения. Но радостен от срещата той забрави страховете си и скоро петтимата се подпираха взаимно един до друг, пееха и се клатушкаха в сумрака по павирания булевард. Тогава видя предателя - едър, татуиран, абсолютен варварин. На главата му блестеше корона от чисто злато и рубини, а децата се тълпяха около него с възхита. Рилиан извика от гняв и се впусна към престъпника, а другарите му го последваха. Мъжът обаче продължаваше с наглото си поведение, вместо да свали короната и да се просне в прахта в разкаяние той се опита да се откопчи от тях с надменен аристократичен жест, а очите му потърсиха сред зяпачите помощ срещу посегателството над кралската му персона. Последните остатъци от самоконтрол в Рилиан изчезнаха и той изрева като животно и се нахвърли върху мъжа.

Събуди се в нечие чуждо легло, със силна болка в ребрата и одрани кокалчета. Светът отново беше извън фокус... в него гневно се взираше чернокоса приказна нимфа и май беше готова да го зашлеви. Той изпъшка, а колелцата на логиката се задвижиха в главата му - чернокоси бяха само хората, а лицето познато, макар паметта да не предоставяше име.

-Събуди се значи. Е, аз съм Ниса Т'евинтер и няма да позволя и косъм да падне от главата на приятеля ми след като ти и приятелите ти го нападнахте непредизвикано пред всички. Ясна ли съм?!

Рилиан зяпна объркан, докато мозъка му отчаяно събираше останките от спомени от предния ден в опит да разбере каква глупост беше сътворил този път.

Няколко дни по-късно мирът беше договорен - зъбите на Нисао нямаше да се върнат на мястото си, но след няколко месеца отново щяха да са приятели, често така ставаше. Маестро Корлиан беше гневен, но за негова изненада не заради инцидента, а по-скоро защото ученика му бил един от първите повалени в прахта - при съотношение пет срещу един. След като наругава ученика си за неговата некадърност ветеранът яхва кобилата си и запрашва към Метрол. Връща се късно привечер, с насинено око и дъх на медовина.
-Момче, започваш още утре, 8.30 задния двор. Без оръжие.
Едно танго със сянката
Лятната вила на кралица Данела Ир'Варнан кънти от множеството танцуващи тела на долните етажи, а през полу-открехнатия прозорец достига песента на цимбали, цигулки и тръби - кралският валс е в разгара си. Не това обаче интересува мъжът в палячовски костюм с ярко гримирано в широка усмивка лице. Ръцете му са потни и потреперват леко докато борави с шперца. Най-накрая деликатната ключалка щраква, чува се облекчена въздишка. Няколко листа в тънкото отделение биват прехвърлени в специално пришития продълговат вътрешен джоб. Мъжът внимателно заличава следите от действията си, след което прекрачва опияненият от подсиленото вино пазач и се завръща във вихъра на празненството.

Кабинета на Ниса Т'евинтер:

Погледът на Рилиан се прехвърля между позлатените стрелки на натруфеният с украса стенен часовник и вратата. Най-накрая двете стрелки се срещат на цифрата 12, а медно звънтене оглася стаята. Рилиан се намръщва. но в този момент резбованата врата се отваря безшумно на пантите си, за да разкрие фигурата на агента на къща Фиърлан. Рилиан усеща как гнева му се разтваря и изтича между пръстите, когато вижда че непознатия не принадлежи към човешката раса - фините черти и крехка по човешки стандарти фигура несъмнено принадлежат на елф.

Рилиан винаги е успявал да се разбира с елфическата раса - не след дълго двамата препускат рано до рамо под палещите лъчи на обедното слънце към портите извеждащи от Метрол. Видно е, че заплахата на Кралицата доста е стреснала Фиърлан - спътникът му Малрат успява да получи необходимата информация само с няколко думи от най-разнообразни източници. Рилиан е първоначално удивен, но постепенно удивлението му преминава в притеснение след осъзнаването колко точно мащабна е информационната мрежа на къща Фиърлан. След няколко дни преследване двамата най-накрая настигат целта си - крадецът е отседнал в малък хан сред едно от многото опустошени и обезлюдени от войната села в равнината. Без да се церемони много Рилиан се насочва право към стаята му, като за кратко спира да разясни на ханджията какво точно може и не може да прави със собствеността му.

-Коло д'Фиърлан - вие сте арестуват в името на Короната! - извиква пред вратата Рилиан и без да даде възможност за реакция подсилен с магия ритник се забива в паянтовата врата, която се пръска сред рояк арканна енергия, трески и цепеници. Подценил е обаче фиърланеца, който вече се изстрелва през прозореца намиращ се само на втория етаж, вероятно чул воплите на кръчмаря отпреди малко. Скок с тежките доспехи на Рилиан би бил неблагоразумен, той процежда проклятие и с дрънчете затрополява надолу по стълбите, блъска дебелата ханджийка, прескача разпиляната кошница с ябълки, ритва стреснатата котка и излита през кухнята в посока към конюшнята. Притесненията му обаче са напразни.

Коло д'Фиърлан лежи на земята с лице в калта примесена с оборска тор, а на главата му бързо се образува оток. Виновникът изглежда е тежка дъска, която Малрат вече е подпрял на стената на хамбара. Елфът делово тършува в дрехите на беглеца и докато Рилиан пазейки баланса си в меката почва стигне до него вече е успял да измъкне скритите документи. Рилиан понечва да ги грабне, но елфът е по-ловък - успява да избегне бронираната ръкавица и хвърля внимателен поглед на документите. Преди Рилиан да се разгневи елфът ги връща с театрална учтивост:

-Вярвам, че това принадлежи на короната. За мен и моят дом е голямо удоволствие да възвърна загубената собственост на толкова важен за нас работодател.

Рилиан само изсумтява, проверява дали това наистина са документите, които е бил изпратен да възвърне и след като се уверява внимателно ги навива на руло и ги прибира в кожен калъф. От колана си откача специално приготвени за целта белезници, които подава на Малрат, който все още е надвесен над тялото. Оковите щракват около китките и глезените на виновника, но когато Рилиан понечва да го изправи бива спрян със жест от Малрат.

-Къща Фиърлан се грижи за своите престъпници - такава беше и цената за моята помощ, както е добре известно на вашата господарка. Разбира се, че бъдете уведомени за справедливото наказание наложено над тази къртица тук. Желаете ли разписка за белезниците? Мисля, че е в общ интерес този злосторник да бъде транспортиран при максимална сигурност, нали?
- лицето на елфа е сериозно, но ако човек се вгледа може да забележи хомора сред извивката на веждите и учтивата усмивка.

Отговори

Върни се в “Далеч от Дома”

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 1 гост